Има една стандартна логическа заблуда, наречена „фалшива дилема“. Това е, когато някой твърди, че има само две възможности за нещо, а реално те са много повече. Ако мога да цитирам (с приблизителен превод) авторитетния Оби-Уан Кеноби – само един сит вижда нещата в крайности. Та, когато говорим за политически спектър, все повече публичното говорене определя нещата в една или друга крайност.
Не можело „нито ляво, нито дясно“. Трябвало партиите (в конкретния случай „Да, България“) да се определят!
Би трябвало да е сравнително очевидно кое не е нито ляво, нито дясно, но за всеки случай – това е центърът. Политическият спектър е … спектър, не две изолирани точки. Наречете го центризъм, „трети път“, „нови демократи“, „нито ляво, нито дясно“, все тая.
Това е подходът, който не абсолютизира една идеология, а е практичен. Умерена дерегулация, умерено съкращаване на администрация, умерено приватизиране на държавни дейности, умерено дотиране на определени социално-важни отрасли, умерено подпомагане на изоставащи региони, умерено подпомагане на рискови социални групи.
Дори, ако щете, политики базирани на данни – гледаш данните, гледаш прогнозите, и решаваш – колко дясна да е тая мярка, колко човека какво ще загубят, в дългосрочен план какво трябва да направиш, за да се реши едикойси фундаментален проблем.
Но според мен дори няма смисъл да навлизаме в тези особености на спектъра. Те не дават отговори. В други държави със сигурност има разграничение на леви и десни политически субекти, но В България няма ляво, няма и дясно. При нас лявото въвежда плосък данък, а дясното въвежда допълнителни регулации за бизнеса. Думите „ляво“ и „дясно“ са напълно изпразнени от съдържание и се използват само за позициониране в рамките на европейските политически семейства. Когато стане въпрос за политики обаче, нещата се смесват тотално. А понятието „център“ с свързва с ДПС и НДСВ, което му носи негативи и затова рядко се говори за него.
Дори вече линията „комунизъм-антикомунизъм“ не е толкова ясна. През 90-те СДС (което всъщност никога не е било единно – дори на най-първите избори) представлява не толкова „дясното“, колкото алтернатива на социалистическия режим. В момента, обаче, за най-голямата официално позиционирана в дясно партия (ГЕРБ) гласуват и хора с носталгия по соца, а Бойко Борисов не веднъж е подхранвал тази носталгия. Макар че ще се съглася, че особено на последните избори ГЕРБ взе много гласове от хора, чиято мотивация е „само да не са комунистите“.
В България дилемата е друга – право и справедливост срещу шуробаджанащина и дерибейство, европейско мислене срещу ориенталщина, цивилизация срещу регрес. Дори да оставим на страна най-големите скандали, като КТБ, Белене, Пеевски в ДАНС, и т.н. и т.н., имаме прекрасни примери – народен представител (от „дясна“ партия) изнудва бизнесмен за суджуци, председател на комисия за конфликт на интереси има тефтерче, в което пише „да се удари“, главният прокурор привиква бизнесмени да им се кара за евентуални техни политически пристрастия, председател на партия блъска баби по границата, а европдепутат псува граждани в туитър. Това не е ляво или дясно, това а махленско, ориенталско, елементарно. И вредно.
В тази светлина, да ни се пробутва дилемата „ляво“ срещу „дясно“ е отвличане на вниманието. Още по-голямо отвличане на вниамнието е опитът да се вкара българския политически живот в контекста на някоя западна демокрация – примерно да направим дясното „конвервативно“ (защото така е в САЩ). А изглежда се полагат усилия в посока на такова иделогическо окомплектоване и етикетиране.
Когато решим проблемите с изградените властови структури, базирани на медийни бухалки, прокурорски произвол, местно изнудване и суджуци, тогава можем да говорим за леви и десни политики. И това все пак не означава, че всички политики трябва да са леви или всички десни – както каза веднъж покойният Кристиан Таков:
По отношение на семейните ценности аз съм консерва, по отношение на личните свободи аз съм либертарианец, по отношение на културата аз съм левичар, а по отношение на морала съм екстремист.
Ляво и дясно има, разбира се. Но реалността попада между двете крайности, не върху тях. И всъщност крайностите не са две, а повече, тъй като спектърът не е двуизмерен и има различни аспекти.
В настоящия момент пазарната икономика, с намаляване на административната тежест, с подобряване на бизнес климата, е правилният подход. Дори липсва нужда от дебат по тази тема, защото и лявото и дясното (в световен план) са се съгласили, че държавата не може да движи икономиката. Когато обаче започнем да решаваме конкретни проблеми, като изоставащи региони, образование, здравеопазване, сигурност, монополизирани сектори, тогава можем да видим конкретните измерения на по-левите и по-десните мерки.
Ние обаче не сме стигнали до там. Реформи няма (с малки изключения), за да спорим дали са леви или десни. Има въртене в кръг, кърпене на закони и нискокачествен лобизъм от типа „дайте да дадем“.
И колкото и всеки да разбира от „политика“, май никой не разбира от провеждане на политики. На тяхно място ни се предлагат фалшиви дилеми, като „ляво“ или „дясно“. Можем и да се вържем, можем да спорим по фейсбук стени и интелектуални форуми, да си слгаме етикети кой е по-по-най десен, да си пришиваме американски религиозен консерватизъм, немска християндемокрация или каквото друго е модерно, но единствената полза от това е, че в крайна сметка някой ще си сложи един или друг етикет, и ще поиска гласовете на избиратели, на които преди това е залепил същия етикет. Нелоша стратегия, разбира се.
Но ако дилемата е ориенталско ляво срещу махленско дясно, „na6i 4itavi hora“ ляво срещу мутренско дясно – не, мерси.
Прекрасно формулирано! Дано стигне до повече хора и ги накара да излезнат от матрицата. Успех!