Простите решения

Би било чудесно всичко да има просто решение. И някои по-прости неща имат – като ти спре интернетът, рестартираш рутера. Като те заболи главата, вземаш ибупрофен.

Но когато проблемът стане малко по-мащабен и засягащ доста хора, простите решения почти никога не съществуват. Продължават да изглеждат примамливи, но на практика не работят. Как да спрем нелегалната миграция? Да построим стена! Как да се справим с бедността – да вдигнем минималната заплата на 1000 лв! Как да имаме по-читава политическа система – да сменим изборните правила!

Не мога да не отбележа и честите коментари колко е просто всъщност електронното управление – само трябвало – депутатите да не вземат толкова пари / да се направи един уебсайт като хората / да се уволни администрацията / да се напише в закон, че (нещо-си).

Тези лесни решения са близки по смисъл с клишето „ей това е най-големият проблем на държавата“ – ако той се реши, всичко тръгва по мед и масло.

Познайте обаче дали големите проблеми имат прости решения. Познайте дали стената ще спре миграцията, дали бедността ще се оправи като вдигнем минималната заплата, дали ще имаме по-качестена политическа система с мажоритарни избори, дали увеличаването на данъците на „богатите“ ще доведе повече или по-малко пари в бюджета. Дали ако сега възложим на google да ни направи „електронно управление“ за няколко милиона, след 6 месеца ще имаме такова. Всъщност – познайте дали като си рестартирате рутера, всъщност решавате реалния проблем (със стар firmware), или дали с ибупрофен решавате реалния проблем с, например, затруднено кръвооросяване на мозъка. Даже на вид простите проблеми нямат прости решения.

Простите решения обаче са примамливи – не си даваш много зор, правиш нещо бързо и лесно, и хоп – подобрение. И затова са и неизбежен политически инструмент. A границата между популизма, който обещава лесни решения, и прагматизма, който се опитва да представи сложните решения просто, е тънка и трудно различима.

А „всичко е много сложно“ пък е оправдание да не се свърши нищо. Ще направим междуведомствена работна група, която да оцени рисковете и възможностите и след задълбочен анализ да предложи серия от мерки, които в дългосрочен план да доведат до евентуално подобрение. Или иначе казано – „няма да стане“. Някъде в спектъра между „простите решения“ и „много е сложно“ се намира простото обяснение на сложните решения. Но не знам къде точно.

Идват избори и партиите ще се надпреварват коя да предостави по-добри решения на проблеми, които ще промотират като важни. Никой, разбира се, няма да прочете програмата им, още по-малко да разбере дали реално имат идея какви решения предлагат, или карат наизуст. Което е нормално. Но ако изхождаме от аксиомата, че „прости решения няма“, имаме по-голям шанс да не настъпим (пак) някоя мотика.

One comment

  1. Изпълнителният директор на КРИБ е казал, че в овшорните зони данъкът е 11%, и ако тук се повиши над 10%, щели да избягат фирмите, инветициите. ?.. А Естония нали я дават за пример, там плоският данък е 20%, в Чили неолибералният рай няма плосък данък и са 24% корпоративен данък и 40% върху личните доходи. Кипър 13% и 35%. Ирландия 13% и 48%. Киай с най-много инвестиции всяка година, 25% и 45%. А китайските работниц произвеждат два пъти по-малко от българските, като БВП на зает. Най-големите компании в България плащат под 200 милиона лева данъци, а искат да управляват бюджет от 30 милиарда. ВЪРХУ заплатата има удръжки за бюджетът от поне 25%, дори върху минималната заплата, а с другите вземания от държавата стават 60% от заплатата е за държавата. Обаче тези пари не правят социална държава, а имо работодателско корпоративна диктатура, която си въобразява – че прави всички блага и заплащането на трудът е подарък. ТРУДЪТ Е УСЛУГА И РАЗХОД, подобно и заплатимо като стоманата или енергията нужна на автомобилнен завод. А бизнесът заиси от пазарът и държавната инфраструктура, а това са всичкото население. Капиталът на Марс, не струва нищо. Тези с ниските доходи издържат държавата с големи данъци, а те трябва да се намалят, как, отнякъде трябва да се вземе. От държавни акции да дават дивидент или да се увеличи корпоративният данък и данък за богатите, с необлагаем минимум. Сингапур има 60% БВП от правителствени акции, така и с Германия, но корпоративният на Сингапур е 17%, и 22% от лични доходи, на Германия е 45% за лични и корпоративен 30%. В Сингапур 40% от болниците са държавни безплатни, а частните са на издръжка от вноски на работодателите, като цените са под жесток контрол от държавата – за лекарства и лечение. http://www.theglobaleconomy.com/rankings/corporate_tax_rate/ http://www.theglobaleconomy.com/…/personal_income_tax_rate/ Когато един завод купува стомана, иска ли по ниски цени, зощото продават на нископлатени пазари, и защото ноу хауто и машините му са нискоефективни. Или кой ти продава евтин бензин защото колата ти е стара и харчи много. Но работодателите негодници искат нископлатен труд.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *