Ролята на бащата през първата година

В началото на месеца Оги стана на една годинка. След година бащинство ми се иска в една малко по-лична публикация да споделя размисли за ролята на бащата в целия процес.

Първата година е „код червено“ – всичко се променя много бързо, сблъсквате се с неща, които за първи път виждате, и за които няма „верен отговор“. Предвид статистиката, че рискът от развод се увеличава в първите години след раждането, периодът поставя под особено напрежение отношенията на родителите.

Приоритетната задача, разбира се, е малкото човече да расте здраво, наспано, нахранено и жизнерадостно. Но това е функция на много неща, в т.ч. информираността, дисциплината и организираността на родителите, но най-вече на тяхната психическа възможност да напредват с „мисията“ бебе.

А колкото и да помага бащата, психическата тежест диспропорционално пада върху майката – тя е тази, която стои по цял ден вкъщи с едно много сладко, но изискващо и не особено разнообразно същество. Без хора, които да ѝ помагат, с които да споделя ежедневието. Сама през голямата част от деня. И тя е тази, чийто живот е най-преобърнат.

Има африканска поговорка, че има нужда от цяло село, за да се отгледа дете. И тя е важала до голяма степен и за нашия континент до неотдавна. Децата са гледани от роднини, съседи, техните деца и внуци. И това е позволявало както много по-лесно предаване на знанията, така и доста по-малко стрес за майката.

В цивилизования свят, обаче, майката и бебето са между четири стени, извън които има предимно непознати, които най-много да се усмихнат на бебето на улицата (но и това е рядко). А тези, от които могат да черпят практични знания и за гледането на бебето, и за психическото си здраве – техните родители – почти нищо не помнят (а дори и да помнят, са препоръки, които междувременно са се променили – напр. дали да се дава вода на бебетата). Организираното излизане с приятелки, дори в рамките на същия квартал, е сложно – синхронизирането на съня на бебетата, особено като са по-малки, е доста трудно.

Говорейки за съня – липсата му утежнява ситуацията допълнително. Дори когато сумарно имаш определено количество сън, ако той е накъсан, качеството му е по-ниско и съответно се чувстваш като парцал. А това е ежедневие за много родители.

Бащата трябва да може да прави всичко, което може майката и е добре да го прави във всеки момент, в който е на разположение (защото през останалото време го прави тя). Невинаги това ще е възможно (напр. след шестия месец приспиването става сложно до невъзможно), но родителите трябва да са оперативно взаимозаменяеми – това спестява доста проблеми.

Бащата не е герой. И трябва да е наясно с това. Сменянето на памперс е лесно. Спането на дивана не е толкова лошо. От пускането на прахосмукачка не падат ръце. Извеждането на разходка е дори приятно. Написването на текст като този също не е геройство. А когато влизам с количката в тясна тоалетна, „не ти е лесно“ е позитивен коментар от придържащия вратата мъж, но изпуска цялата картинка – вкарването на количка в тоалетна не е трудната част. Може да попаднете и на статии, които обясняват, че след раждането майката все пак е „длъжна“ да прави неща за бащата. Това са опасни глупости, които могат да изострят и без това нелекия период (не, няма нужда жената да бъде „лирическият герой“ на Кобилкина).

И със сигурност не си и помисляйте да се скатавате. Изморени сте след работа? Жена ви е по-изморена. Не сте си доспали? Тя не е спала нормално от месеци. Някой ви е изнервил в офиса? Поне е имало с кого да се „напсувате“, тя и това няма.

Така че ролята на бащата, поне през първата година, според мен е да минимизира негативния ефект от съвременния начин на живот върху майката. Не само битово, но и емоционално. Чрез помощ, старание, разбиране, немрънкане, говорене, излизане, правене на неща заедно. Няма да се получава перфектно. Ако сте несръчни и разсеяни, колкото мен, ще е много далеч от перфектно. Вероятно ще е недостатъчно. Ще има криви моменти. Но от моята гледна точка това е правилният подход. Това означава и от възможно най-рано бащата да бъде равноправен родител, а не „детегледачка“.

А в по-общ план трябва да помислим как да решим дългосрочно тези проблеми. Явно е, че не можем да гледаме бебетата на улицата, заедно със съседите. Бабите и дядовците ни са работещи хора и не могат да помагат през цялото време. А оставянето на тримесечно бебе на бавачка с адаптирано мляко (както се случва в САЩ, например, поради липса на регламентирано майчинство), не мисля, че е най-доброто за бебето. Нямам конкретни предложения, но това майките да не бъдат гледани като „истерични бг-мами“, а да се чувстват добре трябва да е приоритет не само на бащите, а на цялото общество. По очевидни причини.