Автор: Bozho

Изречението „Науката, образованието и културата са национални ценности“ е обявено за противоконституционно. Защото: „Конституционният съд [..] поддържа, в контекста на изложеното, че като не свързва ангажимента на държавата, по смисъла на оспорената промяна в чл. 23, с „националната“ култура, тази промяна не просто изменя установения в Основния закон модел на изграждане на национална културна идентичност – основа на националната идентичност, но и като не дефинира културата именно като „национална“, оспорената промяна в чл. 23 премества акцента от дух на общност, т.е. от оня отличителен начин на съществуване, с който се идентифицираме като нация и който другите разпознават, към общности, въплъщение на други отличителни ценности, традиции и вярвания, с които нацията не се идентифицира, с което нарушава базисна конституционна ценност – единството на нацията, което е елемент на фундамента на държавата, такава, каквато е изградена с Конституцията от 1991 г.“ Значи, като запишем, че културата е национален приоритет, а не „националната култура“, ще сринем единството на нацията. Вместо да отменя важността на науката, образованието и културата, можеше КС да влезе в ролята си на тълкувател, и да каже, че щом е национален приоритет, значи става дума за национална култура и така да си реши вътрешните съмнения. Но извън конкретния въпрос, тук има по-голям проблем. Че Конституционният съд се самопровъзгласява за последна инстанция по политическа целесъобразност, което не е в неговите правомощия. Правомощията на Конституционния съд по отмяна на изменения на Конституцията, ако изобщо ги има (защото това не следва от текстовете в Конституцията) могат да бъдат само по процедурата на приемане и по правото на обикновено Народно събрание да изменя дадени норми, изключени в чл.158. С решение 3 от 2003 г., и неговото циментиране с настоящото решение, както и с отмяната на текстове поради твърдяна политическа нецелесъобразност, Конституционният съд си присвоява правомощия, които няма. Той се поставя над волята на т.нар.

Главният прокурор има две правомощия, които опитахме да отменим, които се прилагат спрямо дейността на всички прокурори. 1) надзор за законност 2) методическо ръководство Чрез тези правомощия главният прокурор може да се меси във всяко наказателно производство и да казва на всички прокурори какво да правят, без това да подлежи на контрол. Вместо методическото ръководство, предложихме методически правила, които подлежат на обжалване. Премахвайки надзора за законност, оставихме вътрешния контрол за законосъобразност, при който висшестоящи прокуратури контролират актовете на низшестоящи – както горните съдебни инстанции контролират долните. Според Конституционния съд, без двете правомощия в техния безконтролен вид, не можело да се гарантира законосъобразното функциониране на прокуратурата. Цитат от мотивите: „нито едно от тях самò по себе си не може да служи като пълноценна гаранция за законосъобразното функциониране на прокуратурата без наличието на другото“ Аз намирам това заключение за скандално и опасно. Изпълнителната власт, напр., не е така централизирана. Всеки министър има правомощия, дадени от законите, като министър-председателят не може да му се меси. Министерският съвет, като колективен орган, може да отменя неправилни актове на министри, но не и премиерът еднолично. Почти всички актове пък подлежат на съдебен контрол. Председателите на върховните съдилища, слава Богу, не могат да се месят в работата на съдебните състави. И какво излиза – всички държавни органи могат да действат законосъобразно без да са свръхцентрализирано-безконтролни, само прократурата не може. При все че основните рискове за правата на гражданите подлежат на потвърждаване от съда – мерките за процесуална принуда (напр. задържане), изземване, СРС (подслушване), т.е. няма нужда главният прокурор да е гарантЪТ срещу злоупотреби. Не е нормално да се твърди, че това е в основата на конституционния ни модел. Тази постановка на нещата противоречи на принципите на правовата държава, защото казва „без пълна централизация на прокуратурата под главния прокурор, тя ще действа незаконосъобразно“. Вместо механизмите за взаимен контрол,

Тези дни чета внимателно и обсъждам с експерти няколко решения на Конституционния съд, във връзка с дебата за измененията в Конституцията и предстоящото решение по тях, и виждам един доста притеснителен момент във връзка с членството ни в ЕС. Решение 3 от 2003 г. казва, че промяна в баланса между органи, уредени в конституция, вкл. отнемане на техни правомощия, представлява „промяна на формата на държавно управление“ и може да се прави единствено от Велико Народно събрание. Решението, според доста юристи, е спорно тъй като разширява прекалено много значението на “форма на държавно управление”. То е целяло да гарантира, че и косъм няма да падне от правомощията на главния прокурор (тогава Филчев). Ако Конституционният съд сега се увлече в прилагането на това Решение 3 и отмени промените в глава „съдебна власт“ в съществена степен, това ще създаде риск за конституционните текстове, с които България става член на Европейския съюз. Чл. 85, ал. 1, т. 9, приета през 2005 г., казва, че НС може да отстъпи на ЕС правомощия на конституционни органи. Т.е. не както казва Решение 3 от 2003 – че присъединяването само добавя правомощия, а реално такива се прехвърлят към европейски институции. Съдът на Европейският съюз може да обявява български закон за противоречащ на правото на ЕС, което обвързва нашия съд да не го прилага. Европейската прокуратура дублира част от правомощията на българската в определени случаи, като така демонополизира ролята на нашата. Има сфери на т.нар. „пълна хармонизация“ на европейското право, като на практика се отнема правомощието на нашия парламент да законодателства в тези сфери. Няколко европейски институции дублират външнополитически правомощия от Министерския съвет (напр. налагането на санкции). Като цяло, това са сериозни промени в правомощията и балансите. Ако промяна във вътрешната организация на прокуратурата или отделянето на колегиите на ВСС като отделни съвети е „промяна на формата на държавно

На 14-ти юни 2013 г. на площада бяхме хиляди. И в следващите месец и половина също. И искахме оставката на правителството на Орешарски, защото беше недопустимо Пеевски да му дърпа конците. После дойде август и хората оредяхме. После заваляха есенни дъждове и зимни снегове и протестът стана бутиков. За тези месеци бяхме наречени пренебрежително „умнокрасиви“, „платени протестиращи“, „соросоиди“, „организирани от кръга Капитал и олигарсите“, че „искаме да върнем Борисов на власт“. Телевизиите, вестниците, част от онлайн медиите успешно притъпиха ефекта от протеста. И Орешарски не падна. Кри се, мънка по интервюта, но остана. Остана, докато ДПС не прецениха, че е време да разтурят седянката. Според слуховете, Пеевски и Борисов „са се разбрали“ още в първите седмици на протеста и само за изчакали евроизборите 2014 г., за да имат повод. А електоралните щети отнесе БСП, които искаха на всяка цена да са срещу ГЕРБ и Пеевски им изглеждаше единственият аритметично възможен вариант. И аз романтизирам 2013 г. и тя безспорно беше позитивна за гражданското общество, което се намери на площада и там се създадоха много контакти и приятелства, които и до днес са важни за средата. Аз бях на площада и през лятото, и с чадър през есента, и с ръкавици през зимата. Но протестът не свали правителството на Пеевски. Протестът 2020 г. не свали Борисов. Бързо бяха вкарани същите пропагандни техники, бързо протестиращите бяха разделени „ама вие що под юмрука на Радев“, „защо протестирате в деня, в който влизаме в чакалнята на еврозоната“. Борисов извади димката с новата Конституция. Беше август, протестите пак оредяха, дойде есента и си зачакахме изборите. Да, тогава Борисов загуби много периферия и ГЕРБ се сви. После се сви още. Безспорно Росенец и последващите протести бяха нужни, важни и затвърдиха заявката на 2013 г, че има граници, които не бива да се преминават. Но Борисов не

В политическия живот на държава с толкова много трупани с десетилетия проблеми, всяко мнозинство може да лесно бъде описано пошло като интимна връзка, всеки спор – като надлъгване, всеки разговор – като сядане в скута, всяко съгласие – като нечиста сделка, всеки опит да се свърши нещо полезно – като властолюбие, всеки опит за обяснение – като оправдание, всяка промяна на мнението в променящ се контекст – като лицемерие, всяка грешка – като предателство, всеки труден избор – като падение, всяко извинение – като слабост, а всеки опит – като наивност. Разбирам циничните и ехидните – вероятността за успех в тази среда не е голяма и цинизмът спестява привидно неизбежното разочарование. Разбирам разочарованите, защото когато рисуваме идеалната цел, не отделяме достатъчно внимание върху това колко трудно се стига до нея. Разбирам раздразнените – правим грешки, а и добрите неща невинги успяваме да обясним. Разбирам недоверчивите – доверие се печели трудно, а се губи за минути. И после се връща още по-трудно. Разбирам нетърпеливите и максималистите – развитият свят е толкова близо географски и е разбираемо да ни се иска да не е толкова далеч политически и институционално. Но благодаря на всички, че не са напълно цинични, ехидни, разочаровани, раздразнени и недоверчиви. Че имат по малко надежда, очакване, доверие, което са склонни да дадат. Благодаря най-вече на търпеливите, на наивните, на прощаващите, на доверчивите. За това, че искат промяна, искат реформи, искат европейски път за България. Защото без това, няма да стигнем далеч като държава. А имаме потенциала.

– Добър ден, ще гласувате ли? – А, не. Седяхте в скута не Пеевски и пихте мазни турски кафета. Няма да гласувам за вас! – Вярвате ли на Пеевски? – Не, разбира се! – Ами това за кафетата и скутовете той го каза, значи му вярвате? – Е, то се виждаше, че си говорите с тях – Да, за Конституцията. Вие знаехте ли, че ще правим промени в Конституцията? – Да, ама защо тях? – А с кого? С „Възраждане“ и „Има такъв народ“? То даже не стига математически – Ама изпрахте Борисов и Пеевски! – Ние не перем и не можем да перем. Само българските избиратели и съдебната система могат. – Ама седяхте с тях на една маса! – А обърнахте ли внимание кога Пеевски каза това за скутовете и кафетата? – Не, кога? – Когато излязохме с нашия меморандум за ротацията, в който пишеше, че няма гарантирано място за ДПС в съдебната власт – Ама вие променихте Конституцията с тях! – Да, те гласуваха нашите промени в Конституцията, за които говорим от години. И когато видяха, че това не им гарантира контрол в съдебната власт, започнаха да ни атакуват – Видяхме ви Конституцията, ГЕРБ и ДПС си назначиха служебен кабинет! – А последния служебен кабинет на Радев помните ли? „Хаос и разруха в енергетиката“, „6% дефицит“ и други глупости – Е, да.. – Но голямата промяна в Конституцията не е служебния кабинет, а главата „съдебна власт“. – Е, и какво като я променихте, съдебната власт пак си е тяхна! – Ами за да я променим и да не е тяхна, трябва те да нямат мнозинство. Помислете дали да гласувате – Ще помисля… – Приятен ден!

С електронно управление се занимавам отдавна, като по тази причина ще си позволява да направя един обзор на миналото, настоящето и бъдещето му. Електронното управление има няколко компонента – „хардуер и мрежи“, „политики и процеси“, “информационни системи, регистри и данни”. В миналото, политиката и процесите са били част от Министерството на държавната администрация и административната реформа, а впоследствие – дирекция в Министерство на транспорта, информационните технологии и съобщенията (МТИТС), мрежите са били последователно в Държавна агенция за информационни технологии и съобщения и в Изпълнителна агенция „Електронни съобщителни мрежи и информационни системи“ към МТИТС, а “информационните системи, регистрите и данните” – разпръснати по отделните министерства, без много обща политика, като изключим неща като оперативна съвместимост и администриране на някои централизирани информационни системи (в МТИТС и ИА ЕСМИС). През 2008 г. е приет Закона за електронното управление, който се сблъсква с това, че никоя администрация не го прилага, защото “не работи по него” и остава една декларация за това как трябва да бъдат нещата, както и основание да бъдат изградени няколко централизирани системи и регистри, които също не заработват на практика. В този период, като софтуерен инженер, работих по един от малките под-проекти за електронни услуги и добих първите представи “защо няма електронно управление” и “как може да има”. Реформата от 2016 г. В този момент започна моето официално участие в процеса, когато през 2015 г. станах съветник на вицепремиера с ресор „административна реформа“ Румяна Бъчварова. Тогава подготвихме мащабно изменение в Закона за електронното управление и няколко свързани с него закони, като събрахме „парчетата“ в една нова Държавна агенция „Електронно управление“ (ДАЕУ), на която дадохме значителни правомощия (в т.ч. задължителни разпореждания, административни санкции на държавни служители за неспазване на закона, проектен контрол, в т.ч. за информационните системи и регистрите, бюджетен контрол на разходите за информационни и комуникационни технологии (ИКТ), отворени данни и

Ще си позволя един (не толкова) кратък анализ на политическата криза. Тя започна през лятото на 2020 г., когато стана ясно за твърде много хора, че правоохранителните органи работят като бухалки, в „нечий“, а не в обществен интерес – както действията на НСО и след това МВР на Росенец, така и последващото влизане не прокуратурата в президенството. Върху това се насложи и разследването за „Осемте джуджета“. Това, наред с други фактори, направи формирането на коалиции в следващите парламенти невъзможно, защото обществото не вярваше (и все още не вярва), че властта се упражнява според целите, с които са избрани партиите в парламента. Когато правоохранителните органи са завладени, всяко политическо разбирателство изглежда като сделка за разграбване на обществен ресурс, под чадъра на тези правоохранителни органи. Бонус към политическата криза беше неадекватността на “Има такъв народ”, които пропиляха два парламента (и може би за добро, в крайна сметка), за да дойде “Продължаваме Промяната” в третия и да формира четворната коалиция на кабинета “Кирил Петков”.. Тогава закрихме специализираното правосъдие, което беше една от основните бухалки. Но получихме спирачка от президента за реформата в спецслужбите, 4-тото колело (ИТН) постоянно генерираше шум и скандали, а конституционно мнозинство нямаше. Върху вътрешнополитическата сложност се добави и войната, която опъна сериозна геополитическа линия на разделение, и усложни допълнително формирането на мнозинства – докато преди нея разделенията бяха „корупция – антикорупция“, тогава разделенията станаха и по линията „Запад – Русия“, и ако разчертаем тези линии на един лист, в нито един квадрант не се събира мнозинство. Затова след логичния неуспех на 48-ия парламент да излъчи правителство, в 49-ия единственият начин да се отключи политическата криза беше да се върнем към решаването на нейната първопричина – че за упражняването на власт (за важните неща, с голям риск и големи интереси) няма значение кой е министър и кой има мнозинство в парламента,

Явно въпросът „защо отиваме на избори“ продължава да стои и затова направих едно сравнение между документите, които се разменяха публично преди опита за ротация: меморандума на ППДБ и споразумението на ГЕРБ. Сложил съм цитати от документите по темите, по които имаше разминаване, за да стане ясно каква е причината да отидем на избори. Документът е тук. А ето обобщение: По съдебната реформа ППДБ предлага конкретика за Закона за съдебната власт и свързани закони, а ГЕРБ предлага декларативно очертаване на това колко е важна съдебната реформа ППДБ настоява кандидатите за органи на съдебната власт да бъдат оценявани единствено по техните качества, а ГЕРБ предлага да се избират само такива, предлагани от партии с „евроатлантическа ориентация“ (да се чете: гарантирано участие на ДПС) ППДБ предлага да няма плаващи мнозинства (т.е. ГЕРБ да не приемат неща с Възраждане и ИТН, както се случваше нерядко и както показа анализа на Стража от вчера), а ГЕРБ предлага да си запази това право като „способ за законодателна целесъобразност“ ППДБ предлага срокове и етапи на реформата в службите, а ГЕРБ предлагат „разговор за службите да бъде проведен“ (иначе казано: „тати ще ми купи колело, ама друг път“) Относно регулаторите, ППДБ предлага ясни срокове за техния избор и премахване на свръховластяването на председателите (напр. на КЗК), докато ГЕРБ предлага обратното – липса на срокове и допълнително овластяване на председателите, като само те да могат да предлагат заместници. Всички други твърдения, свързани с министерски постове, кой бил обиден и т.н. нямат общо с реалната причина да сме за 6-ти път на избори в рамките на 3 години.

„Реформа в службите“ е интуитивно ясно какво цели – службите да спрат да се занимават с компромати и активни мероприятия, а да се фокусират върху разузнаване, контраразузнаване и национална сигурност. Но немалко хора, с право, питат за конкретика. Та ето една от многото теми, по които трябва реформа: електронен обмен на класифицирана информация и съответната криптографската сигурност. Класифицирана информация (държавните тайни и информацията, чието изтичане би застрашило сигурността на страната) има три нива: поверително, секретно, строго секрерно. Информация с ниво „секретно“ и „строго секретно“ в България се обменя само на хартия (освен ако не е с партньори в ЕС и НАТО, за които има електронна система). От много отдавна трябва да има електронен обмен, но това не се случва. ДАНС разполага със система за обмен на класифицирана информация до ниво „поверително“, но липсват т.нар. криптори, които ДАНС да сертифицира за по-високи нива. Какъв е проблемът да се обменя на хартия (с т.нар. секретни куриери). На първо място удобството за работа. Което пряко влияе на ефективността. Наскоро, напр., приехме поправка: искания за СРС да се издават от регионални началници в МВР, защото иначе едни куфари с класифицирани документи пътуват до София за подпис). Но също така: ограничаване на рисковете в работата на разузнавачите зад граница, които са поставени в невъзможност да си вършат работата сигурно и законосъобразно; ограничаване на рисковете при преноса от куриери; възможности за предаване на класифицирана информация в почти реално време, когато времето е важно. За да стане това има две опции: разработване на криптори в България и адаптиране на криптори на европейски производители. Крипторите са устройства, които се слагат в двата края на комуникационния канал („кабела“ най-грубо казано), които криптират комуникацията и я правят нечетима за всички извън тези, които имат сертифициран криптор с правилните ключове. Да направим български такива е скъпо – държавата трябва да възложи