БЛОГодаря

Публикувахме проект на изменение на Закона за електронното управление. С него се решават ключови въпроси, които в момента пречат на въвеждането на реално електронно управление. Ето основните: електронни услуги ще могат да се заявяват без квалифициран електронен подпис от физически лица – за да ги заявим ще е нужно само да влезем със средство за електронна идентификация с подходящо ниво на сигурност, след което ще подаваме заявлението просто попълвайки онлайн форма, без нужда от флашка, джава, драйвери и др. проблемни неща. Квалифицираните електронни подписи остават и ще работят, но отпадат като стриктно изискване за заявяване. отпадане на удостоверенията, с чието пренасяне гражданите са куриери на администрацията – това и до момента по общите разпоредби на закона е така, но на практика не се случва по много причини. Въвеждаме правно уеднаквяване на служебно събраната информация с удостоверение, което се изисква по закон, така че администрациите да са спокойни, че са спазили изискванията на специалните закони, по които работят. Паралелно с това осигуряваме гаранции на общините, че приходите от отпадналите удостоверения ще им бъдат възстановени пропорционално от централния бюджет. електронно връчване на актове, фишове и наказателни постановления – ще можем да посочим в системата за сигурно електронно връчване, че сме съгласни всичко да ни се връчва по електронен път. Това ще спести разходки до администрации, само за да ни бъде връчен акт или фиш. обща забрана за въвеждане с подзаконов акт на стикери и други физически носители на данни за обекти, които са вписани в регистър. С тази промяна, например, стикерът за годишен технически преглед ще стане незаконен, тъй като е въведен с наредба. намаляване на таксите за административни услуги, когато те се предоставят по електронен път. Това изменение има два аспекта – първият е, че има допълнителен стимул за използване на електронни услуги, а вторият е, че моделът с посредници при

През седмицата темата с киберсигурността получи фокус покрай детайлите около атаката срещу пощите. В няколко интервюта описах общата картина, но ми се иска да направя малко по-пълно описание на това какво сме имали, какво сме направили за тези месеци и какво предстои. Започвам със забележката, че ще използвам „киберсигурност“, макар че правилният термин в повечето случаи е „мрежова и информационна сигурност“. Правомощията на министъра на електронното управление са именно за „мрежова и информационна сигурност“ и то само в администрацията и част от операторите на съществени услуги. Български пощи не е в този обхват към момента. Защитата на мрежовата и информационна сигурност е комплекс от технически и организационни мерки, които изискват добро планиране, приоритизиране, изпълнение и контрол в мащаба на държавната администрация (и в по-широк смисъл – на целия обществен сектор). Действаме с бързи стъпки, доколкото ни позволява наличният човешки ресурс. 1. Какво намерихме? Към началото на мандата състоянието на информационните ресурси (т.е. хардуер, софтуер, мрежово оборудване, лицензи) беше силно незадоволително. Липсва адекватна, централизирана картина къде какво има, на какъв етап е от своя технологичен живот и какви са политиките по неговото подновяване. Има администрации с компютри на по 10 години, напр. Има системи без поддръжка (заради неплащани лицензи или по други причини). Всичко това са проблеми и за киберсигурността – в стари и излезли от поддръжка от производителите системи често има уязвимости. Всичко това го докладвах на Министерския съвет преди месец в рамките на годишния доклад за състоянието на информационните ресурси. Преди 4 години от Демократична България публикувахме план за действие след срива на Търговския регистър. Половината от мерките са изпълнени, но със спорно качество – напр. регистърът на информационните ресурси е почти безполезен, резервните копия се правят централизирано от твърде малко администрации (с бавна скорост и липса на някои ключови функционалности), а на държавни облак му липсват важни процедури

Днес участвах в представяне на инициативата “Българска коалиция срещу дезинформацията”, подкрепено от Европейската комисия. Нека да го използвам като повод, за да разкажа какво се случва по тази много важна и много деликатна тема. Ще започна със следното уточнение – няма държавен орган, който да е натоварен официално с политиката за защита от хибридни заплахи, в т.ч. насочената дезинформация, която се лее през социалните мрежи. Министерство на електронното управление, с проекта си на устройствен правилник, припознава темата по линия на политиките за информационното обществено и на киберсигурността, но функциите са изцяло аналитични. Нека да разделим темата на две – кампании за всяване на паника (каквито виждаме в последния месец) и фонова дезинформация. Кампаниите за паника са кратковременни събития, които рязко набират скорост и създават ефекти в реалния свят. На тях може да се противодейства комуникационно, в правилния момент, с т.нар. „стратегически комуникации“. Фоновата дезинформация е това, което залива потребителите на социални мрежи с добре оформени пропагандни наративи за упадъчния запад, за великия Путин, за украинските агресори и др. А допреди месец – за лошите ваксини и несъществуващия COVID. „Какво прави държавата“ е въпрос, който получавам многократно. И знам, че „нямаме правомощия“ не е отговор. Затова искам да дам отговор по същество. Първо, организирахме директна връзка с Мета (Фейсбук), които са най-голямата социална мрежа в България, за да посочим какви проблеми виждаме и какви решения те могат да предложат. Имаме регулярна кореспонденция с тях относно блокираните профили на интелектуалци, осъждащи руската агресия, относно активизиране на тролски фабрики, както и относно общия подход на Фейсбук за идентифициране на дезинформация. Малко повече детайли – по-надолу. Второ, по моя инициатива ще бъде създадено аналитично звено, което да следи за дезинформационни наративи и кампании и да информира своевременно заинтересованите страни (органи на власт, частни организации, медии). Трето, след като разгледахме добрите практики в други страни

Електронната идентификация е ключът към електронното управление. Без нея, използването на електронни услуги е ограничено и трудно. Именно затова, паралелно с устройствената работа (законови изменения и устройствени правилници), в Министерство на електронното управление подготвихме техническа спецификация за мобилна електронна идентификация и я качихме за обществено обсъждане. Не е практика за технически спецификации да се търси широко обществено обсъждане, но тъй като тази система е много важна, смятам, че е редно да дадем пример за прозрачност от първия ден. Още при номинирането ми за министър на електронното управление дадох това обещание и ще направя каквото е необходимо този екип продължава да дава този пример. Разчитам на професионалистите във всички области да дадат своята експертна и конструктивна обратна връзка и препоръки. Тази прозрачност ще продължи и на етапа на изпълнение (вкл. с изискването за отворен код на разработката). Резултатът от проекта ще бъде мобилно приложение (за Android и iOS), с което да се идентифицираме за ползването на всички електронни услуги, т.е. държавата да знае кой стои отсреща, когато ползва услугите. До момента това се извършва с електронен подпис, с ПИК, с ПИН и др. Тези средства няма да отпаднат веднага, но малко по малко ще бъдат замествани с електронната идентификация. След първоначалната регистрация, от гледна точка на потребителя, процесът ще бъде следния: отваря портал за електронни услуги избира „вход с eID“ и потвърждава с мобилния си телефон (или друго мобилно устройство) подава заявления за услуги, които са с предварително попълнени данни (тъй като системата вече знае кой стои отсреща) подписване на заявлението чрез повторно потвърждение с мобилния телефон Проектът предвижда първа фаза за проекетиране, тъй като трябва да бъдат взети специфични технологични решения. Например дали потвърждението с телефона да стане с т.нар. push-нотификация или чрез сканиране на QR код от екрана (съответно с deep link, в случай, че потребителят използва мобилния телефон

Миналата година на мой близък човек му изтече шофьорската книжка. И решихме да пробваме да бъде заявена новата онлайн. Тогава още я нямаше обновената система на МВР за е-услуги, така че свалихме бланката, попълнихме я и я изпратихме през системата за сигурно електронно връчване, подписана с КЕП, вкл. с прикачено необходимото медицинско. Влизането с КЕП също не беше тривиално, защото инсталирането на софтуера за подписване имаше някои неочевидни настройки. Последва дежурното обаждане (от пътна полиция към СДВР) „то не може“, предадено към мен – настоях за правно основание за отказа, тъй като Законът за електронно управление ги задължава да приемат заявлението и да изпълнят услугата. Казаха, че пак ще звъннат. Не звъннаха. Потърсихме ги отново, като в отговор потвърдиха, че не – няма да издадат така книжката. Подадохме сигнал до Държавна агенция „Електронно управление“, аргументирайки се, че мълчаливият (към онзи момент) отказ противоречи на Закона за електронното управление. Отговорът на ДАЕУ беше да се съгласят мотивите от изричния отказ на МВР, получен няколко дни след това. А той е абсурден. Според Закона за българските лични документи, МВР предоставя електронни услуги за лични документи през централизирана система за услуги. В правилния за прилагане на закона се изреждат услугите, включени в портала. Но издаване на шофьорска книжка липсва (тъй като към онзи момент не се поддържа). Да, Законът за електронното управление казва следното: (2) Административните органи, лицата, осъществяващи публични функции, и организациите, предоставящи обществени услуги, са длъжни да предоставят всички услуги в рамките на своята компетентност и по електронен път, освен ако закон предвижда особена форма за извършване на отделни действия или издаване на съответни актове. Обаче МВР казва „нашият подзаконов акт дерогира (отменя) закона, защото нашият специален закон делегира детайлите на нашия подзаконов акт, а той не казва нищо за тая конкретна услуга“. Абсурдна теза, граничеща с тази на РИК Стара

Благодаря на всички, гласували за Демократична България и за мен лично. Да, Демократична България реализира значителен спад в получените гласове. И със сигурност е имало какво да направим по-добре и по-правилно. Но нека обясня причините за това, както ги виждам през многото данни, които минаха през ръцете ми. ГЕРБ, БСП и ДПС са „изпилени“ до ядрата си – с малки изключения никой не може да вземе глас от тях и те не могат да вземат глас от никого. Остават другите, които искат промяна. Техните гласове два пъти отидоха за ДБ, ИТН и ИБНИ, но поради хаотичните и неадекватни действия на ИТН, това не доведе до резултат. Негативът от това се понесе и от трите партии. В началото на кампанията ДБ загуби част от избирателите си в посока Продължаваме промяната, най-вече по линията „Радев“. След това започна бавно да си ги „връща“, докато не дойде необяснимата атака на подкрепения от ДБ кандидат за президент. Това, според мен, счупи най-важното – усещането за стабилност и предвидимост в ДБ. Не че самата стабилност и предвидимост ги няма, но тези необясними действия в този електорален терен казаха на част от избирателите „тука има нещо особено, можете да ходите другаде“. Според екзит половете в крайна сметка над 1/3 от гласовете на ДБ през юли са отишли към ПП. Това далеч не е единственият фактор, разбира се. И тези избиратели не принадлежат на никого. Факторът „новост“ комбиниран с умората от 3-ти поредни избори на останалите партии, комбиниран с неуспеха в предния парламент, комбиниран с одобрението на Радев, комбиниран с добрата им кампания донесе този успех на Продължаваме промяната, които „изсмукаха“ трудно спечелените избиратели от ДБ през тази година. Можеше ли нещо друго да се направи? Нито можехме да бъдем нов субект след 2 кампании, нито след 2 кампании можехме да сменим рязко посланията, нито имаше откъде

В последната година и половина в България се промениха много неща. Те не са очевидни в ежедневнието, но са значителни и са важно начало. Ще опитам да дам моя „вътрешен“ поглед на ситуацията и по-важното – какво предстои. Смятам, че има четири етапа не тези промени. До средата на 2020 г. всичко изглеждаше монотонно и предрешено – ГЕРБ щеше да спечели още един мандат, социологията от май месец даваше сравнително високо доверие за Борисов и кабинета, а на хоризонта нямаше алтернатива. Тогава се случи събитие, което „разбърка“ нещата. Росенец. На Росенец Христо Иванов и съмишленици осветиха преплитането на власт, икономически и лични интереси; осветиха влиянието и безнаказаността на ДПС и демаскираха зависимостите на ГЕРБ. Тогава написах, че Росенец е начало. И макар в момента много хората да опитват да омаловажат това събитие, мисля, че историците след много години ще го анализират и ще му отдадат необходимата важност. След Росенец последва неизбежния отговор на президента заради подопечната му НСО, в който той атакува ДПС, Доган и Борисов. Последва и контраатака на зависимата от ДПС прокуратура, която влезе в президентството. Двете събития доведоха до протести, които промениха коренно картината и макар да не свалиха Борисов, предвещаха края на управлението му. Росенец даде началото на първия етап. Вторият етап започна с парламентарните избори през април. До тях много хора все още не вярваха, че ГЕРБ няма да управлява и че няма да бъде отпусната тяхната хватка над властови и икономически влияния. Но изборният резултат и последващата твърдост на „партиите на протеста“ размагьоса избирателите – вече беше ясно, че ерата „Борисов“ свършва. ГЕРБ се сви до едно ядро избиратели, което е много различно от това, което ги държа на власт толкова време. Изборите дадоха начало на отпускането на властовите инструменти от ГЕРБ и ДПС, доведоха до служебно правителство, което разрови доста схеми, за които