Разсъждения по парламентарните процедури

Тези дни имаше много хора, които не разбираха как така има повече гласували, отколкото регистрирани в парламента.

И запознатите побързаха да обяснят как това било нормално и такава била процедурата. И това е вярно. Броят регистрирани няма общо с гласуващите. Регистрацията е за кворума, гласуването е отделно.

Но тази процедура ходи по ръба на идеята на Конституцията:

Чл. 81. (1) Народното събрание открива заседанията си и приема своите актове, когато присъстват повече от половината народни представители.
(2) Народното събрание приема законите и другите актове с мнозинство повече от половината от присъстващите народни представители, освен когато Конституцията изисква друго мнозинство.

Само че ПОДНС (правилникът на НС) разделя процеса на две – регистрация и гласуване. И води именно до такива привидно куриозни ситуации:

  • 130 регистрирани, 180 гласували (депутати, които гласуват в някое важно гласуване не са се регистрирали в началото, защото няма нужда от тях за кворума)
  • 130 регистрирани, 80 гласували (депутатите са се регистрирали, но са отишли до кафето или да си говорят с някого в кулоарите и не са гласували)

Народното събрание трябва да приема своите актове, когато присъстват повече от половината народни представители. Според мен не трябва да може един закон да бъде приет с по-малко от 121 гласа, защото ако не гласуваш, присъстваш ли?

Народното събрание е приело, че това не е така. Присъствието се регистрира веднъж, в началото на заседанието. Това не е било така до 2013 г, когато проверка на кворума се е изаършвала (автоматично) преди всяко гласуване. Вероятно това е така заради проблемите на БСП и ДПС с кворума тогава.

Дали новата практика е конституционна не мога да кажа (само Конституционният съд може), но това води до такива странности с бройките. Според мен трябва броят регистрирани да е равен на броя гласували за всяко гласуване. Ако си гласувал, присъстваш, ако не си гласувал, не присъстваш. А това че си някъде в сградата или че си бил сутринта и после си с тръгнал, не значи, че трябва да се считаш там. Мисля, че това е и духът на конституционната норма.

Не че е добра инвестиция на време някой да срича закон член по член, а ти да натискаш копче десетки пъти. Затова по неспорни текстове съм привърженик на гласуването анблок. А дали четенето на текстовете е задължително, ако се гарантира, че всички депутати са ги получили предварително писмено (в т.ч. електронно), не знам. Също така, предложения в зала според мен трябва да се забранят, защото е хаотично и така могат да влязат какви ли не недооценени глупости в законите. Има си предостатъчно време за писмени предложения между първо и второ четене, че и за предложения „на колянце“ в комисия.

Водил съм лекция за отваряне и електронизиране на законодателния процес. Кворума и предложенията далеч не са единственото, което може да бъде оптимизирано и подобрено. Народното събрание трябва да води – идейно, принципно, а и технологично. Да, технологията понякога е в сблъсък с традициите, които са също толкова важни за Народното събрание, но в случая двете могат да бъдат в синхрон.

Всичко това го казвам, защото ми се струва, че в последните години парламентаризмът ерозира. Приемат се правила, с които депутатите да могат да се „скатават“, но пък се губи време за безсмислени процедури. Парламентарната трибуна трябва да е място за обсъждане на идеи, а не за сричане на дълги текстове, докато в залата колегите ти си цъкат ту телефона, ту копчето. Тези на пръв поглед процедурни проблеми всъщност са институционални. И е наложително да бъдат коригирани.

Процедурите и правилата са скучни неща. Обаче те могат да променят духа и усещането на една институция. А това е особено важно за най-важната такава – Народното събрание.

One comment

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.