(статията е публикувана първоначално в списание „Мениджър“ под заглавие „Криво-ляво електронно управление“)
Думата „приемственост“ се е превърнала в нищо незначещо клише. Но именно нейната липса е сред основните причини все още да нямаме електронно управление. Не единствената, разбира се. Липсата на визия, липсата на институции, липсата на правила, липсата на капацитет, корупцията са също доста важни фактори за това в немалко институции все още да обикалят хора с папки, гражданите все още да разнасят хартийки между институции, управлението да е непрозрачно, а в цялата тази „мъгла“ да процъфтява „другият начин“ – на дребно и на едро.
С риск да прозвучи особено нескромно, смятам, че много от тези негативни фактори бяха ако не премахнати, то застрашени, благодарение на усилията на вицепремиера Румяна Бъчварова и нейния кабинет, от който бях част. А това, което наблюдаваме в момента като заявки на правителството за борба с административната тежест е по същество приемственост (макар вицепремиерът Дончев да не го представя като такова) – стъпване на основните, които бяха поставени, и продължаване на реформата.
Защото електронното управление не е просто да се направи един сайт, или да се обучат няколко служители, или да се усвоят едни пари по оперативна програма, или да се приемат едни пожелателни закони. Електронното управление е държавата да не занимава гражданите и бизнеса със себе си, а това изисква промяна на мисленето. Такава промяна не се случва за три месеца.
За добро или за лошо, държавата е тромава структура и промени се случват бавно. Доста по-бавно отколкото на мен ми се иска. Но ако има както ясна визия, така и познаване на проблемите в детайл, тази промяна непременно се случва.
Защо все още няма истинско електронно управление? През годините са похарчени милиони за софтуер и хардуер. Създавани са и са разформировани различни структури (МДААР, ДАИТС, МТИТС/ЕСМИС). Приети са редица закони, като Закона за електроното управление, закона за ограничаване на административното регулиране, административнопроцесуалния кодекс. Милионите (или дори милиардите) са изтекли в нищото, структурите са били просто многобуквени съкращения, а законите никой не ги е спазвал. Да, в не един закон отдавна пише, че администрацията няма право да изисква от гражданите да представят документи, които администрацията сама може да си събере служебно от друга администрация. Но това са просто думи в Държавен вестник.
А дяволът е в детайлите. Новата оперативна програма („Добро управление“) може да изглежда като „втори ОПАК“ отстрани, но всъщност много грешки на ОПАК вече ги няма – най-вече раздаването на пари „на калпак“ без оглед на резултата. Измененията в Закона за електронното управление, наредбите към него и новия Закон за електронната идентификация изглеждат като поредния нормотворчески напън, но зад всяка изменена алинея, стои конкретен проблем, който до момента е пречил на реализирането на електронното управление.
Един пример – администрациите бяха свикнали да сключват тристранни споразумения, за да обменят данни (между първичният администратор на данни, ползвателят, и операторът на инфраструктурата за комуникация, към 2016-та МТИТС). Това беше бавен процес и често беше спънка пред реализиране на електронно управление, защото първичните администратори просто не даваха достъп. Общини с месеци и години чакаха такъв, за да реализират електронни услуги, но това така и не се случваше. С измененията на закона тези споразумения бяха забранени и вече никой първичен администратор няма право да налага допълнителни изисквания извън тези в закона. Само месец след приемането на измененията, общини, чакащи отдавна, получиха достъп и най-накрая пуснаха услуги за гражданите си. И то чрез вече изградени системи, които просто никога не са били ползвани както е предвидено.
Информационните системи, които се изграждат за държавата пък, никога не са се славили с високо качество, и като потребители можем да потвърдим това. Администрацията никога е нямала капацитетът да напише техническо задание, което да изиска разработването на софтуер, отговарящ на съвременни изисквания за качество. Затова със закона и наредбата се въведе шаблонно задание, с което се покриват повечето от често срещаните пропуски. С въвеждането на отворения код за всеки разработен по поръчка софтуер пък станахме първата държава в света с такова ниво на прозрачност, а Европа и САЩ се опитва да ни догони (и това не е преувеличение – малко след нас САЩ въведе сходни на нашите изисквания).
Но дори с най-добрите правила, с премахването на всички административни пречки и с най-качествения софтуер, промяната не е гарантирана. Нужна е институция, която да бъде инструмент за такава промяна. И Държавна агенция „Електроно управление“ не е създадена да бъде просто поредното съкращения. Създадена е по примера на такива агенции в успешни държави като Естония, и със законовите си правомощия тя не е безгласна буква в процеса, а реално може да налага на останалите администрации как и какво да правят, за да въведат електроно управление.
Визията пък е компасът, който дава посоката. Защото електронното управление не е магистрала, която свързва два града, а сложна комбинация от технологии, процеси и начин на мислене. Визия почти никога е нямало – само отделни парчета от цялата система са били на дневен ред, което е оставяло усилията да висят и рано или късно да бъдат изоставяни.
Именно тези основни – визията, правилата, оправомощената инстутуция правят възможно в момента реформата да се случи и тя да бъде устойчива. „Акциите“, за които чуваме по медиите са само повърхността на огромното количество вътрешни правила и процедури, някои от които са от времето на социализма, които трябва да бъдат променени или дори изкоренени. Защото положението е „царят дава, пъдарят не дава“ (в закона пише, че удостоверения не трябва да се изискват, но във вътрешните правила, които следва съответнията служител, пише, че се изисква).
Дали това ще стане – не е ясно. Както често се случва, политическата воля може да потъне в небитието след липсата на бързи резултати, администрацията може да удави процесите със своето умение да се снишава, докато поривът за реформа отмине, корупцията може да продължи да изяжда милиони, без да доставя качествени продукти. Агентите на промяната може да се отвратят от средата и да си тръгнат, оставяйки електронното управление отново „за следващата петилетка“.
И това са реални рискове – държавната агенция няма достатъчно хора, с които да изпълни реформата, а такива трудно се намират. Корупцията чука на вратата, а някои проекти, заложени като част от визията, се отлагат и забавят. Лошото е, че липсва гражданският натиск, контрол и подкрепа. Електронното управление никога не е централна тема, което я прави и слабо политически популярна. Говори се за нея когато няма за какво друго (например както в случая – през лятото). Ефектът не е осезаем – не се появява изведнъж нов, лъскав път, или детска площадка. Просто отпадат неща, за които преди сме си вземали отпуск, а вече или не се налага да правим, или можем да правим отдалечено. Интересът дори в иначе популярни административни услуги е нисък – отчасти защото не са популяризирани, отчасти защото първата мисъл на гражданина не е „дали има електронна услуга за това?“.
Дали ще има електронно управление? То и сега има, криво-ляво. Някои системи си говорят, някои институции имат що-годе прилични електронни услуги. Според мен в момента има предпоставки този процес да се забърза, и до няколко години да имаме по-електронна и по-прозрачна администрация. Но това зависи най-вече от човешкия фактор – от политическото ръководство, от администрацията и не на последно място – от гражданите.
И с всяка стъпка в правилната посока, държавата ще става по-ефективна и по-прозрачна. А с всяка стъпка в грешната посока, просто още милиони ще изтичат в нищото.
Вашият коментар