Много хора изпитват затруднение да гласуват, защото не живеят на постоянния си адрес. Изисква се заявление до общината. Някои не живеят и на настоящия си, защото не са го променили. Но в COVID ситуация, под карантина, не могат и да се приберат, а не могат да заявят мобилна секция. Доста хора все пак пътуват, за да гласуват. Всичко това не са проблеми само на Изборния кодекс, но и на гражданска регистрация. Но всъщност произтичат (частично) от изборните правила. Трудно и неприятно е да си смениш настоящия адрес, когато отидеш в друг град и живееш под наем. Трябва да ходиш в общината, с хазяина, или пък да вземеш нотариално заверено пълномощно. Окей, не е чак толкова трудно – правил съм го – но явно не е достатъчно безпроблемно. Или хората не знаят, че имат такова задължение, защото няма почти никакъв контрол (а и как да има..) Някои хазяи отказват да регистрират наемателите, защото искат да избягват плащането на данъци (не че регистрацията автоматично значи данък, но ги излага на риск). Българите в чужбина също са в подобна ситуация – не са обявили настоящ адрес в чужбина, защото като емигрираш, последното, за което си мислиш, е как да уведомиш общината къде отиваш. Регистрациите по настоящ адрес имат разни ограничения, които произтичат пък от изборни манипулации – преди години бяхме правили анализ и се оказа, че много хора биват ‘премествани’ в малки общини 6 месеца преди местни избори, за да наклонят везните за определени партии. Тогава прокуратурата трябваше да св заеме с кметовете, които са разрешили нарушения (регистриране на много хора на един адрес), но най-много да са останали дела на трупчета за бъдещ шантаж. В същото време (на практика) пък липсва процедура за отписване на хора, когато някога са били регистрирани в твой имот. Хора не могат да регистрират децата си, защото
Continue readingЕтикет: елекетронно управление
Накратко за киберсигурността
През уикенда се проведе събитие в рамките на „Български манифест за Европа“ на тема „Европейски съюз за отбрана и сигурност и неговите черноморски измерения“ Тъй като не успях да присъствам, записах кратко видео, с което да обясня какво е и какво не е киберсигурност. Разбира се, 5-минутно видео няма как да обхване сложната тема, но все пак целта беше да дам базова представа. Основната ми теза е, че киберсигурността не е просто активна отбранителна дейност – тя е набор от много мерки, които в голямата си част са пасивни – добри практики, политики за сигурност, квалифициран персонал и то както в публичния, така и в частния сектор. Защото кибератаките не са само атаки по държавните системи (напр. изборни системи, публични регистри, уебсайтове на институции и др.) а и атаки по ключови частни компании – банки, мобилни оператори. Например преди няколко години БОРИКА имаше технически проблем, който доведе до пълно спиране на работа на банкомати и ПОС-терминали в цялата страна. И докато банкоматите не са чак толкова критична инфраструктура, то например електропреносната мрежа е. В случай, че нейни части, управлявани от софтуер, биват „ударени“, това може да значи спиране на електричеството (както предупреждава, например, Washington Post). Да не говорим за оборудване, използване в ядрената енергетика, което може да бъде увредено от вирус (като известният вирус Stuxnet, забавил значително иранската ядрена програма). Но дори да няма реални щети, атаките могат да имат сериозен имиджов ефект. Например при атаките срещу уебсайтове на институции (вкл. ЦИК) преди няколко години реално нямаше нанесени щети – просто сайтовете не бяха достъпни. Но самият факт, че институции бяха атакувани в деня на референдума за електронно гласуване пося (или поля) семето на несигурността от технологиите в изборния процес. И защитата от всички тези атаки изобщо не е тривиална. „Дупки“ в сигурността на най-различни системи се появяват постоянно (а
Continue reading