В България хората са предимно бедни, недоволни, мрънкащи и неудачници. И две публикации от началото на седмицата затвърждават позицията, че всеки е виновен за „дереджето“ на което е. Защото го мързи. Защото търси оправдание в другите. И хората, които имат сносно-развиващ се живот не можем да не потрием ръце в съгласие с тези наблюдения. Обаче нещата не са баш така.
Много хора в България са смачкани. Смачкани от обстоятелства, които не винаги зависят от тях. Оказал си се в малък град, с две деца и липса на работа по специалността (макар да си завършил „висшо“). Или си се оказал в гарсониера с родителите си и нямаш къде другаде да живееш, защото заплатата ти стига за храна, но не и за наем. И т.н. Тези хора не са следвали по-различен път от възприеманите като успели хора – и те са завършили средно, и висше образование, и са работили – не рядко здраво. Да, направили са грешки – не са си избрали перспективна специалност, не са избрали подходящия момент да станат родители и не са били достатъчно активни в търсенето на по-добре платена работа. Може би защото не са били толкова интелигентни.
Все едно – всички тези обстоятелства малко по малко са ги смачквали. Те са се свивали и комплексирали, и единственото, за което са имали сили и време да мислят са били ежедневните проблеми – какво ще ям, ще мога ли да си платя наема, няма ли да ме съкратят утре. Да, хората нямат време да мислят как да оправят държавата, и не могат да обръщат внимание на педантичното спазване на някакви си правила на обществото. Не че не биха искали, просто не могат. Защото са смачкани.
Ние бихме ли могли да постигнем сегашния си стандарт на живот, ако обстоятелствата не са били благоприятни? И ние много сме работили, и смачканите хора много са работили. Ама на едните им е тръгнало, на другите не. И ние като сме били на 20 не сме се оплаквали, и те не са. Ама след 2-рата година мизерия започваш да търсиш причината извън себе си, като успокоение. Когато си смачкан, кръгозорът ти се стеснява. Виждаш все по-малко неща. Докато аз, със спокойствието на програмистката заплата мога да си позволя да експериментирам със собствени проекти, да бъда жури на куп състезания, да анализирам обществото и политиката, то момчето, което след финансовата криза няма на какви строежи да работи, няма такива перспективи.
Така де – стига толкова сравнения – тезата е ясна. Смачканият човек не може да вдигне очи и да види възможностите за себе си. И това задълбочава проблемите. Има изключения – борбени хора, които въпреки всичко успяват да вдигнат очи. Но не можем да очакваме всеки да е герой.
И сега защо това важи за българската действителност повече отколкото за немската и британската. Защото България мачка хората повече. Защото се мачкаме едни други повече, всъщност. И хората свикват да са смачкани. А когато им се усмихне късмета и излязат от „дупката“ си, те остават със същия свит кръгозор, само че с повече възможности. И започват да мачкат другите.
Дали е така заради робството или социализма, или заради комбинацията от двете, не знам. Но знам, че не е вродено, и че може да се изкорени.
Не, нямам за цел да драматизирам или да оправдавам мързеливите. Нито да оспорвам факта, че мрънкането ни е в повече, и че чакаме някой да ни оправи наготово. Още по-малко пък оспорвам нуждата от активност спрямо собственото битие. Просто да огледаме положението от всички страни.
И другия път, преди да хвърлим камък по човека, да преценим колко камъни вече са хвърлени по него.
От трите публикации, тази е най-… уравновесената.
Нямам намерение да copy-paste-вам тук коментара си от другата статия. Нито ще настоявам като си казал „едно“, да кажеш и „две“ (щом допускаш, че все пак има някакъв шанс човек да не си е непременно виновен сам, а виновен при всички случаи има, то… кой ли е той?)
Мога да разбера масовите медии да ни облъчват със „сами сме (сте!) си виновни…“, „държавата – това сме всички ние…“ (доколко последното е вярно, напр. тук) и т.н., ама на блогър някакси… не му отива така да се плъзга по повърхността. (Последното – за другите два поста.)
Което ме навежда на мисълта, че освен т.нар. „хомеопатични лекарства“, май трябва да се забранят и всякакви издания от типа „Как за 24 дни да повярваме в себе си и да тръгнем по пътя на успеха (въпреки единия си гол г*з и пълната липса на познания в която и да е област)“. 🙂
Поздрави за поста, де.
Поздрави за статията.
И на Huku за коментара.
Да, поздравления за поста! И на Ники мерси за коментара – тук и на другото място 🙂 Обаче не се чувствам удобно в категорията „блогър“. Всъщност, не се чувствам удобно в никакви категории. така сме „широко скроените хора“, хехе. Майтапа настрана, но утре някой сериен убиец да реши да стане блогър, доста политици вече са блогъри. Сигурно има и блогъри-изнасилвачи 🙂 Нали не мислиш, че нещо ни обединява, като черти на характера, само защото ползваме един и същ софтуер? 🙂
Към статията на Божидар – всичко, което казваш е вярно, Божидаре, но какви алтернативи предлагаш на смачканите хора? да си останат смачкани ли? Виж, прекалено бързо поставяш хора, които не познаваш в категорията на програмистите, успелите хора, тези с доволния живот, които си потриват ръчичките и прочие. Има хора, които се чувстват еднакво комфортно тоя месец да го изкарат с 500 лв, следващия с 50, а по-следващия – с 5000, но не са склонни да правят компромиси със свободата или таланта си само заради някакви временни неудобства. Предлагам ти да изпаднем в повече конкретика относно смачканите хора. да вземем за пример момчето, което няма вече строеж, на който да работи, има деца и живее у техните, защото не може да си плаща наема. Пред този човек, общо взето, има две алтернативи – да прекара в това положение остатъка от живота си или да направи нещо по въпроса. Понеже не е борбен, той може да реши да я кара така, но аз съм длъжен да му припомня, че светът не се изчерпва с малкия град, в който живее, не свършва на прага на бащиния дом и единственото средство за препитание не е строежът, който са закрили заради кризата. Просто това са по-удобните варианти. Но, когато опре нож до кокъл, човек може да си понаруши малко комфорта. Това момче, примерно, смачканото, живее на територията на една общност от 650 милиона души и почти навсякъде има действащи строежи, щом само ба строеж може да работи. Глупаво е да обвиняваме кризата, строителството, малкия град и държавата за неговото положение. Глупаво е, защото от тези 650 милиона души, сигурно 400 милиона живеят по-добре от него и нито са по-умни, нито са по-трудолюбиви. Просто са по-малко съгласни с комфорта на мизерийката, в която се намират. Разбира се, има отчаяни случаи – болни, стари, инвалиди и прочие, които са безпомощни, на тях трябва да им се помогне и не можем да ги обвиняваме за собствената им нищета. Аз предпочитам да помагам със съвсем реални действия и средства, когато мога, на такива хора, вместо да морализаторствам и да раздавам акъли. Но смятам, че и в някои от тях, дори, може да се намери капчица вина. Някои хора са прекалено горди, за да поискат помощ, когато наистина се нуждаят от нея. Не им е комфортно така. „Искайте и ще ви се даде“, пише в Библията. Остави Библията, но кой е виновен за това, че човек страда и не прави нищо по въпроса? Държавата ли? Политиците и малкия град? Виновни са навикът и любовта към страданието. „Помогни си сам, за да ти помогне и Господ“…
Напълно съм съгласен, че всеки трябва да е „проактивен“ що се отнася до собственото му битие. Затова и retweet-нах твоята статия, защото идеята, че човек трябва сам да си помогне трябва да влезе в главите на всички.
Но тези идеи се убиват от смачкването. Момчето със строежа дори е истински човек. Излезе от малкия град, дойде в София. И тук не намери. И май емигрира. Емиграцията обаче е нещо, което не искаме да става масово. А масово смакчване до това води.
Прав си, че не предлагам алтернативи – защото аз и да им ги предложа, те ще звучат фалшиво. Държавата наистина може да направи малко повече за всички тези хора, за да могат да кажат „а, виж, тия там направиха нещо, дай сега и аз да се стегна“. Ясно е, че и в Германия да иде, без да работи няма да живее добре. Но в България и да работи не живее добре, и това го е изпитал. И е загубил надежда – той не е успял да се оправи а вече е на средата на живота си.
@asktisho – защо винаги когато стане въпрос за подобни теми, за бедност, неуспехи и т.н. всички се хващат за „момчето, което няма вече строеж“
За момчето е по-лесно. Като кандидатства за работа, вероятността да го вземат е по-голяма.
Какво да кажем, за хората, съкратени няколко години преди пенсия? Здрави са (относително), още работоспособни, обаче никой не ги взема на работа.
Датата на раждане е първият филтър, по който се пропускат CV-тата на кандидатите. Минеш ли 40 години вече вероятността да се класираш е минимална, над 50 вече нулева.
@ Божо: Благодаря ти, че разпространяваш словото, да не си навлечеш само народния гняв 🙂 От казаното тук виждам, че това момче няма какво толкова да го мислим – щом търси, значи ще намери, никой не е казал, че това трябва да стане сега, веднага. Понякога човек като губи не знае какво печели и обратното. От сърце му желая успех. По-важно е другото, обаче – дори да срещаш затруднения, никой не те задължава да ги пренасяш във вътрешния си свят. Нека там да е уютно, чистичко и топло. Там винаги си добре дошъл, имаш пълната власт над обстоятелствата и съвсем не си длъжен да внасяш калта от външния свят – вътре. Дори съм сигурен, че така по-лесно се постигат успехи във външния свят, където по дефолт имаме съвсем ограничен или никакъв контрол. Откакто влязохме в ЕС да отидеш да работиш в Германия вече не се нарича емигриране, а релокация или просто – вътрешна миграция. Малко ни е трудно да свикнем още с новата, мега държава с 650 милиона души население, но тя вече е факт. Въпрос на навик е, ще свикнем. Аз преди много се палех на тая тема, бях доста краен. Сега вече знам, че няма по-естествено нещо от това да потърсиш щастието си на друго място, щом не го намираш на мястото, където се намираш в момента.
Що се отнася до момчето и стареца – ми няма как да променим старостта. Все още. Ще се възползваме от първата възможност, бъди сигурен, когато се появи. Минеш ли 40 вероятността да си намериш работа не би трябвало да е толкова минимална, ако последните 20 години си ги прекарал в трупане на полезен, практически опит и познания. След 50 вече започваш да се готвиш за последната дължина преди пенсиониране и тогава е най-трудно, съгласен съм, но на 60 е дори още по-трудно. На 70 си пенсионер, но можеш да поработваш, а на 100 и да искаш, вече се съмнявам да може 🙂
В България, както във ВСЯКА ДРУГА капиталистическа държава, важи правилото 20 : 80.
Това означава, че 20 % от населението на страната прибира 80 % от наличните пари.
Останалите 80 % от населението получава оставащите 20 % от парите.
Това е ВЪРХОВНАТА СПРАВЕДЛИВОСТ на капитализма! Не може тъпаците, лентяите и некадърниците да визмат толкова, колкото умните, предприемчиви, занещи и можещи хора!
@Апостолов, кой твърди друго? Но трябва тези 20% да са достатъчни за преживяване, макар и посредствено и безинтересно. В България не са
@asktisho
Теоретично да. На практика, минеш ли 40 в общия случай трябва или във фирмата, в която кандидатстваш да има човек, с когото си работил другаде, който да застане зад твоята кандидатура, или пък в зависимост от характера на работата, да имаш публикации, изобретения и т.н., тоест да ти се знае името в бранша нашироко.
Когато наближавах средата на 30-те, във фирмата, в която работех допълнително приемаха документи на кандидати и отсяваха подходящите за интервюта.
Единият от журито много хареса CV-то и опита на един кандидат. Човекът действително беше много навътре в нещата, поне по документи, но предполагам и наистина, съдейки от местата,на които бе работил. Другият член на двучленното жури обаче само каза – виж му рожденната дата – човекът бе на 42 години, съответно документите му отидоха в коша…
До тогава вярвах, че каквото и да се случи, и да загубя работа винаги ще се оправя, понеже съм способен, упорит и т.н. Тази случка изведнъж ме поля със студена вода, като осъзнах, че и аз скоро ще съм на същата възраст… От тогава започнах активно да се оглеждам за различни алтернативни варианти.
Колкото до хората след 50, ако нямаш стаж за пенсия, а те съкратят, каквато е практиката у нас, не знам какъв е вариантът.
Аз виждам два – пистолет/брадва/тесла/ и вземаш със себе си съкратилият те, другият са кофите.
Май нямаш посочени контакти. 🙂 Пиши ми, ако ти е удобно.
Я! @asktisho се обидил?! 🙂
Ключовият израз е „да се плъзга по повърхността“, не „блогър“. 🙂
А най ме учудват хора, които без да са се пробвали в BG с поне един собствен startup (и без да са участвали лично в поне два други), имали са късмет/контакт веднага от студентската скамейка да получат сравнително добре платена работа в сравнително желана област, храбро поучават как „другите сами са си виновни“, ш’тот са мързеливи/некадърни/пропасивни/мрънкачи…
…и, с риск да се повторя, ето едно потвърждение свише.
Вж. „За некадърността и безработицата…“
The other day, while I was at work, my sister stole my apple ipad and tested to see if it can survive a
thirty foot drop, just so she can be a youtube sensation. My apple
ipad is now broken and she has 83 views. I know this is totally off topic but I had to share it
with someone!