Пет политически клишета

Клишетата летят с все по-висока скорост покрай наближаващите избори, но дори в нормално време честото им срещане вдига нивото на скучност многократно. И тъй като и аз съм скучен, си подбрах dпет клишета и ще опитам да обясня какво всъщност значат.

  • Реформа. В общия случай значи „направихме работна група“ или „свикахме съвет“, което значи, че ако някой пита какво се случва, да може да се каже „работим, но темата е сложна“. Дори в добрия случай, „реформа“ значи „да променим няколко закона и няколко наредби“. В краен случай дори значи прокарване на нов закон. И често свършват дотук мераците за реформа, отчели сме, че нещо се е променило „в Държавен вестник“, а оттук нататък ако нищо не стане – администрацията е виновна. Ако една реформа наистина трябва да бъде такава, е нужно да бъде подкрепена както с нормативни изменения (без да го пише в закона не става), така и с финансиране, оперативни планове, хора, които да знаят за какво става дума и с политическа воля (вж. следващия абзац). Например реформа в електронното управление включва както промяна на някои закони, така и финансиране за ключови проекти, грамотни ръководители на процеса и желание да се налага реализирането на всички тези проекти въпреки пречките пред тях.
  • Политическа воля. Митичната политическа воля, която се материализира на някое заседание в някоя парламентарна комисия и после също толкова бързо изчезва. Докато не се наложи да изгрее от „кабинет 1“ в Министерски съвет под формата на „аз съм им казал“. Политическа воля има в редките случаи, в които повечко хора имат поне малка представа за какво става дума и са готови дори да свършат някаква работа, за да се случи нещото. Това нещо може да бъде реформа (вж. горната точка), проект (особено енергиен) и какво ли още не. На практика политическата воля се изявява като приносителят ѝ мести всички камъни, които се изсипват на пътя на някакво (уж) добро решение. Например, ако имаше политическа воля за електронно здравеопазване, то щеше вече да се е случило.
  • Консенсус. В редките случаи, когато мнозинството от хората, участващи в един дебат всъщност имат идея за какво говорят, може да се постигне съгласие за пътя напред, със съответните отстъпки от всяка от страните. Тъй като това е много рядък случай, консенсусът на практика значи, че достатъчно много хора са уцелили случайно припокриване на неразбирането си по дадената тема и са си стиснали ръцете. Чудесен пример беше парламентарният консенсус за изменението на Търговския закон, с което забраниха продаване на дружествени дялове при неплатени заплати и осигуровки. Пълно съгласие, пляскане с ръце и дружни танци, обаче за жалост никой не разбираше от темата и това създаде хаос за месеци напред. Консенсусът може и да е хубав, но по-често трябва да ни притеснява. Другият вариант е всички участници да знаят, че нещо трябва да се направи (я щото от Брюксел го искат, я защото е имало референдум, я защото е гореща тема), обаче никак не искат да правят нищо. И затова с дълги спорове не по същество се стига до „консенсус“. Ако може консенсусът да е в преходни и заключителни разпоредби, за да падне по-лесно, когато се промени „политическата ситуация“.
  • Волята на суверена. Или както беше казал някой – ако народът каже да ходим със зелени гащи, ще ходим със зелени гащи. На мен зеленото ми е любим цвят и нямам проблем с точно тази воля на суверена, само не ми се мисли далтонистите какво ще правят. Все пак се надявам наказанието да е административна санкция, ама де да знаеш, народът може и да реши да криминализира ходенето с червени гащи. Та тази воля кристализира на избори и референдуми. Особено на референдуми, и там „суверенът“ често значи „53-54% от тия, дето все пак са решили да гласуват“. Та, в общия случай, суверенът е едни 25-30 процента, които обаче са „казали“. Или са избрали някой и той сега има мнозинство и върви гордо и отваря врати, въоръжен с волята на суверена. Ако го питаме суверена дали е окей някой така си присвоява волята му, той няма да се съгласи. Ама затова няма да го питаме. А сериозно – волята на мнозинството е важна и с нея не бива да се злоупотребява. Тя не е абсолютна и константна, защото информацията и представите на хората се менят във времето. Тя е абсолютно нужна, за да се случват важни неща – например ако мнозинството не беше съгласно да влезем в ЕС, влизането в ЕС щеше да е много проблемен ход, който да „избухне“ в обществото доста бързо. За щастие, макар да нямаше референдум, нагласите (изразени и чрез гласуване за проевропейски послания) бяха ясни.
  • Стабилност. Стабилността значи или нищо да не се случва, или то да се случва предвидимо бавно. Защото пък ако нещо вземе, че се случи, то може да се окаже неприятно. Изненадващо. Или просто различно. Затова хубава си е стабилността – може нещата да не стават добре, ама поне стават както сме си свикнали. Текат едни поръчки, едни избори, тук-таме сменят някой министър, от време на време опозицията вземе, че дойде на власт. Ама толкова. Не че политическата стабилност не е важна – важна е, разбира се. Всяка среда, в която има остри противопоставяния и липса на перспектива какво ще стане след 6 месеца гони хора, отблъсква инвеститори, пречи на спокойния живот. Но ние не сме в такава турбулентна среда и стабилността е по-скоро заспиване, отколкото устойчиво развитие, каквото може да бъде.

Клишетата са полезни понякога за предаване на информация с малко думи, но в един момент се превръщат в шум. Та, реших да добавя още шум към шума, защото колкото повече, толкова повече.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.