Образователна революция

Протести, служебно правителство, избори, партии, несигурност. Но какво от това? След 3 месеца всичко ще влезе е релси, с надежда нещата бавно да се подобряват, стъпка по стъпка. Аз продължавам да твърдя (на база на данни, и на това, което виждам), че българинът живее по-добре отколкото преди 20 години. Много хора биха спорили, че нещата стават все по-зле, и колкото и да ми се иска да споря с тази теза, това не е целта на тази публикация. Нещата, които наистина стават по-зле са образованието и демографията. Второто в частта с миграцията към големите градове и обезлюдяването на малките, което води до по-тежка икономическа обстановка там. Но и то, както и повечето проблеми, е в някаква степен следствие от другото – образованието.

Да започнем от това, къде се намираме. Докато някои показатели се подобряват (като процент на децата, които са в системата на образованието), то общата картина е, че сме на последните места в Европа по много показатели, свързани с качеството на обучението. Няколко примера тук, тук и тук.

Това, разбира се, няма пряка, очевидна връзка с ниските доходи, слабата икономика, безработицата и други грижи на обикновения човек. И това е проблемът – никое правителство не иска да се хвърли в скъпо и трудно подобряване на образователната система, тъй като резултатите от такива действия няма да са видими в следващите два мандата. Само че влошаващото се образование води до по-неграмотни хора с по-малки възможности. Например едно пряко следствие е процента на иновативните бизнеси – и в тази класация сме последни в Европа. В дългосрочен план, качественото образование значи повече работещ бизнес, повече иновации, повече пари. Но не само това – означава и по-адекватно общество. Т.е. такова, което разбира какви са нуждите му по-далеч от сметката за тока и цената на бензина. Такова, което умее да се саморегулира, вместо да търси вината винаги извън себе си. И тъй като хората в трите власти са представителна извадка за обществото, при едно по-адекватно общество ще имаме и по-полезни хора във властта.

Да, образованието може да възпитава бъдещото общество – това всъщност е и едната от фундаменталните му задачи. То трябва да изгради личности, които да разбират как функционира едно добро общество и каква е тяхната роля в него. За съжаление в момента са малцинство хората, които осъзнават полезността и важността на гражданското общество, а това води (пряко и непряко) до множеството проблеми.

Но да се върнем на образованието (за което съм писал и преди). По-абстрактните му цели са да научи младите хора да мислят критично и да възпита у тях хуманистични ценности. А по-очевидната му цел е да даде на пазара кадри с умения. Уменията, с които излиза средностатистическия бакалавър са да „зубри“, да преписва и да изкарва тройки (и разбира се – да пие и да „се раздава“ в определен вид заведения, но това само по себе си не е такава трагедия). Тези умения не са адекватни на съвременния свят. Остарялата система и липсата на мотивация у преподавателите очевидно води до гореспоменатия нисък процент на иновации, но не само това. Тя води и до факта, че работещите хора в България са малцинство. Андрей Райчев наскоро изтъкна проблема, че работещите хора в България са милион и половина. И те трябва да платят за всички останали. Сметката не излиза. Защо е така? Защото останалите хора са от онези 50% „low-achievers“ в статистиките по-горе, чийто микс от умения и ценностна система е непроизводителен.

Президентът подчерта не веднъж, че високите технологии са начина „да се изтеглим за косата“ – да повишим стандарта на живот. Като цяло бизнес-начинания с голяма добавена стойност са начинът да се излезе от омагьосания кръг на бедността, обобщен във фразата „бедните народи са бедни, защото са бедни“ (ето една по-подробна публикация по темата). Но за да стане това, трябва качествено образование, „произвеждащо“ хора с мотивация и възможност да създадат и участват в такива начинания с голяма добавена стойност.

Досега съм писал много за нуждата от електронно правителство и как то ще оправи много неща. И продължавам да съм на това мнение, що се отнася до краткосрочни и средносрочни цели и бързото оптимизиране на администрацията. И продължавам да давам за пример Естония, където хартия се използва само в тоалетната. Но образованието е другият абсолютен приоритет, чиито цели са дългосрочни. За него ще дам пример една съседка на Естония – Финландия. Тази статия с факти за финландската образователна система трябва да ви създаде представа към какво можем да се стремим – висока квалификация на учителите, съответно високо заплащане, работа с личности, а не с „групи от хора“, липса на строга стандартизация и оставяне на голяма част от обучението в ръцете на учителите (което ги мотивира допълнително). Резултатите са очевидни, има ги в статията, а Финландия се счита за страната с най-добра система за средно образование в света.

Как ще ги стигнем финландците (както би казал Тодор Колев)? Мащабът е почти същият (те са 5.5 милиона). Манталитетът обаче е друг. Надявам се това да не е пречка да осъществим една „образователна революция“ в България, която да е предпоставка след 15 години проблемът на дневен ред да не бъде „свързването на двата края“.