Оставаме. И нищо, че е есен.

Когато интелигентни и адекватни хора решат, че емиграцията е единствената опция, е тъжно. Валери Шварц написа FUBAR през седмицата, а аз обещах да се опитам да аргументирам обратната позиция. С риск да не успея и с риск и на мен да ми се заемигрира, ако не намеря рационални доводи за оставането тук.

Няма да задълбавам в битовите аргументи за и против емиграцията. Тук човек има много приятели, но ако не е бай Ганьо ще направи такива и в друга държава. И ще кани тукашните си приятели на гости понякога, а през останалото време ще си говорят по скайп. Да, не смятам, че е достатъчно, но е опция. „На запад“ няма да е толкова евтино да ядеш и пиеш на корем по заведенията, но пък това не би следвало да е най-големият идеал. И дори е Европа има простотия и неуредени неща (в пъти по-малко, отколкото тук, разбира се), а дори тук има позитиви, а балканският манталитет има своето очарование. За национализъм при решението да си тръгнеш или да останеш пък не може да става и дума. След като човек гледа дълъг документален филм за разпадането на Югославия, затвърждава представата си, че националистически течения водят до тотално излишни войни и хиляди жертви, заради някакво криворазбрано чувство за общност на база на историческо-географски критерии.

Но моята позиция е малко по-абстрактна. В България може и да не се депресираш от масовата глупост и ненормалност, ако си направиш балон от интелигентни приятели и ограничиш сблъсъка си със „социума“ до качването в обществения транспорт и в такси. И ако развиеш имунитет към всичко около себе си. Имунитет, не в смисъл да игнорираш простотията, но тя да не те депресира, а вместо това да те мотивира. Да гледаш на случващото се наоколо като на резерват, в който някакви хора-„експонати“ се опитват да съществуват, а ти да гледаш отстрани „атракциите“. Аз поне съм в такова състояние на ума и това минимизира шансовете за депресивен негативизъм.

Сега да комбинираме това с предизвикателството да подобряваш резервата, както го гледаш отстрани. Веднъж бях писал за моята егоистична позиция да правя неща за обществото не защото то ги заслужава, а защото ще съм удовлетворен, ако постигна някакъв успех. Ще се самоцитирам:

Правя го от егоизъм, защото след 20 години не искам да кажа „аз си тръгнах и заживях спокоен, уреден, финансово обезпечен живот в западна Европа“. Предизвикателството е да мога да кажа „благодарение на мен и хора като мен живея спокоен, уреден и финансово обезпечен живот в държава, където това беше немислимо преди 40 години“.

Дали мога да заменя това предизвикателство с друго такова? Сигурно. И много хора са го направили. Моите други предизвикателства са свързани с високи технологии, а това може да се случва и в България – има добър интернет, има кадърни хора. Но това е частен случай.

Аргументът, срещу който нямам контра-аргумент е споменат в заключението на FUBAR – децата. Аз съм на скромни години и нямам деца, и съответно не вземам предвид този фактор в уравнението. Но децата ни ще трябва да живеят в трагичното общество, в което ние някак си сме успели да се оправим, но евентуално не сме успели да подобрим. Децата ни ще трябва да изразходват енергия, за да не попаднат в капана на простотията и пагубните аспекти на манталитета ни. А ние не искаме те да попаднат в него.

Извинявам се, че звуча толкова елитарно. Извинявам се и за пейоративната референция към социума. И за сложните думи в предното изречение. Чувствайте се поканени да коментирате с „К’ъв си ти бе“ и „да те е*а у звездата“.

Не мисля, че мога да убедя някого да остане. Не вярвам да има достатъчно хора, които едновременно да са успели да живеят в балон, да имат имунитет, да успяват да преследват предизвикателствата си от тук и да са уверени, че децата им няма да загубят, ако останат. Мога само да убедя себе си защо към момента съм тук. Или може би се опитвам да оправдая нерешителността си да се махна?

15 comments

  1. Преди няколко дена колегите(всичките на по 10+ години повече от мен) се заговориха за децата си. Оказа се че няма и едно хлапе без астма. Заради въздуха в София. И Половината се разболяват всеки път когато отидат на детска градина.

    Може и да „останем“ „засега“, но бъдеще просто няма.

  2. ^ тук (лдн) положението с астмата е също толкова, ако не и по-зле. и с алергиите е така.

  3. Чудесна импровизация по тази многолика тема. Няма да коментирам, всичко, което ми харесва, защото това са повечето аргументи на и коментари на Божо. Както и основния – за предизвикателството

    Има неща, което на 40+ мога да подчертая. Първо, от БГ човек в софтуерния бизнес (при смислена визия и достатъчно амбиция) може да постигне повече, отколкото „на запад“. Познавам много предприемачи „на запад“, местни там където са, които са постигнали по-малко отколкото на мен ми се е отдало от БГ. Може и аз да съм супер-пич, та затова да е, а не заради средата, но скромно не бих заложил на това. И второ, тук ми се струва, че при равни другия условия, човек а въпросния търсещ/напорист профил, може да намери по-интересни и по-добри съратници.

    Аз съм останал. Засега 🙂 Но ние всички сме за малко тук, пък Джон Ленън беше казал, че живота е това, което се случва, докато правиш други планове

  4. Реплика на коментара на Михайл: прави деца и не се поддавай на депресията в офиса ти. Имам две и живеем в София. Нямат астма. Както и двете ми племеничета, както и още 50-на деца на колеги и познати, за които имам някакви впечатления. Сещам се и за 3-4, които имат подобни проблеми, но това не е по-висок процент от това, което имам като впечатления за западна Европа

    За честите боледувания покрай детската градина … това се случва често. Но пак много повече от половината деца си ходят без проблем (моя по-големия, включително). И този проблем не е по-малък „на запад“. Имам добри приятели в Шефилд – 4 годишното им хлапе влезна в точно същия цикъл в английска детска градина, та сега се налага да го гледат основно у дома

  5. Като едно, ако мога така да се изразя „гурбетчийско“ дете израстнало от малко по чужбина, но не в уредения и спокоен запад бих изтъкнала и други недостатъци на нашия социум и това е вечното крайно негативно отношение към … почти всичко. Това което винаги ми правеше първо впечетление като бях още дете при прибиранията ни в отпуск бяха вечните вайкания и оплаквания на съседите. А нещата на много от тях не бяха хич толкова черни. С оплакване не става промяна, за съжаление, а ние май това най-много го умеем. И постоянния стрес, напрежение и недоволство на работа. И нежелание за работа у повечето от „резервата“. Хем сме недоволни, че няма работа, хем не ни се работи. Ама ако е аванта е друго, за нея има много енергия и хъс. А голяма част от студентите, които вечно мрънкат че няма преподаватели, ако се появи някой желаещ да го обогати със знания веднага е заклеймен от голяма част като „цербер“ и т.н. подобни прякори. Явно трябва да си платят на запад за да седнат и да научат нещо… и пак не е сигурно…

  6. Моят контрааргумент по въпроса с децата (аз лично съм решавал тази задача преди 9 години – тогава дъщеря ми почна да пише – на латиница – и реших, че е време да се прибираме):

    Извеждането на децата в ранна възраст на практика ограничава, а не разширява избора им в момента, когато ще могат да го направят сами. Сравнението е между малко по-трудна адаптация там срещу почти невъзможна тук.

  7. Ма то цялата идея е да НЕ се адаптират с това което минава за „нормално“ тук.

    Така че… mission accomplished?

  8. @Михаил Минков: Да, ако си решил да решаваш вместо децата си. А според мен това не е редно.

  9. Хубава статия. Колкото и да е трудно да се седи в България (поне така изглежда отвън), все още има хора, които намират смисъл и го казват ясно. А що се касае за аргумента с децата, нещата не са хич прости. Живея във Франция от повече от 10 години и законите тука взеха да стават доста извратени. Ето няколко примера.

    Вкарва се упорито идеологията на джендърите. Ще рече, че натякват на децата, че това как са ги родили (момче, момиче) няма голямо значение и че могат по-късно да изберат какво да станат : (би, гей, транс и т.н.). Това искат да го сервират още от първите класове, когато изобщо детето няма изградени представи кое какво е.

    Има например вече детски градини, в които е забранено играчките да имат полова конотация – например камиончета, пистолетчета, саби, кукли. Ще се вкарват само т.нар. неутрални играчки – геометрични фигури например, за да не се наслагат шаблони на децата.

    Отскоро мъдрите управляващи си дадоха сметка, че всъщност децата добиват немалко ценности от приказките. И какво решиха – ми да променят приказките. Вече ще има приказки например „Цар и цар“ и ще обясняват как двама царе са си набавили много деца и живели щастливо.

    Ето и още. Мисля, че ставаше дума за скандинавска страна, но искаха да забранят пикаенето прав, защото това е дискриминация. Трябва всички да пикаят седнали.

    Ето и финалната капка – министърът на образованието на Франция заяви в интервю наскоро, че децата са собственост на държавата и че тя е тази, която трябва да ги възпитава и отглежда (перефразирам малко). Вече е факт в скандинавските страни и в Германия ако не дадете детето си на училище може да ви отнемат родителските грижи, а майче и за затвор ставаше дума.

    Мога да продължавам листата още. Тука изобщо не става дума дали съм против или за хомосексуалността като феномен. Става дума, че на децата им се натрапва една порочна идеология, която веднъж като покълне ходи та се разправяй.

    Във Франция има сериозен отпор на тези практики преди всичко от традиционални и католически общности, но определено волята е и отляво и отдясно (преди всичко отляво) да се наложи насила тези „прогресивни“ методи на обучение на децата.

    Така че за тези, които мислят да емигрират заради децата, да имат едно наум. В България има сериозни проблеми, без спор, но в западните напреднали общества играта почва да загрубява но по съвсем друг начин. Все по-често често си казвам „Дано да не ги стигнем“ като се сещам за песента на Т. Колев.

  10. И аз като Бъни лава бая се бях отчаял, но сега вдъхновен от статията ти реших да си направя такъв балон. Първата ми стъпка е, че си съкратих френдовете във фейсбук с над 50%. Почвам да се обграждам с позитивизъм и хора, на които им пука.

  11. Супер 🙂 радвам се, че публикацията ми е имала такъв ефект

  12. Относно факторът деца в уравнението се сещам за един цитат от Робърт Хайнлайн: „Don’t handicap your children by making their lives easy.“ Така че и тук монетата има две страни.

  13. Когато мислим по въпроса къде да живеем, почти винаги се водим от позицията на това къде ще ни е по-добре. Ако обърнем въпросът в задачата и се запитаме: „Къде мога аз да бъда полезен на хората около мен?“ нещата вече придобиват съвсем друг смисъл. Тогава вече не е толкова абсурдно, че съм в България. Позицията ми на потърпевш се превръща в позиция на такъв, който променя нещата и е силен да се бори с проблемите. Ако днес съм полезен в България – ще бъда тук. Утре може да бъда в Франция, Англия. . . А за децата какво да кажа, освен че и аз съм пораснало дете. Трудно е, но да ги лишим ли от правото сами да летят? Да им създадем перфектните според нас условия и да ги лишим от възможността да се каляват в трудностите! Всичко е добро за тези, които приемат нещата, които идват към тях с благодарност.

  14. Много ми хареса написаното – тъкмо в главата си казах – да това действа, ама само ако нямаш деца и го видях написано! И аз така се „обграждах“ – много години… Отгледах големия си син, мислейки си, че нещата ще се оправят за него – ходейки по барикадите в Жан Виденовата зима..Въпреки, че имах дете, се опитвах точно това да правя – позитивно мислене, тоните приятели, много изкуство, опити да се подобри социума…сега съм на 40 и съм от една година в чужбина – не можах да издържа – точно заради второто си дете! Е и мъжа ми има голям принос в нещата! Винаги съм си мислела, че съм от онези динозаври, дето винаги остават – е да, ама не! Когато видиш как 2,5 -3 годишни деца са научени да си слагат ръцете отзад на столчетата зад гърбовете си – както ние навремето по соца – и това в час по рисуване…когато първите думи, което детето е научило от детската градина са „пълна ПИШИНА!“ и когато му кажеш 10 пъти по пътя за въпросното заведение детско – „Внимавай мамо къде стъпваш – Аки!“, защото знаеш, че после ще трябва да пипаш въпросните обувки…е, тогава лично за мен настъпи границата. И не искам да съжалявам! Но ми е мъчно – много…

  15. Божко никаква емиграция 😉 и тук има хубави неща, трябва наистина човек да се огради с истински хора около себе си. Така живота става по-поносим. Наистина не говори такива неща 😉 има много хубави неща около нас 😉

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.