…или философски бръщолевения на един случаен човек.
Какво е моралът и как се измерва?
(По-надолу ще видите смесица от аргументи и тези на много философи, макар и не в пълната им дълбочина; няма експлицитно да споменавам кои са, но най-вероятно ще намерите следи от Кант, Хегел, Декарт, Киркегор и др.)
Що се отнася до действията ни, има две крайности – алтриузъм, което означава, че не търсим нищо като награда за действията си, и егоизъм, при който сме мотивирани изцяло от лична изгода. Алтруизмът и егоизмът обаче се срещат, в случай че действията ни са правилни, справедливи и носят полза само на останалите, а ние ги извършваме за да задоволим собствената си нужда за морал; за не разрушим собственото си морално състояние на щастие; да не преминем прага на това да сме в мир със себе си. Морално-правилните неща изглеждат алтруистични, защото не ги вършим за своя изгода, но в същото време егоистични, защото ги правим заради нас самите. Това обаче в никакъв случай не значи, че всички егоистични действия са алтруистични. Но всички алтруистични могат да се разгледат като психологически-егоистични.
Дефинираме морално-правилните неща като тези, които не правим за наша лична изгода. Това не значи, че действия, мотивирани от лична изгода са непременно грешни или че не трябва да бъдат извършване – те просто са други вид действия, които изискват специален поглед, какъвто ще дадем след малко.
Но тази дефиниция е недостатъчна. Напълно е възможно да направим нещо морално-неправилно дори без да имаме лична изгода от него. Например, убийство, което евентуално би спасило животи на други хора. А не искаме да използваме утилитариански или консеквенциалистки обяснения, тъй като това със сигурност ще стигне до невъзможността да изчислим последствията (известни като „ефект на пеперудата“). Вместо това, ще разчитаме на абсолютни, категорични разсъждения, които забраняват определени действия (напр. убийство, лъжа). Как дефинираме тези абсолютни, категорични ограничения, ще видим след малко.
А нещата, поставени по този начин, не са ли твърде ограничаващи, дори конформистки; не е ли „правилото“ на алтруизма също толкова неморално, колкото алчността или търсенето на лична изгода? Има ли разлика между това да действаме алтруистично, защото знаем че трябва, вместо да действаме така, просто защото това ни кара да се чувстваме добре? И това да се чувстваме по-добре егоистично и грешно ли е?
Не само, че не е грешно, но е и по-добрият вариант. Достигаме морално равновесие, когато вършенето на морално-правилните неща ни кара да се чувстваме добре.
Нека сега обсъдим целите, като основен инструмент, подтикващ ни към действие. Не бива да разглеждаме обаче целите като мечти – те не са нещо, което следваме неотклонно и на всяка цена – те са просто нещото, което мотивира съществуването на процеса за постигането им. И дори действия, които на пръв поглед нямат цел, могат да бъдат разгледаме като цели сами за себе си.
Също както и действията, за да бъдат разгледани като истински морални, целите не могат да произлизат от необходимост, т.е. не трябва да бъдат нещо, от което имаме нужда или желаем.
Освен това да бъдем удовлетворени и от моралността на целите и на процеса, можем да бъдем мотивирани просто от самия процес, без значение дали той е строго погледнато морален или не. Но ако е, удовлетворението е силно увеличено.
Стигнахме до обяснението, че морално-правилното действие е това, което не произлиза от необходимост и в същото време не нарушава определени абсолютни, категорични правила; и резултатът от извършването на морално-правилното действие и прилагането на морала и към процеса и към целта, би трябвало да доведе до състояние на „добруване“, „удовлетвореност“, и това състояние, макар и егоистично, не може да бъде разглеждано като грешно само по себе си. Вероятно можем да добавим и чувството на изпълнение на личната ни „мисия“, макар и това да е тема на друга дискусия.
Но от практична гледна точка; от гледна точка на реалния свят, моралът е променлив. Изглежда, че е присъщ за даден човек или за цяло общество, а в добрия случай подлежи на самоактуализация, т.е. промяна според емпирични доказателства. Нещо може да е морално в едно общество и напълно забранено в друго. Ако това е така, и дори да приемем, че моралът навсякъде е възприеман като това да не вършиш действия изцяло за лична изгода, то другата част – абсолютните, категорични правила – остава необяснима.
От гледна точна на личността, общественият морал е основа, изходно ниво, а не норма. И да се върнем на самоактуализиращият се морал – можем да използваме морала на обществото ни за основа, която да променяме на база на доказателства, използвайки възможността си да разсъждаваме.
Така можем да разгледаме морала като 3Д графика. По едната ос са различните хора, по другата ос са различните морални категории, а по третата ос – нивото, на което текущият, личен морал на всеки от хората се намира, сравнен с абсолютния, категоричен морал за определена категория. Някъде в рамките на графиката се намира общественото морално изходно ниво. Например, човек може да смята убийството за напълно забранено, без значение от обстоятелствата, но да приема лъжата като морално-допустима. Ако приемем, че според абсолютната морална истина и двете са напълно забранени, то този човек ще има висока стойност (близо до максимума) за 1-вата категория, и средна стойност за втората. Други хора около него (втората ос) ще има различни стойности. В тяхното общество може и да е прието да излъжеш, и съответно базовото ниво е такова, а човек може да използва способността си да разсъждава, за да отиде отвъд тази стойност „по подразбиране“.
Но как дефинираме абсолютните морални категории, и как сме сигурни, че съществуват? Не сме, но те най-добре пасват на описанието ни на философския свят. Те съществуват в множество форми – теистите ги разглеждат като идващи от Бог; агностиците и атеистите могат да ги разглеждат като идващи от вселената, и като сходни с физичните закони; други могат да ги считат за присъщи на трансцендентната човешка душа; Кант ги разглежда като достижими чрез „чистия разум“, споделян от умовете на всички хора. Има много начини да се дефинира универсалността на моралните истини, и в идеалния случай, те са логически непротиворечиви. За съжаление никой от тези начини не е доказуем; не може и да се докаже, че е грешен. Или поне не в близко бъдеще.
И да обобщим – абсолютните морални истини са логически непротиворечив набор от принципи отнасящи се до това да не вършим действия за лична изгода (изключвайки моралът като самоцел).
Без значение дали сме убедени или не в съществуването на абсолютна морална истина, все още има практически въпроси без отговор.
Ние все пак вършим неща, произлизащи от необходимости, и това няма как да е грешно (ако не търсим храна и вода, ще умрем, и тогава какъв е смисълът да сме напълно морални?). Всъщност, този тип действия доминират ежедневието ни. Те не могат да бъдат класифицирани като автономни, защото да правим това, което искаме е твърде различно от това да правим каквото имаме нужда, по начин, който искаме. И неавтономни действия извършени за лична изгода са твърде често срещани в живота ни, а е нужно да ги оправдаем и обясним морално.
Най-лесно би било да определим всички хора за неморални, но тогава няма смисъл от всички разсъждения и мозъчни усилия, които философите са вложили в проблема. Както посочихме по-рано, човек не може да бъде разгледан като напълно морален или напълно неморален – той лежи на сложна скала на моралност дори що се отнася до чистите, автономни действия, които не са за лична изхода. Същото важи и за другия вид действия, посочен в предния абзац – тези действия и цели, произтичащи от някаква необходимост, също са морално значими, макар и по друг начин.
Когато разглеждаме този вид действия, очевидно изключваме двата фактора, допринасящи за моралността на действията, описани по-горе, и единственото, което остава, е абсолютната морална истина. Тя може да бъде приложена дори върху действията, произтичащи от някаква необходимост; върху нещата, които желаем. Просто те имат по-ниска морална стойност. Например, даряването на пари за благотворителност с цел придобиване на популярност не е неморално, но е по-малко морално от даряването им без никакви задни мисли.
А как да разсъждаваме, ако хората около нас действат само по нужда и за собствена изгода, и са далеч от абсолютния морал, т.е. общият им морал е по-скоро нисък? И как да съдим за това? Ами, не съдим. Не е наша работа. Интересува ни единствено нашия личен морал, като източник на мотивация, цели и действия. Дори може би можем да добавим една абсолютна морална истина – неморално е да съдим морала на другите.
В крайна сметка може би можем да дефинираме „формула“ за изчисляване на нечий морал. Но единствена полза от това би била да ни помогне да се стремим към автономни, морални действия и цели, и да приближим нормите си към абсолютните, категорични морални истини (които все още не са ни известни). По този начин действията ни ще бъдат по-удовлетворителни и по-алтруистични. За съжаление (или пък не?) моралът не може да бъде измерен, или поне все още не знаем как да го измерим. И дори математическите описания са абстрактни и не ни дават метод за обективно измерване на морала.
Резултатът от спазването на морала, също както самите морални истини, е универсално положителен, макар и да е разглеждан по различен начин от различните хора – теистите могат да го разгледат като удовлетворяване на Бог, атеистите – като лично удовлетворение, а спиритуалистите – като принос към безсмъртната им душа. И както отбелязахме по-рано, това не бива да се смята за егоистично или за лична изгода, а и дори да се смята за такова, то няма как да бъде грешно. Или с други думи – не е неморално да бъдем морални.
Вашият коментар