В началото на месеца Оги стана на една годинка. След година бащинство ми се иска в една малко по-лична публикация да споделя размисли за ролята на бащата в целия процес. Първата година е „код червено“ – всичко се променя много бързо, сблъсквате се с неща, които за първи път виждате, и за които няма „верен отговор“. Предвид статистиката, че рискът от развод се увеличава в първите години след раждането, периодът поставя под особено напрежение отношенията на родителите. Приоритетната задача, разбира се, е малкото човече да расте здраво, наспано, нахранено и жизнерадостно. Но това е функция на много неща, в т.ч. информираността, дисциплината и организираността на родителите, но най-вече на тяхната психическа възможност да напредват с „мисията“ бебе. А колкото и да помага бащата, психическата тежест диспропорционално пада върху майката – тя е тази, която стои по цял ден вкъщи с едно много сладко, но изискващо и не особено разнообразно същество. Без хора, които да ѝ помагат, с които да споделя ежедневието. Сама през голямата част от деня. И тя е тази, чийто живот е най-преобърнат. Има африканска поговорка, че има нужда от цяло село, за да се отгледа дете. И тя е важала до голяма степен и за нашия континент до неотдавна. Децата са гледани от роднини, съседи, техните деца и внуци. И това е позволявало както много по-лесно предаване на знанията, така и доста по-малко стрес за майката. В цивилизования свят, обаче, майката и бебето са между четири стени, извън които има предимно непознати, които най-много да се усмихнат на бебето на улицата (но и това е рядко). А тези, от които могат да черпят практични знания и за гледането на бебето, и за психическото си здраве – техните родители – почти нищо не помнят (а дори и да помнят, са препоръки, които междувременно са се променили – напр.
Continue reading