Анализ на политическата криза

Ще си позволя един (не толкова) кратък анализ на политическата криза. Тя започна през лятото на 2020 г., когато стана ясно за твърде много хора, че правоохранителните органи работят като бухалки, в „нечий“, а не в обществен интерес – както действията на НСО и след това МВР на Росенец, така и последващото влизане не прокуратурата в президенството. Върху това се насложи и разследването за „Осемте джуджета“.

Това, наред с други фактори, направи формирането на коалиции в следващите парламенти невъзможно, защото обществото не вярваше (и все още не вярва), че властта се упражнява според целите, с които са избрани партиите в парламента.

Когато правоохранителните органи са завладени, всяко политическо разбирателство изглежда като сделка за разграбване на обществен ресурс, под чадъра на тези правоохранителни органи.

Бонус към политическата криза беше неадекватността на “Има такъв народ”, които пропиляха два парламента (и може би за добро, в крайна сметка), за да дойде “Продължаваме Промяната” в третия и да формира четворната коалиция на кабинета “Кирил Петков”..

Тогава закрихме специализираното правосъдие, което беше една от основните бухалки. Но получихме спирачка от президента за реформата в спецслужбите, 4-тото колело (ИТН) постоянно генерираше шум и скандали, а конституционно мнозинство нямаше. Върху вътрешнополитическата сложност се добави и войната, която опъна сериозна геополитическа линия на разделение, и усложни допълнително формирането на мнозинства – докато преди нея разделенията бяха „корупция – антикорупция“, тогава разделенията станаха и по линията „Запад – Русия“, и ако разчертаем тези линии на един лист, в нито един квадрант не се събира мнозинство.

Затова след логичния неуспех на 48-ия парламент да излъчи правителство, в 49-ия единственият начин да се отключи политическата криза беше да се върнем към решаването на нейната първопричина – че за упражняването на власт (за важните неща, с голям риск и големи интереси) няма значение кой е министър и кой има мнозинство в парламента, а има значение кой „държи“ прокуратура и служби. И затова поставихме измененията в Конституцията на първо място, защото действащата ограничаваше всякаква възможност да се излезе от това блато. Преди една година казвахме, че това е „правителство на конституционната реформа“, защото то даде технологичното време за минаване през трите четения на измененията.

Измененията в Конституцията създадоха несигурност в съдебната система и около нея: дали нещата ще продължат по старому; дали обещанията и гаранциите за безнаказаност, които някои хора там са получавали, ще могат да бъдат спазени. Дали тази несигурност, безпокойство и нервност не са довели до резки движения, като това при смъртта на Нотариуса – вероятно никога няма да разберем.

Но по-важно: измененията в Конституцията направиха възможна съдебната реформа през Закона за съдебната власт. И именно там отновно имаше „спирачка“ и отново се сблъскахме с първопричината за политическата криза.

А тя е, че публичната власт нерядко се упражнява нелегитимно. Когато не си сигурен в кой момент даден министър ще бъде „прихванат“ от паралелната власт, когато получаваш мълчалив отказ от изключване на запазената квота на Пеевски в органите на съдебната власт, когато получаваш компроматна война след като си опитал да пробиеш сърцевината на проблема със съдебната система, тогава е ясно, че политическата криза не си е тръгвала.

На въпрос за различните възможни политически конфигурации, много от избирателите отговарят, че искат нови избори. Защото не си представят легитимно политическо разбирателство без да са налице гаранции, че държавата се управлява от Народното събрание и Министерския съвет, а не от „едни други сгради“, от прокуратура и служби и индивидуални брокери, чрез вериги от компромати, папки и зависимости.

Опитът, който направихме с правителството „Денков“ (при отчитане на направените грешки и компромиси, и при отчитане на подобрения в редица сектори) беше успешен и с това, че с измененията в Конституцията ни премести по-близо до решението на политическата криза. Но докато не приемем нов Закон за съдебната власт, не изберем Висш съдебен съвет и Висш прокурорски съвет (които да изберат нов главен прокурор), и всичко това не се случи по прозрачен и обясним за обществото начин, политическата криза няма да свърши. Тя, разбира се, може и да не свърши веднага след това, защото възстановяването на доверието на обществото, че управлението е това, което виждат, а не сожна задкулисна игра с нечии „малки тайни“, ще отнеме време.

Позитивното в настоящия етап на тази криза е, че ножът е опрял до кокала – че проблемът е напипан, и че той е основният политически въпрос. И че на все повече хора е ясно, че без обективна, отчетна и независима съдебна система и без служби, които се занимават експертно и отговорно само с националната сигурност, няма как да имаме нормална европейска държава.

Негативното е рискът от това паралелната власт (упражняващите я и зависимите от нея) да впрегне целия си ресурс да отклони общественото внимание от решаването на този проблем. Да сглоби един репресивен франкенщайн, който да започне на мачка и да налага силово друг дневен ред, вкл. чрез пряк или косвен контрол върху медиите. Това ще влоши значително средата в България и както започваме да изпреварваме Унгария по икономически показатели, така ще се залепим отново зад нея (където тези практики са усъвършенствани от Орбан).

На предстоящите избори ще се реши кой път поемаме – пътя на продължаваща политическа криза и изборна спирала, пътя на репресивната подмяна на дневния ред, или трудния път към връщане на държавата в конституционния ѝ вид – парламентарна република, с независима съдебна система, част от Европейския съюз.

One comment

  1. „започне на мачка“ should be „започне да мачка“.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *