Наскоро Христо Иванов обяви създаването на нова партия – Да, България. (С тази публикация няма да агитирам, така че четете спокойно).

Според Закона за политическите партии, поне 50 граждани трябва да се съберат, за да инициират създаването на партия. Бях поканен и приех да бъда част от инициативния комитет за учредяването на партията. Подкрепям и разпространявам учредителната декларация.

А защо? Първо, защото вярвам на Христо Иванов. Второ, защото съдебната реформа и борбата с корупцията са необходимо условие за всякакво развитие в България. Знам, че вече е клише, но понякога клишетата са верни. А и неведнъж съм казвал защо правосъдието не е просто абстракция, а липсата му има реално отражение върху всеки поотделно, и върху обществото като цяло.

Електронното управление, по което работих (и ще продължа да работя по всички начини, по които е възможно) е важна част от борбата с корупцията, макар и индиректно. Електронното управление не е просто администрацията да не ни разкарва за излишни хартийки. Електронното управление е механизъм за осигуряване на реалното прилагане на законите. Защото компютърът кафе не пие, куфарчета не взема, няма свързани лица и конфликт на интереси. С въвеждането на търговския и имотния регистър, множество схеми с фирми и имоти са пресечени. Когато всичко бъде електронно, прозрачно и проследимо, стотици други схеми не просто ще са по-видни, а ще бъдат невъзможни. Заради гадните алгоритми за криптиране, подписване, хеширане и времеви печати.

Но аз не разглеждам борбата с корупцията и съдебната реформа като самоцел. Те са средството, с което най-накрая да стигнем до състояние, в което да развиваме човешкия капитал. Защото именно човешкият капитал е това, което дава дълготрайното развитие на една държава или регион. Демек – без хора не става.

„Защо нова партия“ е смислен въпрос, който е и ще бъде задаван. Някои от съществуващите партии подкрепят същите реформи, някои „крила“ от съществуващите партии – също. Затова и нямам убедителен аргумент за нуждата от нова партия. Може би „започването начисто“ има своите плюсове от гледна точка на енергията, която генерира, макар да има минуса на липсата на опит. Все пак, енергията има шанс да донесе промяна.

Знам, че „партия“ е мръсна дума, но тя е станала такава не заради принципния си смисъл, а заради многото ѝ лоши реализации до момента. Затова не смятам, че е мръсно да се подкрепя партия, поне докато човек е убеден, че в нея няма нищо мръсно. И преди някой да е започнал с опорните точки за финансиране от олигарси или чужди фондации – финансирането ще бъде изцяло от дарения и ще бъде публично. Всяка получена и похарчена стотинка ще бъде в отчет на сайта.

Все пак, не се виждам като „партиец“, а и партийното строителство не приляга на един програмист. Не смятам за удачно и да бъда в ръководство на партийна структура. За щастие Законът за политическите партии разделя инициативния комитет от учредителното събрание, като няма задължение за цялостно преминаване на първото към второто. Т.е. най-вероятно няма да минавам през формалността на партийното членство, но не защото не вярвам в успеха на бъдещата партия, а заради личната ми неопитност в процеса. По-полезен бих бил като тематичен експерт, а не като „партиен строител“. Това не означава, че не искам да бъда асоцииран с „Да, България“ и Христо Иванов. Напротив – с настоящия текст, и с участието си в инициативния комитет, правя точно това.

Подкрепата ми няма да бъде само един подпис – ще помагам с цялата си „електронна“ експертиза, както от гледна точка на идеи и политики, така и с информационното подпомагане на доброволците, които в момента изграждат инфраструктурата на бъдещата партия.

Дали тази ми подкрепа не е в конфликт с досегашната ми роля на съветник на вицепремиера Бъчварова? Не мисля – нямаме принципни различия с г-жа Бъчварова по темите за борбата с корупцията, съдебната реформа и електронното управление. А реформите са надпартийни, или поне трябва да бъдат.

Светът не е черно-бял, демокрацията не е черно-бяла. Нямам илюзии за перфектна партия с хора-ангели която ще реши всички проблеми. Нямам илюзии и че с няколко онлайн публикации и няколко срещи на интелектуалци се печелят избори – има много, много работа по това до обществото да достигнат реалните послания и мерки, абстракциите да бъдат преведени до конкретните проблеми на хората, а принципните позиции – до практически реформи. Но нуждата от много работа не е оправдание, а мотивация.

Наясно съм, че този акт на политическа подкрепа и участието ми в иницииране на партия може би е личен риск. Но понякога привидно ирационални рискове са нужни, ако в това човек вижда шанс за определена кауза. Желанието да живееш в по-добра държава трябва да е подкрепено с такива рискове.

Share Button