От очите им лъха апатия,
от устата им лъха на лук,
а надеждата някой отпрати я
да лекува с шкембе махмурлук.
Те не са лоши хора, ще кажете,
друг е общият антигерой,
и филия със мас ще намажете
в подготовка на евтин запой.
От кенефа си псевдо-умниците
дават искрен, фекален съвет,
че на светлото бъдеще скиците
са безсмислени в този сюжет.
А до нас безнаказано мутрата
изнасилва един идеал,
и се чудя къде ни е утрето,
ако днес си играем във кал.
Засега битието това ни е –
жалък опит, но без резултат
да отгледаме няк’во съзнание.
„Кофти тръпка, прецака се, брат.“
И така безвъзвратно прецакани,
със надежда, сглобена напук,
се стремим да не станат децата ни
нагли мутри със мирис на лук.
Мисля. че песимизмът в стиховете е оправдан. Моите деца не искат да отглеждат децата си при този вид държава, който управлява България, незвисимо как се наричат партиите, които са на власт. Аз ги подкрепям сега, а за в бъдеще -ще видим. Нещата все пак се променят, нищо, че промените са бавни и несистемни.