Есенен порой

Едно стихче по действителен случай.

Беше есенен ден. 
    Заваля изведнъж.
Автобусът не идваше. Чаках.
Без чадър. Върху мен 
    се изливаше дъжд.
Бях самичък в порой във сумрака.

Появи се момиче. 
    Застана до мен.
Под чадъра си бял ме покани.
Беше тих, идиличен 
    подслон споделен.
Беше ведра, с очи замечтани.

Автобусът дойде
    след минута. Уви. 
Влязох сам. Тя остана да чака.
Автобусът пое,
    после бавно зави,
а аз гледах назад във сумрака.

Беше есенен ден
    и така, изведнъж
добротата приятно-спонтанна
ме застигна и мен 
    във поройния дъжд,
за да стопли разходката хладна.