От средата на март държавата е в извънредно положение във връзка с пандемията. Извънредното положение има своето отражение върху обществения живот – излишно е да ги посочвам, всички ги усещаме. Има обаче една деликатна тема – как да реагираме като граждани на мерките на щаба и правителството – както на идеята им, така и на реализацията им. Да ги приемаме като абсолютно необходими в кризисна ситуация, без да ги поставяме под съмнение? Да ги атакуваме и „хейтим“, защото са „поредната глупост“? Да приемаме техните несъвършенства в сложната ситуация? Аз предимно ги приемам, отчитайки несъвършенствата им и сложната и неизвестна среда, в която трябва да работи националния оперативен щаб. Нормално е да следим какво правят европейските ни партньори и да правим като тях, нормално е да нямаме отговори на всички въпроси, нормално е да има комуникационни пропуски. И съм склонен да се съглася с Борисов, че може би най-важната мярка, заради която нямаме сериозен ръст на случаите е, че достатъчно рано бяха въведени ограниченията. Всички останали мерки, колкото и нескопосани да са, вероятно са с малко отражение върху крайния резултат. Въпреки това се случва да се изказвам критично, понякога дори силно критично, към начините на вземане на решения и изпълнението на някои мерки. Например когато се оказа, че решението за затваряне на София е било взето без данни за броя напуснали коли. Или когато въведоха КПП-та с хартиени декларации, които се тъпчат в чували (и после се броят на ръка?). Или когато се появиха опашки пред НОИ за ПИК-ове и всички осъзнаха, че то е-услуги може и да има, но хората няма как да ги ползват. Или когато болници продължават да нямат защитни средства. Всички тези критики обаче не са към кризисните действие сами по себе си. Кризисните действия не се случват във вакуум, а в контекста на държавното управление. А
Continue reading