И аз като Венци Мицов имам един приятел Иван. Дето живее „в провинцията“ (откъдето съм и аз). И който взема, айде не 450 лева, ама твърде малко пари, за да изхранва семейството си.
Иван работи доста за тези пари – не т.нар. работа на хора с бели якички, но работата си е работа.
Иван не го интересува кой е на власт, щото всичките са едни и същи и той не вижда много много разлика. Не слуша вече и предизборния студия, не чете секцията за политика във вестника, защото му е писнало.
Не го интересуват стратегии и концепции. И не защото не е учил „стратегическо планиране“, а защото тия стратегии и концепции в обозримо бъдеще няма да му вдигнат значително заплатата, няма да го направят по-здрав (щото здравеопазването уж е безплатно, ама навсякъде плащаш), няма да го направят и по-щастлив.
Само че се появяват едни хора, които решават да превърнат Иван в образ. Да го поставят като контрапункт на хора, които не харесват. Да създадат едно измислено разделение. И после да могат да кажат на Иван „Иване, виж ги тия как са се ояли и говорят глупости. Маскари. Ама ти мене ше слушаш“.
Тия хора заливат Иван с това разделение по всички канали, с които разполагат. Обясняват му как бюрократите в Европа вземат милиони и само тормозят хора като него. Обясняват му как щом не може да си сложи нещо на масата или да го увие в амбалажна хартия, то сигурно е някаква глупост.
Рисуват картина на две Българии, едната на Иван, а другата на някакъв имагинерен елит.
Не че няма градски хора, за които важната тема на деня е дали небостъргачът в другия край на София (в който не са стъпвали от години) ще кореспондира със стила на околното строителство, а не дали хора като Иван могат да се оправят в живота. Обаче то си е тяхно право да имат собствени приоритети, стига да не налагат тези приоритети на всички. И колкото и фейсбук да създава такова впечатление, те едва ли го правят.
А колкото до стратегиите и визиите – те са безсмислени ако няма кой да ги изпълни. Накрая ще ги изпълняват хора като Иван, най-вероятно.
Обаче опитът да се обясни на Иван, че това всичко са глупости, създава у Иван един нихилизъм. На него му е все повече все тая, все повече не смята, че нещо може да се промени и все повече цветовете се сливат в два-три нюанса на сивото. А като чуе нещо позитивно по телевизията, инстинктивно решава, че „пак ни лъжат“.
Да, стратегиите няма да му вдигнат заплатата утре, визиите няма да му сложат по-качествена храна на масата, а концепциите няма да му оправят течащия покрив. Обаче кое ще?
Иван не е част от друга България, а различията в социалните възможности, макар и напълно реални, не са това, заради което Иван е беден. Иван е беден, защото едни хора го използват, за да бъдат „елит за един ден“, за да източат де що има да се източва, да не пускат без рушвет чужди компании, които биха давали на Иван повече пари. Но тези хора обясняват на Иван, че е беден, защото стотина човека в центъра на София не мислели за него, защото Брюксел регулирал краставиците и защото сме си прецакали отношенията с „братска Русия“, където сме изнасяли стоки за милиони!
Словесното построяване на такива разделения ги превръща в реалност, обаче. Хора застават от двете страни на тези имагинерни барикади. Хора, които не биха имали проблем да седнат на една маса и да намерят общи теми в иначе разнородните си ежедневия.
А в сенките отстрани на тези барикади едни хитри хора потриват ръце.
Вашият коментар