Гражданската активност като инвестиция

Отношенията държава-граждани често се разглеждат като отношения между доставчик и консуматор на услуги. Държавата доставя сигурност, отбрана, водене на дългосрочни политики, защита на собствеността, административно обслужване, регулиране на определени сектори, водене на централизирани регистри и т.н. А от своя страна гражданите плащат за тези услуги (под формата на данъци и такси). Осъзнавам, че това е малко опростено разглеждане на държавата, но да я оставим в тази светлина засега.

Ако изхождаме от този поглед, нещата често изглеждат зле – държавата рядко извършва качествени услуги, ръководите се неоптимално, харчи повече, отколкото е необходимо, става жертва на лобизъм и корупция и част от нашите данъци отиват в джобовете на „едни наши хора“.

От тази гледна точка, разбира се, колкото по-малка държава, толкова по-добре. Но реалността често изисква малко повече държава от „сигурност и отбрана“, както биха искали по-либертариански настроените. Но дори сигурността и отбраната да бяха единствените услуги, които държавата извършва, тя пак би била неефективна – отчасти заради мащаба, отчасти заради липсата на конкуренция.

Ако разгледаме държавата като доставчик на услуги, то ние сме просто едни клиенти, от които нищо не зависи. И единственият начин да сменим доставчика (както бихме направили в частния сектор, ако не сме доволни), е да емигрираме и да си сменим гражданството. Това обаче може да се разгледа като твърде драстична стъпка. И, обективно погледнато, скъпа. Да, когато става дума за България, вече много хора са го направили. Но със сигурност биха предпочели държавата да е по-добра, вместо да се изнасят.

И докато мнозинството разглежда държавата като монополист на определен вид услуги, тя ще си остане такава – неефективен, тромав и непрозрачен монополист.

Можем, обаче, да гледаме на отношенията държава-граждани и по друг начин. Като на отношения между компания и нейните инвеститори. Гражданите са инвеститори в държавата – дават от своите пари и своето време. И искат не просто да получават качествени услуги, а държавата, в която са инвестирали, да прогресира. Да стане толкова „добра“, колкото и други държави, че и по-добра.

Ако се възприемем като инвеститори, гражданската активност придобива доста повече прагматичен смисъл. Гражданските активисти вече няма нужда да бъдат идеалисти, биещи се с вятърни мелници, нито да бъдат „соросоиди“ и „грантаджии“. Могат просто да бъдат разгледани като по-активни инвеститори.

А един инвеститор би искал да наблюдава много внимателно какво върши организацията, в която е инвестирал. Ако не го прави, инвестицията му има риск да бъде пропиляна или обезценена.

Ако аз бях инвеститор в компания, щях да искам да имам достъп до цялата ѝ информация, например. Всички нейни договори, всички регистрирани нейни клиенти, всички показатели, които тя отчита. В контекста на държавата, това се случва чрез отворените данни – всички граждани, т.е. „инвеститори“. получават данните. Ако държавата откаже да предостави нещо, ние сме в пълното си право да го поискаме.

Ако бях инвеститор, щях да искам да имам достъп, което компанията разработва. За да проверя дали то наистина изпълнява целите, които искам да бъдат постигнати с инвестицията. В контекста на държавата, отвореният код е нещо такова – начин широк кръг от инвеститори да проверяват как функционират вътрешните системи.

Също така непременно щях да искам достъп до всички вътрешни правила и особено до правилата, които засягат инвеститорите. Отвореното и прозрачно законодателство би било аналогът в контекста на държавата.

Цялата прозрачност, за която през годините много хора са работили, не е самоцелна – тя е предпоставка за по-добър контрол на „компанията“ от страна на нейните инвеститори. От време на време тези инвеститори решават дали да сменят борда на директорите, изпълнителния директор и висшия мениджърски екип, и колкото повече информация за работата на тези хора имаме, толкова по-адекватни назначения бихме правили.

В заключение, бих искал да разглеждаме гражданската активност като инвестиция на време. А държавата, като нещо, в което вече сме инвестирали пари (дали по задължение или не, няма значение), и колкото повече изисквания имаме към нея, толкова по-висока възвръщаемост би имала инвестицията ни. Развитието на една компания зависи от инвеститорите ѝ – колко са заинтересовани, колко от полагащия им се контрол осъществяват. Същото важи и за държавата. А инвеститорите сме ние.