Сякаш дете на красиво неземно дихание,
кротко стоиш сред лъчи, а край теб – тишина.
Сяда мечтател замислен до теб в съзерцание,
Може би тъжен, но може би нямаш вина.
Чиста и нежна невинно искри красотата ти,
ярка дори и без багри и без цветове.
Някак обаче короната крехка в косата ти
тихо, без думи опасност зловеща зове.
Нежното чудо навярно ще бъде убивано
с всяко докосване с груба и грозна ръка.
Как да не се нарани, без да бъде укривано?
Как да блести без да бъде откраднато, как?
Както мечтателят мисли, обзет от дилемата,
вижда ръката протегната с устрем към теб –
жалък злодей красотата безмълвно отнема ти,
гладно отгоре извива се вятър свиреп.
Ясно, такава е тук на природата волята,
никой не рони сълзи в този сив кръговрат.
Мило глухарче, прости на мечтателя, моля те.
С вятъра тръгвай сега по широкия свят.
Як финал. 🙂