Краткият отговор е „не знам“. Индикациите от служебния кабинет са сравнително положителни – нямат намерение да спират започнатото. Но това ще е така до април. След това…зависи.

Тъй като не съм писал по темата откакто не съм съветник (средата на декември), исках поне да напиша и тук докъде е стигнал процесът и как може да продължи.

През ноември на OpenFest разказах (на английски) какво е било свършено, след което публикувахме отчет в по-приятен вид от „30 страници doc файл“. Накратко:

  • Основното необходимото законодателство е прокарано – Закон за електронната идентификация, изменения в Закона за електронното управление (в т.ч. създаване на държавна агенция и изискване за отворен код), измененията в Закона за българските лични документи, с които се въвежда електронната лична карта (от 2018-та), изменения в Закона за достъп до обществена информация, с които се регламентират „отворените данни“, и изменения в Изборния кодекс, които да предполагат дистанционно електронно гласуване.
  • Подзаконовата нормативна уредба е прокарана – Правилника за прилагане на закона за електронната идентификация, в който се уреждат всички технически специфики на процеса (не питайте как го гледаха юристите този правилник), както и изцяло нова наредба към Закона за електронно управление, с която се въвеждат изисквания към всеки софтуер, който се прави оттук нататък – например да има уеб-услуги за интеграция с други системи, да пази одитна следа на всяко действие, и т.н. Включено е и шаблонно задание, което всички администрации трябва да ползват за софтуерните си проекти – в него са включени изисквания, които досега администрациите не винаги са се сещали да искат, но без които системите не са устойчиви (справка – ОПАК. Много малка част от проектите по тази програма са „живи“ днес)
  • Основните проекти са подготвени и предадени на Управляващия орган (който одобрява финансирането по оперативна програма) – това са проекти за надграждане на основни регистри и системи. Най-важните: национална схема за електронна идентификация (т.е. софтуерната инфраструктура за новите лични карти, но и за други носители на е-идентичност), нов регистър на ГРАО за населението, подобряване на Търговски и Имотния регистър (особено потребителския им интерфейс), създаване на базов регистър – т.е. „регистър като услуга“ – вместо всеки законово-възложен регистър да се прави или „от нулата“, или да се води на Ексел или хартия, да има една „облачна“ система, в която да могат да се конфигурират нови регистри (с всички изисквания за сигурност, отчетност и прозрачност към тях), пилотният проект за дистанционно електронно гласуване, и още няколко проекта.

Процесът е бавен – подготовката и одобрението на всички тези неща отне близо две години и то с активната политическа подкрепа на вицепремиера Бъчварова. Но „следващите“ ще имат добра основа и ако имат желание, ще може да имаме осезаемо е-управление (а не само нормативна и проектна рамка) до…2 години (1 до започването на издаването на новите лични карти и 1, за да навлязат и да има достатъчно услуги, които да са интегрирани с тях).

В момента Държавна агенция „Електронно управление“ бавно набира скорост и започва да върши това, за което беше създадена – да бъде експертният орган, който знае какво е „електронно управление“ и има капацитета да го „бута напред“, без значение кой е на власт. Разбира се, има значение кой е на власт – ако дойде някой следващ Орешарски и каже пак „Електронно управление няма да правим“, агенцията изведнъж ще олекне и никой няма да я слуша, въпреки, че има силни законови правомощия.

Какво следва да се направи оттук нататък, освен да се напишат проектите, да се внедрят и да заработят? В събота представих програмата на Да, България за е-управление, последната (но не по важност) част от програмата за „Добро управление“. Няколко акцента:

  • потвърждаване на въвеждането на електронната лична карта – това, че го пише в закона, далеч не значи, че изпълнителната власт ще го изпълни, ако няма натиск (и дори помощ) това да се случи. Личната карта няма да е единственото средство за е-идентификация, но ще е водещото.
  • трансформиране на удостоверителните услуги (над 60% от транзакциите) във вътрешни за администрацията – т.е. без повече разнасяне на удостоверения. Това има три аспекта – технологичен (който с новите регистри ще бъде възможен), нормативен (който засега на законово ниво е уреден) и организационен – да бъдат приведени вътрешните правила в съответствие със закона и администрацията да бъде обучена как да използва новите възможности. За това се изисква политическа воля, обаче.
  • Поддържането и засилването на Държавната агенция „Електронна управление“ като инструмент за правене на политика в сферата. Защото без да имаш хора, които реално да подготвят и изпълнят всичките проекти и нормативни промени, които да налагат санкции за неизпълнение и да следят за спазването на правилата, електронно управление не става.
  • Реализиране на секторни политики – е-данъци (подобряване и разширяване на услугите на НАП), е-полиция, е-здраве (така чаканите електронни направления и електронни рецепти), изцяло електронни обществени поръчки
  • Електронна антикорупция – използване на технологиите за превенция на корупцията – случайно разпределение на всички проверки от контролни органи (защото в момента проверки се правят често с цел натиск над определен малък или среден бизнес, или за да се вземе подкуп), както и случайно разпределение на всички вписвания в регистър – за да не зависи дали вписването ви ще мине от конкретен служител, с който имате контакт. Електронните обществени поръчки с типови задания освен, че ще улеснят процеса, ще направят „нагласените“ обществени поръчки доста по-трудни (не казвам невъзможни, защото все ще се намери някой „майстор“)
  • Отворени данни – в последните 2 години дръпнахме много, до водещите места в ЕС и дори в света (според OKFN), но останалите страни също се движат и ако спрем с отварянето на данни, бързо ще изостанем. Но тук целта не е някакви класации, а реално повече прозрачност (т.е. думата да спре да бъде клише) и по-качествени данни, които да се извеждат в реално време от самите информационни системи, без да разчитат служител да ги качи някъде ръчно.
  • Дистанционно електронно гласуване – през 2019-та Народното събрание ще трябва да потвърди този метод на гласуване (като го включи в тялото на кодекса), с оглед проведените тестове. През 2019-та трябва да има адекватни хора в парламента, които да вземат информирано решение.

В програмата са включи и общи послания относно единния цифров пазар – т.е. възможността български IT (стартиращи и не само) компании да се възползват от единен европейски пазар. Това звучи логично, но има доста пречки (правни и практически), по отстраняването които в момента работи Европейската комисия. В съгласие с коалиционните партньори сме включили и защитата на личната свобода – т.е. без „следене по интернет“, с право на криптиране и други дигитални права.

Както написах по-горе, основната правна рамка е прокарана, но в една бележка си водя всички допълнителни нормативни изменения, за да заработи едно или друго нещо – например Закона за счетоводството, с изискването си за поставяне на печат, в момента в известен смисъл спира възможността от автоматично подаване на годишен финансов отчет на едно място, в машинно-четим вид. Общо взето всеки закон трябва да бъде гледан с „компютърни очи“, за да се оправи хартиения му уклон.

Това, освен че е партийна програма, е и начина, по който виждам електронното управление в следващите 1-2-3 години. Не е „ракетна наука“, не звучи сложно, но в администрация от 120 хиляди души, е предизвикателство.

Share Button