Покрай събитията в Крим и преминаването на полуострова от една държава в друга, за пореден път се замислих колко не харесвам границите. Границите са нещо изкуствено, измислено, случайно. Всяка държава в многовековната си история е владяла територии, които всяка друга държава в региона, в многовековната си история, също е владяла в някакъв момент. Затова териториалните претенции и границите са малоумни. Не само това, ами когато случайно попаднеш от страната на границата, в която хора с твоя език и/или етнос са малцинство, биваш подложен на репресии. Знаем за българите в Беломорска Тракия, в западните покрайнини. Но ние сме правили същите неща с гърци, сърби и румънци на наша територия – налагане на език, санкции за говорене на родния език, почти насилствена асимилация. Миналата седмица Крим загуби възможността си за европейско развитие (каквито и позитиви и негативи да има това), защото една по-голяма държава реши, че иска да разшири границите си. Хората с украинско самосъзнание в Крим може и да бъдат репресирани. И със сигурност децата им няма да говорят украински. Границите и държавите създават и повишена концентрация на власт в някои държави, заради по-голямото население, територии и природни ресурси. А това някой да има власт съсредоточена в него е лошо. Както добре виждаме, особено в последния век. Национализмът е резултат от границите. Национализмът е деструктивен – той е желанието твоята територия, резултат от едни случайни линии по картата, да премести тези случайни линии, най-често чрез война със съседните територии, а когато войната не е подходяща, то просто води до омраза и некооперативност спрямо съседните държави. Най-яркият пример за това колко лошо нещо е крайният национализъм е войните в бивша Югославия, при които Милошевич в продължение на 10 години сее национализъм и жъне войни, с широката подкрепа на сърбите. Войни, от които всички губят, а най-вече самите сърби. Дори „обединена Европа“ страда
Continue reading