Предизборно благодаря

Утре е денят за размисъл. Предполагам вече сте изчели десетки публикации призоваващи към гласуване за Да, България. По всевъзможни причини, всяка от които, валидни – за съдебна реформа, за борба с корупцията, затова, че вътре сме нормални и читави хора, затова, че сме некорумпирани и сме експерти и т.н. и т.н. Няма нужда да повтарям всички тези неща. Няма нужда и да се повтарям в призива си да гласуваме по съвест, защото „няма да влезете“ е продукт на несъвършенствата на социологията при динамиката на новите проекти, а не на липсата на избиратели. Няма нужда и да продължавам да се опитвам да убедя тези, които са намерили причина да не гласуват за Да, България – човек ако си търси причина, ще си я намери. Дали ще са фалшиви цитати на един учител, дали ще са спекулации за коалиционни партньори, дали ще е по сюжетите от двата тома на Пеевски, дали ще е „защото не се обединихте“, на което никой от рационалните отговори, не е достатъчен. Няма нужда и да разбивам митовете за Сорос, Прокопиев, Америка за България – колкото и прозрачни да са даренията и разходите, пак ще има някой, който да каже „не гледай какво пише, няма как да не се финансират задкулисно“. Няма нужда да казвам и че и Да, България не е перфектна и че в нея няма перфектни хора – че организацията имаше слаби места, че бяха допускани грешки, че някои от кандидатите имаха лоши дни. Че в бързането не успяхме да използваме целия капацитет на членовете и симпатизантите и че съветите и препоръките на някои от тях останаха неизпълнени, макар да бяха много добри. Няма нужда, но не защото час преди деня за размисъл „вече е късно“, а защото лавината е тръгнала и няма спиране. Лавината на доверие и надежда. Но моето усещане е, че има

ЕГН-то не е тайна

Тази седмица участвах в дискусия за защитата на личните данни в дигиталния свят (в рамките на Sofia Legal Hackers – инициатива, която събира на едно място юристи и IT специалисти). Дискусията беше два часа и имаше много аспекти, най-вече профилирането ни чрез технологични средства като бисквитки, правото да бъдем забравени от търсачките, юрисдикцията върху личните данни, когато сървърите се намират извън ЕС и др. Но обсъдихме и общият въпрос – какво са личните данни – според новия европейски регламент и според действащото законодателство. Преди няколко седмици пък събирах на улицата подписи и ЕГН-та на хора (за регистрацията на Да, България). И някои хора бяха неуверени в това да дадат ЕГН-тата си. Това е само поредното наблюдение на феномен, който не е от вчера – ЕГН-то в България се счита за нещо, което трябва да се пази и да не се дава „току-така“. Администратор на лични данни се става с едно заявление до КЗЛД, т.е. всеки може да стане. Въпросът е – ЕГН-то доколко е лична данна (лични данни, ако приемем, че няма дума „данна“)? ЕГН-то съдържа дата на раждане, пол и място на раждане, които са си лични данни. Според Закона за защита на личните данни: Лични данни са всяка информация, отнасяща се до физическо лице, което е идентифицирано или може да бъде идентифицирано пряко или непряко чрез идентификационен номер или чрез един или повече специфични признаци Само че никъде в закона не се казва, че личните данни са тайни. ЕГН-то не е тайна. Няма причина да бъде. Никой не може да ви нанесе вреда, като ви знае ЕГН-то. Личните данни, съдържащи се в ЕГН-то, са горе-долу видими когато човек ви срещне на улицата – вижда пола ви, приблизителната възраст. И доста други неща, като цвят на очите, коса, ръст и т.н. Това също са лични данни, които няма как

Накъде с електронното управление?

Краткият отговор е „не знам“. Индикациите от служебния кабинет са сравнително положителни – нямат намерение да спират започнатото. Но това ще е така до април. След това…зависи. Тъй като не съм писал по темата откакто не съм съветник (средата на декември), исках поне да напиша и тук докъде е стигнал процесът и как може да продължи. През ноември на OpenFest разказах (на английски) какво е било свършено, след което публикувахме отчет в по-приятен вид от „30 страници doc файл“. Накратко: Основното необходимото законодателство е прокарано – Закон за електронната идентификация, изменения в Закона за електронното управление (в т.ч. създаване на държавна агенция и изискване за отворен код), измененията в Закона за българските лични документи, с които се въвежда електронната лична карта (от 2018-та), изменения в Закона за достъп до обществена информация, с които се регламентират „отворените данни“, и изменения в Изборния кодекс, които да предполагат дистанционно електронно гласуване. Подзаконовата нормативна уредба е прокарана – Правилника за прилагане на закона за електронната идентификация, в който се уреждат всички технически специфики на процеса (не питайте как го гледаха юристите този правилник), както и изцяло нова наредба към Закона за електронно управление, с която се въвеждат изисквания към всеки софтуер, който се прави оттук нататък – например да има уеб-услуги за интеграция с други системи, да пази одитна следа на всяко действие, и т.н. Включено е и шаблонно задание, което всички администрации трябва да ползват за софтуерните си проекти – в него са включени изисквания, които досега администрациите не винаги са се сещали да искат, но без които системите не са устойчиви (справка – ОПАК. Много малка част от проектите по тази програма са „живи“ днес) Основните проекти са подготвени и предадени на Управляващия орган (който одобрява финансирането по оперативна програма) – това са проекти за надграждане на основни регистри и системи. Най-важните:

Проблемите с машинното гласуване

Тези дни темата с машинното гласуване получи доста медийно отразяване. ЦИК реши да не спази закона и да сложи машини само в 500 секции, Петър Славов и Мартин Димитров сезираха ВАС, който каза, че ЦИК Трябва да спази закона. А законът казва, че трябва да има машини във всички около 12500 секции. Електронното гласуване от дистанция винаги ми е било доста по-интересно от машинното, поради което се бях фокусирал да помагам с частта от законодателството, свързана с електронното, а не с машинното. Но ето, че машините се оказаха проблемни. Проблемът идва от там, че народните представители гласуваха пълното въвеждане на машините, без да са налице няколко предпоставки: готовност на ЦИК да осигури толкова на брой машини; адекватен анализ на експериментите с машинно гласуване; анализ на риска. Проблемите са основно два: Логистично-организационен проблем – как за два-три месеца ЦИК може да се сдобие с 12500 машини, които да разпредели по секции и да обучи секционните комисии да ги използват Потенциален проблем със сигурността – как гарантираме, че машините не са компрометирани и как всеки избирател може да бъде сигурен, че това наистина е така. Логистично-организационният проблем е свързан отчасти със сроковете по Закона за обществените поръчки, но не само. Не е ясно дали има фирма, която да има налични 12500 машини, които да даде под наем или да продаде. Всъщност това е важен елемент – досега машините са давани под наем, за сравнително висока цена – 1700 лева. Изглежда доставчикът на машините за предишни избори – Сиела-Норма (в консорциум със Смартматик) обмисля опция машини, собственост на Филипините, да бъдат докарани до България. Ако смятаме да имаме машинно гласуване, машините трябва или да бъдат купени (цената им няма причина да бъде много по-висока от тази за наема, честно казано), или трябва да има споразумение за дългосрочно даване под наем на последна версия

Простите решения

Би било чудесно всичко да има просто решение. И някои по-прости неща имат – като ти спре интернетът, рестартираш рутера. Като те заболи главата, вземаш ибупрофен. Но когато проблемът стане малко по-мащабен и засягащ доста хора, простите решения почти никога не съществуват. Продължават да изглеждат примамливи, но на практика не работят. Как да спрем нелегалната миграция? Да построим стена! Как да се справим с бедността – да вдигнем минималната заплата на 1000 лв! Как да имаме по-читава политическа система – да сменим изборните правила! Не мога да не отбележа и честите коментари колко е просто всъщност електронното управление – само трябвало – депутатите да не вземат толкова пари / да се направи един уебсайт като хората / да се уволни администрацията / да се напише в закон, че (нещо-си). Тези лесни решения са близки по смисъл с клишето „ей това е най-големият проблем на държавата“ – ако той се реши, всичко тръгва по мед и масло. Познайте обаче дали големите проблеми имат прости решения. Познайте дали стената ще спре миграцията, дали бедността ще се оправи като вдигнем минималната заплата, дали ще имаме по-качестена политическа система с мажоритарни избори, дали увеличаването на данъците на „богатите“ ще доведе повече или по-малко пари в бюджета. Дали ако сега възложим на google да ни направи „електронно управление“ за няколко милиона, след 6 месеца ще имаме такова. Всъщност – познайте дали като си рестартирате рутера, всъщност решавате реалния проблем (със стар firmware), или дали с ибупрофен решавате реалния проблем с, например, затруднено кръвооросяване на мозъка. Даже на вид простите проблеми нямат прости решения. Простите решения обаче са примамливи – не си даваш много зор, правиш нещо бързо и лесно, и хоп – подобрение. И затова са и неизбежен политически инструмент. A границата между популизма, който обещава лесни решения, и прагматизма, който се опитва да представи

Чип в личните карти – разяснения

През декември парламентът прие измененията в Закона за българските лични документи, които бяхме внесли през април. Ще пробвам да внеса разяснения, с малко закъснение. Накратко, целта на измененията е да даде на всеки български гражданин средство, с което да се идентифицира електронно пред администрацията и да заявява електронни услуги, като така се реши проблема на електронното управление с „кокошката или яйцето“ – няма достатъчно електронни услуги, защото много малко хора имат как да ги ползват (квалифицираният електронен подпис беше горе-долу единственото средство досега), а малко хора имат квалифициран електронен подпис, защото няма достатъчно услуги, с които могат да го ползват. Със Закона за електронната идентификация въведохме „електронна идентичност“, което отваря вратата към търсената масовост на средство за използване на системите на електронното управление. Промяната влиза в сила от 2018-та, като ако МВР не се справи с всички процедури за обществена поръчка (включително заради политическата нестабилност), това може да бъде отложено малко. Тъй като измененията в ЗБЛД засяга личните карти – т.е. нещо, което всеки е длъжен да има, ще опитам да отговоря на най-често задаваните въпроси. В: Ще трябва ли да си сменям личната карта? О: Само ако желаете. Няма задължителна смяна. Ако изрично не поискате да си смените личната карта, то ще получите новата карта с чип след като личната ви карта изтече. В: Задължително ли получавам електронна идентичност? О: Не. Удостоверението за електронна идентичност се записва в чипа по подразбиране, но при подаване на заявлението имате възможност да се откажете. Защо избрахме този принцип на изричния отказ – за да постигнем масовост на електронното управление, трябва възможно най-много хора да разполагат със средство за сигурно електронно идентифициране пред държавни органи, дори да нямат непосредствена нужда от това. Така следваме примера на Естония, които въвеждат задължителната електронна лична карта, но започват да „жънат“ плодовете от нея досега години след

Ставам част от инициативния комитет на „Да, България“

Наскоро Христо Иванов обяви създаването на нова партия – Да, България. (С тази публикация няма да агитирам, така че четете спокойно). Според Закона за политическите партии, поне 50 граждани трябва да се съберат, за да инициират създаването на партия. Бях поканен и приех да бъда част от инициативния комитет за учредяването на партията. Подкрепям и разпространявам учредителната декларация. А защо? Първо, защото вярвам на Христо Иванов. Второ, защото съдебната реформа и борбата с корупцията са необходимо условие за всякакво развитие в България. Знам, че вече е клише, но понякога клишетата са верни. А и неведнъж съм казвал защо правосъдието не е просто абстракция, а липсата му има реално отражение върху всеки поотделно, и върху обществото като цяло. Електронното управление, по което работих (и ще продължа да работя по всички начини, по които е възможно) е важна част от борбата с корупцията, макар и индиректно. Електронното управление не е просто администрацията да не ни разкарва за излишни хартийки. Електронното управление е механизъм за осигуряване на реалното прилагане на законите. Защото компютърът кафе не пие, куфарчета не взема, няма свързани лица и конфликт на интереси. С въвеждането на търговския и имотния регистър, множество схеми с фирми и имоти са пресечени. Когато всичко бъде електронно, прозрачно и проследимо, стотици други схеми не просто ще са по-видни, а ще бъдат невъзможни. Заради гадните алгоритми за криптиране, подписване, хеширане и времеви печати. Но аз не разглеждам борбата с корупцията и съдебната реформа като самоцел. Те са средството, с което най-накрая да стигнем до състояние, в което да развиваме човешкия капитал. Защото именно човешкият капитал е това, което дава дълготрайното развитие на една държава или регион. Демек – без хора не става. „Защо нова партия“ е смислен въпрос, който е и ще бъде задаван. Някои от съществуващите партии подкрепят същите реформи, някои „крила“ от съществуващите партии

Битовизми и защита на потребителите

(Малко ми е тъпо, че ще пиша за такива битовизми, но ще опитам да ги представя в по-генерална светлина.) Човек и добре да живее, прави ремонт. Беше ми препоръчана настилка, която сложихме, но се оказа, че не може да се чисти. Фирма за почистване не можа да я изчисти, с препарати, предложени от производителя не мога да се изчисти – оставаха два вида петна. Черни (от обувки – настилката е в коридора) и жълти – на места, където се събира вода (напр. в тоалетната). По реда на закона подадох устна рекламация, фирмата дойде, опита да изчисти, ама не успя – останаха малко от черните петна и всичките жълти. И казаха „ами то вие сте виновни, не сте я поддържали“. К’во поддържане, като тя се е ползвала общо 2 седмици. Били питали и завода във Франция – не било от настилката или изпълнението, ние сме били виновни. Зададох и логичен въпрос – „добре де, това ако бяха плочки, колкото и зле да са поддържани, и 2 години с кални обувки да ходим по тях, накрая, макар и с много зор, ще могат да се изчистят. А вие казвате, че за 2 седмици „лошо поддържане“ и настилката вече не може да се оправи“? Отговорът: „това не са плочки!“. Окей. (А това че не сте направили достатъчен наклон към единия сифон е съвсем друг въпрос, ама да не издребняваме..) Фирмата е NCG и очевидно не я препоръчвам, както и всякаквите „модерни“ настилки, за които вие сте виновни, че не могат да се изчистят. Некадърни и невнимателни с клиентите фирми – колкото искаш. Пазарът работи така, че те в някакъв момент или изчезват или се научават. Има обаче държавен орган, който трябва да помага на потребителите в такива случаи – Комисията за защита на потребителите. Въпросната комисия дори има форма за електронна жалба, от

Тровене със собствената ни глупост

Тази седмицата въздухът в Париж премина допустимите граници на замърсеност с фини прахови частици и кметицата предприе сериозни мерки: градският транспорт беше безплатен, а всеки ден само половината от колите имаха право да се движат (съответно с четни и нечетни регистрационни номера). Средноденонощната норма (според стандартите на ЕС) за ФПЧ10 е 50 µg/m3, а стойностите в Париж бяха 80. Седмицата по-рано в София стойностите на ФПЧ10 надвишаваха средноденонощната норма 1.5-2 пъти (в зависимост от измервателната станция). Справка за това – портала за отворени данни, където Изпълнителната агенция по околна среда качва ежедневния си бюлетин и онлайн системата на Столична община. Мерки, разбира се, няма. Тези високи стойности всъщност не са нещо ново – в зависимост от годината и изследването, София винаги е в челото на класациите за замърсеност, на картата за замърсеност често сме в оранжево или червено, а този репортаж ни поставя на първо място, като отбелязва, че Европейската комисия съди България за неспазването на нормите: За съжаление, ефектите върху здравето на хората са … лоши. Десетки изследвания (това, това, това, това) показват, че мръсният въздух води до дихателни проблеми. Аз имам неприятна, целогодишна алергия, която съм почти сигурен, че е следствие от лошия въздух. Според тази новина дори Фандъкова страда от подобно нещо – т.е. никой не е подминат от лошия въздух. Защо това е така? Има много фактори – географското положение на София е сериозен фактор, най-вече заради това, че е заобиколена от планини. Зимните мъгли и липсата на вятър също допринасят за предразположението на града към замърсяване. Основните замърсители са трафикът (70% според репортажа) и отоплението на твърдо гориво (20%). В началото на тази година поисках данни от Столична община за качеството на въздуха през годините, както и за стратегията за справяне с проблема и индикаторите, които се отчитат. Отговорът беше, че през 2015-та Столична община

За мигрантите и институциите

По въпроса с Харманли пак ли ще се делим на „толерасти“ и „ксенофоби“? Пак ли вторите ще пишат съобщения на първите, че са „продажни соросоиди, които трябва да умрат“, а вторите пак ли ще казват „няма проблеми“? Пак ли ще се залеем с клишетата за „мигрантската напаст“, за това, че сме „под обсада“ и др.? Реално, дяволът отново е в детайлите, а не в гръмките заключения: 1. Проблем в Харманли има. Настанените там не са „света вода ненапита“, между тях сигурно има по-агресивни, дори може би престъпници. Хвърлянето на камъни срещу полиция, особено в държава, която те приютява, не е допустимо. 2. Институциите носят доста по-голяма вина за проблема, отколкото бежанците и другите мигранти. Липсата на доктори, вода, лекарства, завивки, преводачи и т.н. е логично да доведе до протести. Пари от Европа (и от бюджета) за тези „лагери“ има – защо условията там са лоши пита ли някой? Някой от тези, готови да изгонят хилядите затворени в Харманли, направил ли си е труда да контролира институциите как харчат парите, как управляват процесите? Знам, че отговорът е „не“. Междувременно политически субекти започват да трупат точки от този проблем (а дори може би и го подклаждат) и скоро ще запредлагат „радикални“ решения. Правилните решения (почти) никога не са радикални. Те са съвкупност от плавни, последователни, добре обмислени стъпки. „Работещи институции“ звучи като изпразнено от смисъл клише, но хайде да го напълним със смисъл, вместо да се делим на толерасти и ксенофоби и вместо след 5 месеца да дадем гласа си на първия Динко, който ни каже, че мрази хората, от които нас ни е страх.