За несъществуващата консервативна вълна писах преди време, а европейските избори потвърдиха това – либералните формации (АЛДЕ и Зелените) спечелиха най-много, а броят консервативни евродепутати горе-долу се запази (а след излизането на Великобритания ще се стопи).
Но все пак продължаваме да сме облъчвани с консервативното и традиционното, и как в България то е силно и се противопоставя на прогнилия европейски либерализъм. И разбира се има академични дефиниции за що то то консервативното, либералното, прогресивното и т.н., но дори с най-изчистеното им тълкуване не можем да етикетираме прецизно даден човек. Всеки е някъде в многоизмерния политически спектър между ляво, дясно, консервативно, прогресивно, либерално, антилиберално.
И все пак, обвиненията към „градските жълтопаветни либерали“, и към мен в това число, са че не сме консервативни, че мразим традиционното и изконно-българското, че се срамуваме от историята и обичаите си или с други думи, че сме някакви безродни хипстъри, които смятат, че всичко започва с тях.
Похватът по обрисуването на група хора по този начин е отчасти пропаганден, отчасти е следствие на някои зле комуникирани тези, отчасти е базиран на някои крайности.
Аз, моя милост, съм либерал. Което, разбира се включва класически либерализъм и умерена доза прогресивизъм. Включва свобода на индивида. И съм либерал, колкото и това да е мръсна дума в българския политически пейзаж.
Но също така не съм жълтопаветния хипстър, който често бива иронично обрисуван. Може би, всъщност, съм по-консервативен и традиционен от много определящи се за такива.
Как така съм консервативен, нали съм либерал? Ами… да караме по списък. Вярвам в Бог, макар да не съм ритуално-религиозен. Чел съм Библията няколко пъти. Що се отнася до традиционното семейство – преди 5 месеца ни се роди едно прекрасно дете.
Традиционалист съм – харесвам балканска музика, обичам да гледам народни танци на музика, изсвирена с народни инструменти. Обичам и историята ни, като малък изчетох всички енциклопедии за българска история, които ми бяха купили и исках още. На чисто битово ниво – обичам домашна лютеница, в хладилника имам шише зелев сок. Обичам хубавата домашна ракия (не в големи количества, но на вкус). Брулил съм кайсии, колтучил съм домати.
Има и други вектори на консерватизма – този на публичните институции, например, е тема, която е по-важна от битовизмите – институциите трябва да са устойчиви и да не се променят с всеки полъх на вятъра. И под институции имам предвид не сградите и чиновниците в тях, а обществените процеси и консенсуси, които захранват съществуването на тези сгради и чиновници и съответната им нормативна уредба.
Да, знам, че, консервативното, традиционното и всичко, което съм омешал по-горе не са едно и също нещо. Традиционното семейство не значи да си окопавал чесъна на село, а балканската музика не върви заедно с вярата в Бог. Народните танци не значат, че държиш на стабилни институции, а познаването на българската история не значи, че имаш семейство с три деца. Но тази амалгама от слабо свързани неща често се пакетира и „продава“ на бъдещите консервативни избиратели.
Все пак няма как да съм истински консерватор, защото не искам да наложа моите предпочитания на останалите. Не искам аз и моят светогледа да са пътят, истината и живота. Не съм наместникът на Бог на земята, който определя кой колко е грешен. Не съм се взел насериозно, за да обяснявам на света, че трябва да живее като мен. И че така е правилно и добро за всички.
И всичко това го написах не за да докажа колко консервативен съм (щото нали съм либерал), а за да стигна до основната си теза – че тези, които правят консервативни партии, които говорят за традиционализма, за изконните ценности, за българските обичаи и противопоставят на това градските либерали, всъщност са измамници. И то не защото нямат шише зелев сок в хладилника или защото никога не са колтучили домат. И не защото смятат балканската музика за просташка, а хора̀та ги ползват само на откриване на предизборни кампании. Не защото предпочитат 20-годишен Оубън пред 20-годишна Троянска сливова. И дори не защото са на по 35-40 години без деца и семейства. Това всичко са избори, които приемам и уважавам.
Не са измамници затова, че обясняват колко е важно всичко консервативно, традиционно и изконно, а всъщност собствените им животи представляват точно обратното. Затова са просто демагози.
Измамници са, защото ни лъжат, че това е по-добре. Че така ще сме по-щастливи. Че ако всичко остана както сме свикнали, (или както те ни обясняват, че сме свикнали), ще сме богати и в мир със себе си и света.
Човешката история винаги е прогрес, случващ се насред баланс между крайности. Умереният прогрес, умереното отмиране на стари обичаи и зараждането на нови, умереното променяне на обществата към по-отворени. И именно така сме ставали по-щастливи и по-богати. А самопровъзгласените консерватори са нищо повече от политически опортюнисти, които утре ще искат да съберат гласовете на излъганите, за да могат да прилапат някоя обществена поръчка.
Чакаме статията “Же суи Либертариен“.