Българинът е свикнал да си мълчи

Много неща не са наред в България. Но някой друг трябва да ги оправи, защото т’ва не е наша работа. И то наистина не е, не можем ние да оправяме дупки, подлези, да променяме мисленето на служители или да осъдим някого за корупция. Но българинът е свикнал да си мълчи. Единственото място, където се казват проблемите, е на масата. Или в туитър. Там хората са готови да наплюят всеки компонент около себе си.

Ще разкажа пет много кратки истории.

Пътувах с междуградски автобус през лятото. Навън беше горещо и затова шофьорът беше пуснал климатик. Но беше попрекалил и стана студено. При което всички хора в автобуса започнаха да се въртят, да опипват таблата над себе си за да спрат духането, но след като това не помогна, започнаха да се обличат. Аз изчаках от любопитство и след 15 минути отидох при шофьора и го помолих да вдигне температурата с 2 градуса. И той го направи, и стана приятно. Но от 50-местен автобус никой не направи най-простото нещо, а всеки се въртеше и увиваше, само и само да не трябва да каже какъв му е проблемът.

Сградата, в която беше предния ни офис е 10-етажна. Един следобед асансьорът спря да работи. Ние, като програмисти, идваме по-късно на работа, и към 10 аз пристигам, с идеята, че асансьорът вече работи. Не. Качих се пеш, горе беше една колежка. Казах „И какво, от вчера следобед до днес в 10ч никой не е дошъл? Дай да се обадим пак“… Тя каза, че се е обадила току-що, и техниците са казали, че никой просто не им се е обадил. Т.е. цяла сутрин хора са се качвали по стълбите, но чак в 10 някой се е обадил. Може би не трябваше да се обаждаме и да видим колко още хората ще се катерят нагоре, без да се опитат да оправят нещата.

Прибирам се пеш от работа и минавам през подлез. В един момент този подлез остана без никакво осветление в единия край. Освен това, като всеки подлез, е поразбит и висят някакви кабели. След като около седмица продължаваше да е тъмно, въпреки, че оттам съм виждал да минават поне 2-ма полицаи, а има и общинска охрана, писах на столичния инспекторат. Тяхната проверка установи липсващо осветление и висящи кабели и „предписа“ на общината да оправи подлеза. Междувременно няколко лампи бяха оправени, така че да не е пълен мрак.

През зимата на булеварда до офиса (Гоце Делчев) паркираха много коли, за да не влизат и засядат в неизчистените от сняг квартали. В един момент два автобуса не можеха да се разминат от спрели коли и всичко наоколо се задръсти. И така 10 минути. Докато не се обадих на КАТ да изпратят кола, която да оправи движението. Колата дойде след 5 минути и оправи движението за 3. Аз наблюдавах всичко през прозореца и дори не бях пряко засегнат, а нито шофьорите, нито безполезния полицай в кулата на кръстовището на Гоце Делчев и България си мръднаха пръста.

На съседна улица имаше голяма дупка, през която минаваха много коли (може би стотици на ден). Дупката стоеше и се разрастваше, а колите си минаваха. С малко усилие и от двете страни успяхме да оправим дупката, но беше очевидно, че никой друг шофьор, освен мен (а аз не минавам с кола по тази улица) не е проявил интерес към оправянето на ямата.

Истории като тези има много, и те показват, че българинът не желае да каже на отговорните за оправянето на проблемите, че има проблем. Общинарите не могат да обикалят всяка улица и всеки подлез, за да проверят всичко изправно ли е. И когато никой не каже, че нещо не е наред, то продължава да не е наред. И то не заради това, че „тия там са корумпирани и нищо не вършат, само взимат пари“, ами защото никой не им е казал, че нещо не е наред. Разбира се, когато в един момент някой се сети и оправи даден проблем, българинът възкликва „ее, най-накрая се сетихте, майка ви да…“, изпитвайки едно задоволство, че той е знаел, че има проблем и как да го оправи, и освен това е горд, че е успял да преживее някак дори и с този пореден проблем пред себе си.

Защо това е така? Има защо – до преди 20 години ако посочиш проблем, ставаш враг на народа. Социалистическият режим изобщо не е харесвал някой да му казва проблемите. И хората са свикнали, че проблемите не се казват, защото после „лошо, Седларов“. Ами, да знаете, че вече не е така. Поне не навсякъде. Ако кажеш, че МВР спи или че КАТ се крие в храстите, в добрия случай ще ти върнат писмо, че не са установени нарушения, а в лошия ще те преследват и ще те наричат глупак. Но като изключим тази нискоинтелигентна структура на държавата, в останалите, повече или по-малко, нещата работят. Особено що се отнася за дребни неща по инфраструктура или обслужване на граждани.

Има и нещо друго – след като са си траяли известно време, хората все пак може и да решат да съобщят за някоя нередност. Но по ред причини правят това по ужасен начин – отиват и започват да се карат. Което автоматично значи, че проблемът няма да бъде решен. Например в случая с климатика в автобуса, ако някой друг беше отишъл при шофьора, би казал „ее, айде малко го намалете тоя климатик де, измръзнахме тука“. И шофьорът щеше да го напсува (на ум, поне) и да не пипне климатика.

До какво води това мълчание (на агнетата), примесено тук-там с нервни изблици и скандали? До много неработещи, недомислени и неприятни неща навсякъде около нас. Нещата, които хората обсъждат и плюят, като седнат на маса или в туитър. Не казвам, че това е 100% от проблема, и не казвам, че ако всеки съобщава за всяка нередност, след година ще цъфнем и вържем. Но много неща, малки неща, постепенно ще стават по-добре. Ако искате, де.

(П.П. В тая връзка и предложението ми учениците да трябва всяка година да съобщават на съответните органи за някоя нередност, която лично на тях им пречи. Така ще тренираме младите хора да не мълчат, ако нещо не им харесва, а и ще е още едно упражнение по грамотност.)