Едва ли е добра идея да заявявам, че дадена публикация ще е скучна още от самото начало, но предвид, че става дума за стратегически документи и нормативни актове, няма как да е иначе. Въпреки, че ще е по актуалната тема със стратегията за детето.
Няма да обсъждам темата по същество – не съм експерт по детски политики (и не, това, че имаш дете не те прави компетентен по темата). Ясно е, че наред с някои валидни притеснения беше вкарана много истерия и напълно измислени страхове. Но целта ми не е да обвинявам един или друг, че не е чел или не е разбрал стратегията (аз не съм я чел цялата, защото и да я прочета, не разбирам от детски политики).
Но искам да обясня какво са различните видове документи, които държавата генерира. С това имам опит, защото съм писал поне по нещо във всеки един от изброените по-долу видове документи. Да ги разделим основно на два вида – нормативни и ненормативни. Ненормативните включват стратегии, пътни карти и програми. Нормативните включват закони, наредби, правилници, инструкции.
Нормативните актове имат за цел да уредят обществените отношения в дадена сфера и да определят ролята на държавните институции в тази сфера. Законът за обществените поръчки определя как държавата си поръчва стоки и услуги от частния сектор. Изборният кодекс урежда провеждането на избори. Наказателният кодекс урежда за какво може човек да бъде осъден и какви могат да бъдат присъдите. Наредбите и правилниците се приемат на база на даден закон и влизат в оперативни детайли как точно ще се прилага закона. Наредба Н-18 урежда как търговците да се отчитат пред НАП (напр. чрез касови апарати). Правилникът за прилагане на Закона за електронната идентификация урежда как точно МВР и Държавна агенция „Електронно управление“ да изградят системата за електронна идентификация, така че да изпълнят съответния закон.
Ненормативните документи имат за цел да разкажат какво планира да прави изпълнителната власт в средносрочен или дългосрочен план. Стратегиите са най-общи и „пожелателни“, пътните карти и плановете описват какво точно ще се случи. Всеки такъв документ може да предпише изменения в някой нормаивен акт. Например в пътната карта за електронно управление има конкретен проект за „единна входна точка за подаване на годишни финансови отчети“, но изрично казва, че за да се изпълни този проект могат да са необходими изменения в Закона за търговския регистър. Стратегията за развитие на електронното управление не включва конкретни проекти, включва само общи насоки, в които да се развива то. Националната програма за елиминация на морбили и рубеола описва конкретните стъпки, които са нужни за да елиминираме двете болести.
Стратегията за детето описва общата посока на работата на държавата във връзка с децата – например тяхната защита от родители, които ги малтретират. Стратегията предписва, че в даден момент ще са нужни изменения на нормативни актове, в т.ч. наказателния кодекс.
Правителството публикува за обсъждане и нормативните актове и ненормативните документи на портала за обществени консултации. (Ако вече ви е станало скучно, за разнообразие може да разгледате случайно-генерирани заглавия на стратегически документи).
Какво значи това на практика. Значи, че стратегиите са едни пожелателни текстове с дълъг хоризонт. На база на тях се пишат пътни карти със същия ли по-кратък хоризонт, а след това на база на двете някое министерство или агенция предприема някакви действия. Част от тези действия са изменение на нормативната уредба.
Т.е. на база на стратегията за детето след няколко години Министерство на правосъдието ще направи работна група заедно с Министерство на образованието и Министерство на труда и социалната политика и ще обсъждат изменения на Наказателния кодекс, където да въведат наказания за тормоз над деца от родителите им. В друга работна група в МОН ще обсъждат как в училище да подпомагат децата, жертви на малтретиране и евентуално ще напишат наредба за това (или ще променят съществуваща, ако има такава). В тези работни групи ще бъдат поканени членове на гражданския сектор, в т.ч. НПО-та. И в крайна сметка съответният министър ще внесе нормативният акт за обсъждане както от обществото, така и след това в Министерски съвет. А ако е законопроект – и в Народното събрание.
Разбира се, след няколко години хората, които ще участват в работните групи я са чели стратегиите, я не. Ще ги прехвърлят отгоре-отгоре, ще копират малко текст, където е приложимо, и ще сътворят предложения за изменение на някой закон.
В целия този процес обществените консултации не са проформа. Вярно, пътната карта, законите и наредбите, в чието писане аз участвах не предизвикаха такъв обществен интерес, но всеки един коментар беше разгледан и смислените препоръки бяха приети. Реакцията срещу стратегията за детето стана силна едва след края на общественото ѝ обсъждане. Имаше опит и преди това, със спорадични коментари във фейсбук групи, но някак нещата не успяха да се „запалят“ тогава (преди няколко месеца).
Стратегиите дават обща рамка. Те не са закони или наредби. Дори когато се изпълнят, това става чрез последващи изменения на нормативни актове. Много хора не направиха тази разлика и това превърна ситуацията в драматична. Ако дефинициите на някои понятия в стратегията за детето не ни харесват, можем да сме сигурни, че те няма да влязат в този си вид в закон. И преди да влязат, ще можем да изразим несъгласието си с тях. И дори да участваме в работните групи. И дори да отидем на заседание на парламентарната комисия, да поискаме думата и да си кажем препоръките.
С цялото това скучно обяснение не искам да кажа „така не се прави“ и „протестирайте на правилната стъпка от процеса, а не сега“. Искам да кажа, обаче, две неща.
Първо, че правителството не успява да комуникира предназначението на един или друг документ. Стратегиите са общи и пожелателни и всеки може да разбере страшни неща от прочита си. От десетки страници пътна карта за електронно управление, прочитът на някои журналисти беше „правителството ще прави държавен имейл“. Някой със сигурност е разбрал, че „ще ни чипират“ и се е стреснал. Правилната реакция е да се обясни каква е ролята на документа, да се оттеглят конкретни текстове и дефиниции, които не допринасят към стратегическия характер на документа, и които подлежат на прецизиране и цялата стратегия да бъде приета, за да може след това да започне мисленето по нормативната уредба.
Второ, чудесно е желанието с гражданска енергия да коригираме действия на властта. Но ако искаме с тази енергия да водим до позитивна промяна, а не до деструктивно горене на суровото покрай сухото, можем да фокусираме действията си в правилния момент. В момента, разбираемо, стратегията действа разделително. Едните са „нечетящи идиоти“, другите са „норвежки джендъри“. Ако това се беше случило при дебата на изменения в Наказателния кодекс, щяхме да знаем какво точно стои зад малтретирането и дали „един шамар“ щеше да ни вкара в затвора, а детето ни – в дом (не, няма). И нямаше да строим хипотетични страховити сценарии.
Изтеглянето на стратегията е слабост в процеса на обществения диалог. И се надявам колкото и да съм скучен, да помагам за малко по-конструктивен диалог.
Според мен се избърза с пускането на Наредба Н-18