Европейски ценности и други клишета

Струва ми се, че когато българинът (извинявам се за некоректното обобщение) чуе за европейски ценности, за хуманизъм, за свобода на словото, за свобода на личността, за мир, за равенство, той чува „бла-бла-бла“; чува клишета, които нищо не значат, а някакви платени НПО-та му ги изливат от екраните, за да му отвлекат вниманието „от истинските проблеми“. Някои от хората, за които тези неща значат нещо, ги употребяват с идеята, че те значат нещо и за другите. А това рядко е така – звучат кухо. Чудя се защо. Едната хипотеза е, че това е следствие от дългогодишното промиване с празни социалистически лозунги. За дружбата между народите, за светлото социалистическо бъдеще, за делото на Ленин, за прогресивната работническо-селска класа, за борбата за мир. И може би сега европейските ценности и правата на човека звучат просто като поредната серия от празни лозунги, този път идващи от запад, вместо от Москва. Немалко хора наистина ги ползват като клишета, в които те самите не вярват, точно както със соц-лозунгите. А българинът се е имунизирал срещу празни лозунги и затова подминава и тези. Другата ми хипотеза обаче е по-притеснителна. Може би българинът не приема хуманизма като своя философия, не смята, че всеки човек, независимо от пол, произход, етнос, трябва да има равни възможности. Може би смята, че демокрацията не е добра система; че върховенството на закона не е по-важно от това той да е добре; че светската и църковната власт не трябва да са разделени; че решенията не трябва да бъдат рационални, а базирани на предубеждения. Може би не чувства европейският хуманистичен идеал като свой. А може би няма никакъв идеал, може би вече няма илюзии, че светът му може да стане по-добър и се е примирил с дребнавото си ежедневие. Може би за хора без идеали, идеализмът звучи като празни думи. Като нещо, дето някой „платен“

Continue reading

Прагматично-либерални

Не написах нищо няколко дни, за да преминат емоционалните реакции спрямо трагедията в Париж. Да се определим всички дали сме Шарли или сме контра-Шарли; да „осъдим“, или да „осъдим, ама…“; да си придадем важност или да се самокритикуваме; да говорим за европейски ценности или да злорадстваме как толерастите са си го получили; да приписваме трагедията на исляма или на западния империализъм; да спорим дали трябва да вдигаме толкова шум за този атентат или да го подминем, както правим с десетките атентати в части на света, които не са ни интересни; или просто да леем думи за религия, международна политика и малцинства. Не написах нищо, защото нямам какво да кажа за този конкретен атентат, отвъд съпричастността и отричането на насилието. Не съм нито психолог, нито специалист по контратероризъм, нито карикатурист, нито теолог и нямам експертно мнение по никой аспект на трагедията. Но когато вечерта след убийствата отидохме пред френското посолство и бТВ ми зададоха няколко въпроса, държах да кажа нещо. Може би клишета. Че трябва европейците да се подкрепяме, но и че е важно да не демонизираме всички мюсюлмани по света, заради малка група екстремисти между тях. Полицаят, който е убит пред редакцията, е мюсюлманин. Защитавал е правото на карикатуристите да обиждат неговата религия. Арабски карикатуристи се включват със свой принос в подкрепа на Шарли Ебдо. Чернокож мюсюлманин спасява заложниците-евреи при последвалата криза. Единични случаи, ще кажете. Може би. И може би ще имате много аргументи против исляма, и дори може би валидни такива. Но колко атентати са извършени от ислямски екстремисти не е важно. Дали някои компоненти в религията на тези хора са ги направили по-податливи на индоктриниране с екстремизъм, също не е важно. Не е важно и кой ги финансира – Саудитска Арабия, Катар, или пък ЦРУ и МОСАД (или Илюминатите пускат кемтрейли, заредени с джихад). Може би има

Continue reading