Битовизми и защита на потребителите

(Малко ми е тъпо, че ще пиша за такива битовизми, но ще опитам да ги представя в по-генерална светлина.) Човек и добре да живее, прави ремонт. Беше ми препоръчана настилка, която сложихме, но се оказа, че не може да се чисти. Фирма за почистване не можа да я изчисти, с препарати, предложени от производителя не мога да се изчисти – оставаха два вида петна. Черни (от обувки – настилката е в коридора) и жълти – на места, където се събира вода (напр. в тоалетната). По реда на закона подадох устна рекламация, фирмата дойде, опита да изчисти, ама не успя – останаха малко от черните петна и всичките жълти. И казаха „ами то вие сте виновни, не сте я поддържали“. К’во поддържане, като тя се е ползвала общо 2 седмици. Били питали и завода във Франция – не било от настилката или изпълнението, ние сме били виновни. Зададох и логичен въпрос – „добре де, това ако бяха плочки, колкото и зле да са поддържани, и 2 години с кални обувки да ходим по тях, накрая, макар и с много зор, ще могат да се изчистят. А вие казвате, че за 2 седмици „лошо поддържане“ и настилката вече не може да се оправи“? Отговорът: „това не са плочки!“. Окей. (А това че не сте направили достатъчен наклон към единия сифон е съвсем друг въпрос, ама да не издребняваме..) Фирмата е NCG и очевидно не я препоръчвам, както и всякаквите „модерни“ настилки, за които вие сте виновни, че не могат да се изчистят. Некадърни и невнимателни с клиентите фирми – колкото искаш. Пазарът работи така, че те в някакъв момент или изчезват или се научават. Има обаче държавен орган, който трябва да помага на потребителите в такива случаи – Комисията за защита на потребителите. Въпросната комисия дори има форма за електронна жалба, от

Share Button

Тровене със собствената ни глупост

Тази седмицата въздухът в Париж премина допустимите граници на замърсеност с фини прахови частици и кметицата предприе сериозни мерки: градският транспорт беше безплатен, а всеки ден само половината от колите имаха право да се движат (съответно с четни и нечетни регистрационни номера). Средноденонощната норма (според стандартите на ЕС) за ФПЧ10 е 50 µg/m3, а стойностите в Париж бяха 80. Седмицата по-рано в София стойностите на ФПЧ10 надвишаваха средноденонощната норма 1.5-2 пъти (в зависимост от измервателната станция). Справка за това – портала за отворени данни, където Изпълнителната агенция по околна среда качва ежедневния си бюлетин и онлайн системата на Столична община. Мерки, разбира се, няма. Тези високи стойности всъщност не са нещо ново – в зависимост от годината и изследването, София винаги е в челото на класациите за замърсеност, на картата за замърсеност често сме в оранжево или червено, а този репортаж ни поставя на първо място, като отбелязва, че Европейската комисия съди България за неспазването на нормите: За съжаление, ефектите върху здравето на хората са … лоши. Десетки изследвания (това, това, това, това) показват, че мръсният въздух води до дихателни проблеми. Аз имам неприятна, целогодишна алергия, която съм почти сигурен, че е следствие от лошия въздух. Според тази новина дори Фандъкова страда от подобно нещо – т.е. никой не е подминат от лошия въздух. Защо това е така? Има много фактори – географското положение на София е сериозен фактор, най-вече заради това, че е заобиколена от планини. Зимните мъгли и липсата на вятър също допринасят за предразположението на града към замърсяване. Основните замърсители са трафикът (70% според репортажа) и отоплението на твърдо гориво (20%). В началото на тази година поисках данни от Столична община за качеството на въздуха през годините, както и за стратегията за справяне с проблема и индикаторите, които се отчитат. Отговорът беше, че през 2015-та Столична община

Share Button

За мигрантите и институциите

По въпроса с Харманли пак ли ще се делим на „толерасти“ и „ксенофоби“? Пак ли вторите ще пишат съобщения на първите, че са „продажни соросоиди, които трябва да умрат“, а вторите пак ли ще казват „няма проблеми“? Пак ли ще се залеем с клишетата за „мигрантската напаст“, за това, че сме „под обсада“ и др.? Реално, дяволът отново е в детайлите, а не в гръмките заключения: 1. Проблем в Харманли има. Настанените там не са „света вода ненапита“, между тях сигурно има по-агресивни, дори може би престъпници. Хвърлянето на камъни срещу полиция, особено в държава, която те приютява, не е допустимо. 2. Институциите носят доста по-голяма вина за проблема, отколкото бежанците и другите мигранти. Липсата на доктори, вода, лекарства, завивки, преводачи и т.н. е логично да доведе до протести. Пари от Европа (и от бюджета) за тези „лагери“ има – защо условията там са лоши пита ли някой? Някой от тези, готови да изгонят хилядите затворени в Харманли, направил ли си е труда да контролира институциите как харчат парите, как управляват процесите? Знам, че отговорът е „не“. Междувременно политически субекти започват да трупат точки от този проблем (а дори може би и го подклаждат) и скоро ще запредлагат „радикални“ решения. Правилните решения (почти) никога не са радикални. Те са съвкупност от плавни, последователни, добре обмислени стъпки. „Работещи институции“ звучи като изпразнено от смисъл клише, но хайде да го напълним със смисъл, вместо да се делим на толерасти и ксенофоби и вместо след 5 месеца да дадем гласа си на първия Динко, който ни каже, че мрази хората, от които нас ни е страх.

Share Button

Самоувереността на интелектуалните елити

Тръмп спечели. Имаме Брекзит. За малко Хофер. Скоро Льо Пен и Вилдерс. И още много други случаи, в които демокрацията може би изглежда провалила се – благодарение на нея популисти получават гласове от немислещи и ядосани хора, които нито имат идея какво се случва, нито поглед напред. Или поне това си повтарят като утешение интелектуалните елити. Без да се причислявам към някакъв „интелектуален елит“, най-малкото защото това не е ясно дефинирана група, все пак съм от хората, които могат да дадат много аргументи против крайния национализъм, против Брекзит, против Тръмп и против много от нещата, които все повече хора първосигнално харесват. А други крайности като тази например – „време е елитите да се изправят срещу невежите маси“, звучат нездраво привлекателни. Само че какво от това? Какво като елитът каже „ние знаем кое е по-добре“ и „ние можем да направим нещата по-добре“. Истината е, че не знае – учи се, наблюдавайки и изучавайки средата и се опитва да взема информирани решения. И това всъщност води до „проблема с експертите“ (макар да няма знак за равенство между „интелектуален елит“ и „експерти“) – че тези, които не са сигурни в нещо, не ги дават по телевизията, а именно те са истинските експерти – хората, които знаят какво правят и го правят „тихо, в ъгъла“ и знаят, че абсолютна истина няма и че няма как да си 100% убеден в нещо. И така стигаме до това, че експертите (или да ги наречем „разбирачите“, защото те невинаги са експерти), със споровете си по отдалечени от реалния живот теми, в които освен това не са много добри, оставят вакуум – оставят твърде много хора с невъзможност да правят информиран избор, но не изглежда да осъзнават това. Оставят вакуум, за хора като Тръмп, които знаят, че фактите нямат значение. Мога да цитирам стотици данни и изследвания как

Share Button

Едно голямо „НЕ“

В неделя ще гласуваме на референдум. Не че президентските избори не са важни – важни са, но референдумът има потенциал за по-трайни негативни последици. Затова и му обръщам внимание (още веднъж). Накратко ще мина през двата по-малко рискови въпроса. Въпросът за партийната субсидия е горе-долу „все тая“. Да, ще остави партиите без легитимни средства за партийна дейност и ще трябва (пак) да ползват черни каси. Малки партии ще имат по-малък шанс да се развият, освен ако някой богат донор не ги подпомогне (но пък такива обикновено искат нещо в замяна). Ще гласувам с „не“, защото „един лев“ нищо не значи. И не отчита инфлация, стандарт на живот и др. Един лев днес не е един лев след 5 години. Ако въпросът обвързваше субсидията с минималната работна заплата (напр. на всеки 300 гласа се пада една минимална работна заплата), тогава би бил по-адекватен. Въпросът за задължителното гласуване – ами то и сега е задължително. Разликата е, че ще бъде задължително и за референдумите. Само че въпросът не съдържа важни детайли – „какво като не гласуваш?“. В момента в Изборния кодекс пише, че е задължително, ама ако не гласуваш на практика нищо не става (след второ „провинение“ на същия вид избор ще те отпишат от списъците, така че после пак да не можеш да гласуваш, ужас). Та този въпрос нищо не ни казва и нищо не променя, и макар да не съм противник на задължителното гласуване по принцип, заради липсата на конкретика във въпроса ще гласувам с „не“. И стигаме до най-важното и най-рискованото – мажоритарното гласуване. Бях направил анализ на минали резултати, който (с определени допускания) показва, че големите партии ще спечелят много от такава промяна. Ще се бетонират, вместо да бъдат разклатени, каквото може би е желанието на подкрепящите този въпрос. Мажоритарното гласуване ще осигури повече концентрация на властови и

Share Button

Площадите на София

Понякога в неделя обичам да се занимавам с безсмислени неща. И след като наскоро минах покрай площад Пиърс О’Махони, се замислих – колко площада има София? И на какво всъщност казваме площади. Позволих си едно преувеличение: В София има всякакви площади: кръстовища, обръщала на тролеи и трамваи, паркинги, градинки. Само истински площади няма. — Bozhidar Bozhanov (@bozhobg) October 16, 2016 …защото усещането ми е, че на София ѝ липсват площади. Реших да го проверя. От собствени знания успях да изкарам около 25 площада. BGMaps обаче има удобен autocomplete, да буква по буква, дописах и проверих всички останали – общо 52. Изключил съм някои площади в крайни квартали, като Горна Баня, Княжево, Бояна и т.н. – иначе казано, броил съм ги до Околовръстното. Реших да ги класифицирам в няколко категории, като един площад може да има повече от една категория: кръстовище, паркинг, широк тротоар, градинка, обръщало на градския транспорт (като гореспоменатия Пиърс О’Махони). Кръстовищата могат да бъдат кръгови. Могат да имат паметник по средата (не съм отбелязвал паметниците на другите, напр. Гарибалди). Има и специфични категории, като „книжарница“ (пл. Славейков) или любимото ми „нищо“ (пл. Пирдоп). Пл. Позитано (ако е там, където го дава BGMaps) го броя и за паркинг – функционерите на БСП не обичат да оставят свободен тротоар там. Орлов мост, Сточна гара, Лъвов мост са си просто големи кръстовища. Възраждане, Райко Даскалов (зад Славейков), Журналист са приятни градинки. Княз Александър I (Батенберг) и Народно събрание са за съжаление паркинги. Св. Александър Невски има немалка част, която е паркинг, но има и доста голямо пространство, така че получава и категорията „площад“, заедно с още съвсем малко други – Света Неделя, Атанас Буров (пред президенството). С особено мнение съм за пл. Независимост, който в зависимост от това какъв ремонт тече е широк тротоар или площад. В момента май все пак

Share Button

Защита на личното пространство

„Privacy“, на което дълго време търсех адекватен превод, преди да се спра на „(защита на) личното пространство“ е много важен компонент от свободата на индивида и особено интересен с оглед на информационните технологии. Като добавим терористичните заплахи и твърденията, че за да имаме повече сигурност, трябва да дадем малко от свободата си, би трябвало да е доста централна тема. Не е такава, защото е доста абстрактна, но все пак ще опитам да го разгледам от всички аспекти. Личното пространство е защитено, когато можем да изберем да не бъдем идентифицирани, правейки едно или друго нещо, онлайн или офлайн. Значи да можем да отидем на почивка, без държавата да знае. Или да се обадим по телефона на някого, без държавата да знае какво сме си говорили и дори дали сме си говорили. Да можем да посетим уебсайт и държавата да не знае, че сме го посетили. Поради ясни причини, хотелът, мобилният оператор и доставчикът на интернет ще имат тази информация, но те не трябва да могат да я предоставят на трети лица или техни служители да я разглеждат свободно. Субектите, които събират данни за нас можем да ги разделим в две групи – частни и публични. Случва се и частни субекти да предават част от събраната информация на държавата, без това да е регулирано със закон (както в случая с PRISM в САЩ, а и в доста авторитарни режими). От своя страна публичните субекти („държавата“) можем да ги разделим на „администрация“ (всички агенции, министерства, общини) и такива, които са свързани с опазването на реда (МВР, ДАНС). Правната рамка за събирането на данни за действията на гражданите е европейска – основната е регламентът за защита на личните данни, който урежда кой какви данни може да събира и как да ги обработва – да ги държи само, докато има нужда от тях, да не

Share Button

Опростеният патриотизъм

Във връзка с буквара, пълен с правописни грешки, който Патриотичният фронт раздавал, написах във фейсбук следното: Патриотите издали патриотичен буквар, пълен с правописни грешки. Добър пример как патриотизмът се свежда до няколко клишета, зад които стоят слабо грамотни и често ниско интелигентни хора. За съжаление, патриотизмът, който се „рекламира“ днес е това – биене в гърдите за успехи на други хора, страх и/или омраза към тези, които идват от другаде, идеализиране и изкривяване на историята, и всичко това, за да се избият едни комплекси. Иначе казано – „ракиен патриотизъм“. Както отбелязах в иначе скучното ми интервю по БНР по темата: Патриотизмът има много разцветки. В момента популярната, тази, която се използва и за политически цели, е по-простата, сведената до клишета, базирана на омраза и противопоставяне. Дори когато оставим на страна клишетата и противопоставянето („ние“ срещу „тях“), остава странното явление да се гордееш с нещо, което някой друг е постигнал, само защото е роден в близка околност на твоето рождено място. И то само ако е от твоята страна на една фиктивна линия, наречена „граница“. На места тя изобщо не е фиктивна и има своите практически ползи, но патриотичната гордост както и да я погледнем е нещо ирационално. Тук, разбира се, играе роля т.нар. „национална държава“. Която е била доста добро средство за развитие на обществата – макар да няма начин рязко да бъдат разграничени близки народи, нации, етноси и дори езици, „с приближение“ националната държава е работела прилично. Само че тя вече става все по-малко приложима, защото възможностите за придвижване и комуникация правят невъзможно всички, които „съществуват“ в една държава (физически или виртуално) да бъдат една нация. Това създава своите проблеми, но те са обект на друга дискусия. В Европа националните държави са взели решение да се обединят в съюз. Доста практично решение, което прави Европейския съюз най-голямата икономика в

Share Button

Биометрична идентификация [презентация]

Виждали сме „по филмите“ как врати се отварят само след прочитане на пръстов отпечатък или сканиране на ирис. И там изглежда сигурно и футуристично. Всъщност не е нито едното от двете. Не е футуристично, защото отдавна скенери за отпечатъци се използват за достъп в някои фирми и дори администрации, а смартфоните позволяват отключване с пръстов отпечатък, а все повече и след сканиране на ириса. Паспортите ни пък от 5-6 години съдържат пръстовите ни отпечатъци, за да може при гранична проверка, проверяващият да сравни (автоматично) нашите отпечатъци с тези, записани в паспорта, за да е сигурно, че това наистина сме ние и че паспортът е бил издаден именно на нас. А не е сигурно, защото проблемите с тези биометрични подходи за идентификация са доста. Всъщност толкова големи, че преди 10-тина години японски учен реконструира пръстов отпечатък, използвайки желирани бонбони и успява да заблуди скенери, а Брус Шнайер (известен експерт по информационна сигурност) коментира, че това е достатъчно всички доставчици на технология за идентификация с пръстови отпечатъци трябва да си събират нещата и да си ходят. Проблемите в това да използваш отпечатък или друга биометрична характеристика с в това, че не подлежат на промяна и че не са тайни. Веднъж някой да получи достъп до отпечатъка (а бази данни с отпечатъци изтичат постоянно), може да се представя навсякъде за нас. А след като смартфоните се отключват по този начин, то включително интернет банкирането ни е изложено на риск – използваме телефона си често за „2-ри фактор“ при вход в различни системи. Паспортите ни също съдържат отпечатъци, които „уж“ са защитени от безконтролно четене и само гранични терминали могат да ги четат. Това на практика обаче не е съвсем така – има доста потенциални проблеми с протоколите, стандартизирани от ICAO. (Поради тази неяснота относно сигурността на стандарта, за новите лични карти предложихме биометрични

Share Button

Каква е разликата между електронната идентификация и електронния подпис?

С приемането на Закона за електронната идентификация все по-често срещан въпрос (и неразбиране) е каква е разликата между електронната идентификация и електронния подпис. И двете могат да бъдат на смарткарта (карта с чип), в личната карта, на „флашка“ (USB dongle). И двете могат да участват в електронни административни услуги, а и в електронно гласуване. Та, каква е разликата? И защо ни е нужна електронна идентификация, като имаме електронен подпис, и обратно? Разликата е най-видна, когато вземем еквивалентите им във физическия свят: Идентификацията е, когато представим документ за самоличност и чрез него длъжностно лице се увери, че ние сме наистина този, за когото се представяме Подписът е, когато подпишем някой документ, с което правим волеизявление – потвърждаваме, че това, което пише в документа, е нашата воля. Двете действия са съществено различни – полагането на подпис има правни последици (стартират се процедури, текат срокове), докато идентификацията – не (в общия случай). Технологично наистина двете могат да бъдат реализирани еднакво. Съществуват различни варианти за електронна идентификация, но решението, което ще използваме за българската национална схема, ще използва X.509 сертификат, също както електронния подпис. Сходството (напр. извършване на комуникация с държавата онлайн) води до това двете теми са обект на един и същи европейски регламент (910/2014). В България регламентът се пояснява и допълва от два закона – за електронната идентификация и за електронния документ и електронния подпис (който скоро ще бъде преименуван и изменен, съгласно регламента). Сходството в технологията и опита ни с електронните административни услуги поставят въпроса – за какво ще се ползват двете? До момента електронният подпис се е ползвал с функция и на двете. Функцията на подпис е била реализирана с технологичния смисъл на „електронен подпис“ (криптиране с частен ключ, като така авторството може да бъде проверено със съответния публичен), а функцията по идентификация е била реализирана чрез записване на ЕГН-то

Share Button