Всяка партия се стреми към това да има самостоятелно мнозинство в парламента. И този стремеж е нормален и правилен. И ние, като всяка друга формация, сме убедени в нашите идеи и работим за максимално разширяване на подкрепата за тях.
Напоследък (особено от началото на годината), обаче, се наложи една теза, че самостоятелните мнозинства са единственият начин за успешно управление. Това е особено примамливо за всеки, който проектира бъдещ момент, в който чрез успешни тактически ходове може достигне до такъв резултат.
Проблемът е, че особено в България, концентрацията на власт е опасна. Принципите на западните демокрации изхождат от необходимостта от деконцентрация на властта. Затова ние се определяме като „десни“ – защото дясното е на първо място срещу свръхконцентрацията на власт и срещу нейното безконтролно упражняване.
Безспорно е, че демократично-легитимирана концентрация на власт (т.е. самостоятелно парламентарно мнозинство) е много по-добра от нелегитимната концентрация на власт, която доскоро се упражняваше от Пеевски, чрез задкулисни влияния в съдебната власт и службите за сигурност. Нелегитимната власт не подлежи на демократична отчетност, докато демократично легитимираната власт все пак подлежи на такава.
Но абсолютизирането на необходимостта от самостоятелни мнозинства, особено в общество с много разделителни линии и трайно нарушена социална тъкан, е опасно. Виждаме с управлението на Прогресивна България до момента, че самостоятелното мнозинство далеч не е гаранция за добър резултат – понякога дори напротив, защото се създава усещане за самодостатъчност. А е опасно по най-малко две причини.
Първата е, че, както пише Лорд Актън: „Властта има склонност да покварява, а абсолютната власт покварява абсолютно.“. Има достатъчно и исторически примери, и примери от нашето съвремие.
Втората е, че поради трудността това да стане при настоящата правна уредба, следващата стъпка е или промяна на избирателна система, или промяна на формата на държавно управление (напр. президентска република) или търсене на следващия спасител. И трите могат лесно да бъдат продадени като бързи решения и да имат дългосрочни негативни последици.
Предходни политически кризи намираха своя изход с третия подход – “търсене на следващия спасител”. Включително последната такава. Но когато неизбежно след като това правителство приключи своето управление отново сме в ситуация да няма абсолютни мнозинства, или новият спасител ще трябва да бъде “произведен”, или да загубим още време, или да се прибегне до някой от първите два, опасни варианта.
В парламентарен контекст, алтернативата на това е компромисът, но „компромис“ е превърната в мръсна дума, заради използването ѝ като смокинов лист за корупционни сделки. Но може да не бъде такава. Това е задачата пред настоящото и следващото поколение български политици – да нормализират компромиса и да го разграничат от задкулисните сделки и изоставянето на ценностите. Това е трудно и непопулярно, но това е ценностен въпрос – властта трябва да е разделена, деконцентрирана, взаимно-контролираща се и отчетна.
За тези принципи се борихме на предходните избори (и ще го правим и във всяко следващо Народно събрание) – да няма „стани да седна“, да не заменим един Пеевски с някой друг подобен, но несанкциониран, а да градим трайни механизми за възпиране, контрол и отчетност.
И стигаме до настоящия момент – в светлината на предстоящите президентски избори темата за деконцентрация на властта е особено важна. Видимо Илияна Йотова няма да бъде балансиращ и контролиращ елемент в системата, което ще я направи още по-централизирана и съответно проблемна.
И да, президентът няма много формална власт. Но с високата трибуна, от която говори, (след като е избран пряко от мнозинство), осветява системни проблеми на управлението и по този начин прави по-трудна злоупотребата с власт. Като добавим и формалните правомощия за вето, правото да не подписва указите за избор на главен прокурор и председатели на върховни съдилища, с правото на достъп до еднаква по обем класифицирана информация с премиер и председателя на парламента, както и с правото да назначава конституционни съдии и членове в някои регулатори, се получава институция със сериозен потенциал за противотежест на изпълнителната власт, колкото и силна да я тя.
И не за да ѝ пречи, а за да не ѝ позволява да се корумпира толкова бързо и толкова лесно, колкото предвижда историческия опит при упражняване на безконтролна власт. А това е в интерес на страната.
Най-логичният избор по тази и по много други причини са Гюров и Кандев. #4
Вашият коментар