Четем. Гледаме. Учим. Получаваме знания. И каква е целта? Целта на знанието е да позволи на въображението ни да прави неочаквани връзки между повече елементи. С друго думи – храним късмета на въображението си. От това следват много неща – идеи, изобретения, изкуство. Всъщност, всичко. На Айнщайн не би му хрумнала теорията за относителността, ако нямаше понятие от физика. Нямаше да сме чували за Шекспир, ако първо не беше научил правилата и техниките на поезията. Великите умове събират знания и след това, като че ли от нищото, се появяват идеи. Защо се случва така, не знам. Но се случва. Ако количеството знания е толкова важно, защо тогава компютрите не могат да измислят нови идеи? Google и Wikipedia разполагат с цялото знание на света. Семантичният уеб пък опитва да осмисли свързаната информация в интернет. Но дори с тези технологии, компютрите не биха могли да формулират струнна теория, да изобретят електрическата крушка, да напишат „Сън в лятна нощ“ или да композират нещо като 9-та симфония на Бетовен. Знанието е само една от предпоставките. Но никога човек не може да има цялото знание и има нужда някой друг да го насочи в правилната посока, да попълни липсващите парчета от пъзела както на знанията ви, така и на „недоизлюпените“ ви идеи. За това говори Стивън Джонсън в неговата презентация. Той твърди, че шансът има предпочитания към свързания ум. Аз бих казал, че също така шансът има предпочитания към ума, пълен със знания. Но всичко това са просто предпоставки, а не цялата „рецепта“. След като предпоставките са налице е нужно човек да влезе в определено състояние на ума за да даде тласък на процеса на генериране на идеи. Джон Клийз нарича това „отвореното състояние“ в неговата презентация за креативността. Процесът на генериране на идеи минава през придобиване на знания, свързване с идеите на други хора
Continue reading