Електронното управление в България на практика отсъства. Въпреки, че за него се дават пари и се говори от осем години. В доклада на ООН за 2008 година България е на 43-то място по развитие и готовност за електронно управление, а в доклада за 2010-та е на 44-то място. Т.е. според ООН няма особен напредък.

Аз до скоро работих като програмист по проект за електронното правителство. Но тук няма да прочетете обвинения към хора и фирми, или тайни „от кухнята“. Нито знам нещо пикантно, нито договорът ми позволява да изнасям такива неща, дори да знаех, нито бих имал желание, нито има нужда.
Вместо това ще обясня как аз виждам успешното въвеждане на електронното управление в България в светлината на опита, който имах с този проект и с институциите. Но да започнем от това какво е направено до момента:

  • портал http://egov.bg – публично достъпен от началото на 2010, със няколко електронни услуги на него. Критиките, които може да прочетете в медиите, както и коментарите на читателите се обединяват около 2 пункта: 1. Сайтът е зле направен от потребителска гледна точка. Работи бавно и само под Internet Explorer. 2. Предложените услуги са малко, и се предлагат от малко администрации/общини.
  • ЕСОЕД (единна среда за обмен на електронни документи) (наредба) – въведена в експлоатация на 29-ти юли т.г. това е средата за пренос на данни в рамките на електронното правителство. От моя опит с нея тя е много добре изпълнена и върши чудесна работа за това, за което е предвидена – а именно да гарантира сигурността и достовреността на всички електронни документи преминаващи през нея. А всички електронни документи трябва да преминават през нея.
  • регистър за оперативна съвместимост. Накратко – има за цел унифициране на данните. Т.е. във всички електронни документи, където се попълва адрес, форматът на този адрес да е един и същ – наистина нещо, без което не може. Ако не се унифицират структурите на данните съвсем скоро ще стане каша.

Това, заедно с няколко законови рамки, са основните постижения на проекта ‘електронно правителство’. Законовите рамки се нуждаят от поправки, но не съм юрист за задълбавам в това. Както виждате една сносна (като изключим портала заради критиките към него) софтуерна инфраструктура. Това, което не мен не ми харесва в нея е, че отне толкова много години и пари да се направи.
Нямам данни за това доколко се използват въведените електронни услуги, но съм почти убеден, че използването е нищожно. Част от причината е, че гражданите нямат електронни подписи и не виждат смисъл да имат. Другата част е, че почти нищо не им се предлага, а и малкото, което се предлага, не е известно (да, пише го на сайта, но това не е достатъчно).

До момента електронни услуги се правят на парче. Дадена община (агенция, министерство, и тн.) решава (или намира пари по проект, които трябва да се усвоят), че се нуждае от електронни услуги. Обявява се търг, печели се от фирма, която изгражда няколко електронни услуги. Това най-често става като просто заявлението се направи в електронна форма, за да може ражданите да го подадат през egov.bg или през сайта на общината, след което то тръгва по стандартния хартиен ред. Освен това ако една фирма разработи услуга Х за община Y, от фирма Q може да направи същата услуга за община Z, като те ще се различават за гражданина по заявлението, което той подава. Със сигурност това не е удобно, а и не е прагматично.

Как ще продължи проектът – не знам. Колко пари и за какво ще се дадат – също. Журналистите да следят внимателно какво се случва там. Надолу ще опиша как според мен трябва да продължи.

На първо място е необходим business process reengineering. Накратко, в контекста на е-услугите – „бизнес процес“ е съвкупността от всички стъпки, които са нужни за изпълнение на една електронна услуга. В случая с услуги за граждани и бизнес – от приемане на заявление до предаване на резултат. В случай на вътрешни процедури – от началото до края на процедурата. Тези бизнес процеси в момента са съобразени с хартиени пренос и съхранение на информация. Преди да бъде направена каквато и да е дигитализация, трябва тези процеси да се пренастроят така, че бъдат оптимизирани за електронен пренос и обработка.

След това е нужно изграждане на унифицирана платформа за електронни услуги и тази платформа, заедно с разработени върху нея услуги да се предоставя на общините. Така една услуга се прави само един път, и се пригажда за конкретните нужди на общините. В общия случай – в големите общини има допълнителни стъпки, които липсват в малките. Или няколко стъпки от бизнес процеса са обединени в една.

Следва това да се направи и за всички държавни учреждения – министерства, агенции към тях, данъчни служби. Като се търси максимална унифицираност на системите.

На думи това не звучи трудно. На практика е много трудно. Например при внедряването на такава информационна система и при промяната на бизнес процесите, участниците (служителите на държавната администрация) ще бъдат недоволни и ще се противопоставят на промените. И на това, че трябва да се научат да работят с нов софтуер, по нов начин. (Това свойство е характерно за мнозинството от хората, не само за държавната администрация, но то може да се неутрализира и направлява). Освен това за да се направи успешен бизнес анализ и оптимизиране на толкова много процеси и подпроцеси, трябва голям капацитет от страна на изпълнителя.

Обемът на цялата работа ще е много голям, защото това няма да е просто предоставяне на „електронно гише“ на гражданите, а изцяло преминаване към електронен обмен на документи в рамките на учрежденията и помежду им. В идеалният вариант това трябва включва цялата дейност – услуги за граждани и бизнес, вътрешни процедури, финансово-счетоводна дейност, и т.н.

Какви са целите на такава информационна система?

  • оптимизиране на администрацията. Този израз се възприема масово като „уволнения на парче“, но той не задължително значи това. Дори по-скоро значи извършване на по-голямо количество работа за по-кратко време, от същия персонал. Разбира се, че това ще доведе и до съкращение на позиции, които се окажат излишни. В крайна сметка, при всички тълкувания на израза, това означава по-малко разходи за администрация. За заплати, и за загуби от несвършена или бавно свършена работа.
  • намаляване на възможностите за злоупотреби. Когато цялата информация е достъпна в електронен вид, а голяма част от нея е публична, то злоупотреби ще се засичат много по-лесно и ще се правят по-трудно. С две думи – „когато всичко е в компютъра ще се краде по-малко“. Това също в крайна сметка (макар и в по-далечно бъдеще) означава и спестени пари, и по-качествено свършена работа.
  • анализ на големи количества от данни. Тази цел не е очевидна и праволинейна като предните две. Но благодарение на големите обеми информация налична в електронен вид тя може да бъде използвана за анализиране на тенденции, и съответно за за направляване на тези тенденции, и за предотвратяване на кризи. вж. OLAP и Data mining. Изпълнителните директори в големите корпорации използват такива техники за да следят как и в каква посока се развиват компаните им. Това може да се пренесе в управлението на една държава.

Всичко това е много хубаво, но как да се направи? Според мен не може да стане като просто се обяви обществена поръчка с фиксирани изисквания и някоя фирма да я спечели и изпълни. В началото има само общи изисквания – т.е. каква е крайната цел. Конкретните параметри на бъдещите системи ще се специфицират както в процеса на бизнес анализа, така и в процеса на разработка. Освен това от страна на държавата трябва да се инвестира в човешки ресурс. Не е практично една шепа хора да отговарят за толкова много неща – те просто не могат да обхванат тези задачи. С две думи – повече и по-кадърни (и по-добре платени) кадри в министерството (в момента проектът е към министерство на транспорта). И от друга страна по-нелинейна процедура на работа.

Дали такава унификация е добра – т.е. всички общини да се обслужват от една фирма-изпълнител. По принцип това звучи лошо за свободния пазар. При сегашния начин на работа всяка фирма може да разработи електронни услуги, по какъвто начин иска (в рамките на закона), за всяка община по отделно. Това обаче не работи. Представете си една община с 50 електронни услуги, всеки 10 правени от различна фирма, с различен интерфейс и различни особености. Нито за служителите, нито за потребителите това е добре. Друг важен аспект – комуникацията между администрациите. При различни доставчици на услуги тази комуникация не може да се оптимизира. Когато например КАТ иска данни от данъчното и общината, тази връзка трябва да се имплементира на всяко място поотделно. И става каша (за 2-ри път употребявам тази дума, и не случайно)

За колко време мога да стане всичко това? При активна и фокусирана работа година и половина не е нерeалистичен срок. Колко би струвало? Вероятно милиони, с включено обучение, хардуер (макар че такъв вече има доста закупен). Но тази инвестиция е задължителна. Инвестирането в информационни технологии вече не е въпрос на избор, а е задължение (някой известен беше казал това, но не помня кой).

В горния текст съм използвал много думи от рода на „по-добре“, „оптимизирано“, „качествено“ и т.н. Макар че това са думи, които не носят конкретика, ако се привлекат „качествени“ кадри на „правилните“ позиции, те биха съблюдавали за това тези думи да приемат конкретни измерения (а този абзац колко абстрактен и безсмислен стана…)

Наясно съм, че горните разсъждения звучат утопично. Обемът работа изглежда голям. Никой няма да иска схемите му да излязат на повърхността. Никой няма да иска да пипа нещо, което работи криво-ляво, и той е част от него само за един или два мандата. Пълна цифровизация на държавния апарат – само в сънищата. Не точно. България е малка държава и такова нещо се прави доста по-лесно, отколкото в големите западни държави. И съответно е постижимо. Според мен. Ако има кой.

Share Button