Да поговорим за езика

Преди 2 години направих час и половина лекция за лингвистичните митове (както и съкратената ѝ версия от ТърновоКонф). В нея говорих по много теми, някои от които бяха развитието на езика и грамотността.

И тъй като редовно хората имат категорични мнения по темата, бих искал да направя някои разяснения. Не че е лошо човек да има мнение за езика си, разбира се, но както във всяко нещо, крайностите са нежелателни. Та, да си поговорим за езика.

Първо, „грамотност“ е понятие, отнасящо се единствено до писмената реч (не е стандарт „Стара планина“ за интелектуалци). Т.е. можем да кажем, че някой е неграмотен, само ако не може да пише. Не ако говори меко, твърдо, архаично, опростено, с лоша стилистика или без ясна посока на мисълта. Всички тези неща са функции на други характеристики на индивида, но не и на грамотността.

Всъщност, когато става дума за езика (а не за записването му – също важна разлика, която малко хора правят), не съществува „правилно“ и „грешно“. Не само защото всеки човек има собствен идиолект, и всяко нещо, което каже, е правилно в неговия идиолект (освен ако не е пиян, де), но и защото езикът не е фиксирана норма. Тази променливост всъщност е една много красива черта на езиците, които еволюират именно благодарение на „грешки“, на случайни „мутации“ (както всъщност работи и биологичната еволюция). Случайни промени, първо използвани от малка група хора, „плъзват“ из целия език и стават част от него. И на свой ред биват изместени от нови такива „грешки“.

Грубо казано, в даден момент група хора започва да казва нещо по нестандартен за моментното състояние на езика начин, и след няколко години този начин е станал нормален за всички. И тогава езикът се е променил. Същият език обаче, говорен до вчера на двеста километра разстояние, не се променя по същия начин, а по друг. И векове по-късно това са вече различни езици, всеки тръгнал по свой път.

Българският например е имал дателен падеж (останки са изразите „Слава Богу“, „Гарван гарвану око не вади“). Но в даден момент хората започват да използват „на Бога“ и „на гарвана“, вместо падежа, а падежът започва да звучи странно. И изчезва напълно (за разлика от съседния сръбски, например).

И тук идва често срещаната, но погрешна теза, че езикът ни се опростява (‘щото хората са прости). Първо, дали има връзка между езика и мисленето на носителите му, не е съвсем ясно. Но мога да ви посоча някои много сложни езици, чиито носители не блестят с култура или интелигентност. Второ, езикът губи едни категории, но получава други. За сметка на изгубените падежи, българският е развил сложна глаголна система, която отсъства в останалите славянски езици. А любим мой пример от нашето настояще е евентуалната поява на ново явление – каузатив (непреходен?).

Той ме страхува, тя ме усмихва, той закъсня влака, #кой фалира банката, кандитатираха го за депутат, ескалираха проблема, свиквам те да ставаш рано, случвам нещата, срамуваш ме. Грешно е, според настоящата книжовна норма. Но някак си блазнещо удобно и естествено. Това са непреходни глаголи, много от които депонентни (в нашия случай – глаголи със „се“, които обаче не са възвратни). И използвайки ги с пряко допълнение изразяваме смисъла на „карам/правя някого да прави нещо“. Кара ме да се страхувам/усмихвам, прави така, че влакът да закъснее/банката да фалира, и т.н. Не може да се каже, че Пеевски е бащата на това ново явление, защото то съществува доста преди въпроса му „Страхува ли ви ГЕРБ?“, но популярни личности могат да служат за катализиране на разпространението на някоя такава „грешка“.

И ако след 10 години това явление се използва масово в разговорната реч, то нормата просто ще трябва да го последва. А това всъщност и е нейната роля – да отразява текущото състояние на езика, а не да определя кое е правилно и кое грешно (освен когато става дума за правопис).

Друга любима тема на хората с неинформирано мнение за езика е „замърсяването“ му. „Толкова много английски думи влизат, нямаме ли си български?“ За някои неща имаме, за други можем и да си измислим, за трети по-добре да заемем думата. Освен това някои английски думи имат директен превод на български, но също така имат нюанси, които българската дума не е придобила. Тъп пример, но думата „compile“ значи „събирам (на едно място), правя колекция“. Но когато става дума за програмиране, английската дума е придобила и допълнително значение. Което българската дума „събирам“ не е, и съответно не звучи добре да бъде използвана за компютърна компилация. Има доста по-особени случаи, където нюансът е трудно доловим, а понякога зависи и от идиолектите (на български и английски) на използващия думата.

Но това също е красива черта на езика – че може да се обогатява от контакта си с други езици. Дали хората, които роптаят срещу английските заемки днес, се замислят колко думи от турски, руски, немски и френски произход използват постоянно?

Накрая не мога да не спомена пълния член – перлата в короната на претенциозно-грамотните. Да, чудесно е, че сме се научили кога се пише пълен и кога кратък член (де-факто именителен и винителен падеж), но това е изкуствена писмена норма, несъществуваща в говоримия език. Както казахме, падежите са отпаднали (освен при местоименията), а изкуственото им връщане под формата на членни форми (и то само в мъжки род), макар и добро средство за установяване кой е внимавал в час по български, според мен не е нещо, с което трябва да се гордеем.

Като заключение, препоръката ми е да се въздържаме от коментари като „не се казва така“ или „няма такава дума“. Да се опитваме да пишем грамотно, но да не издигаме книжовната норма в култ и да не я следваме неотлъчно в разговорната си реч, защото така правим неуспешен опит да убием една от най-красивите черти на езика – способността му да се променя. А той все пак ще се промени и без одобрението на цъкащи с език фейсбук интелигенти.

One comment

  1. В училище децата учат граматическите правила като култ, като религия, вместо като развиваща се система.

    Слагам си тази статия във „Фаворити“ и давам линк, когато някой има забележки не към смисъла на написаното, а към използването на пълен член в него.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *