Етикет: конституция

Изречението „Науката, образованието и културата са национални ценности“ е обявено за противоконституционно. Защото: „Конституционният съд [..] поддържа, в контекста на изложеното, че като не свързва ангажимента на държавата, по смисъла на оспорената промяна в чл. 23, с „националната“ култура, тази промяна не просто изменя установения в Основния закон модел на изграждане на национална културна идентичност – основа на националната идентичност, но и като не дефинира културата именно като „национална“, оспорената промяна в чл. 23 премества акцента от дух на общност, т.е. от оня отличителен начин на съществуване, с който се идентифицираме като нация и който другите разпознават, към общности, въплъщение на други отличителни ценности, традиции и вярвания, с които нацията не се идентифицира, с което нарушава базисна конституционна ценност – единството на нацията, което е елемент на фундамента на държавата, такава, каквато е изградена с Конституцията от 1991 г.“ Значи, като запишем, че културата е национален приоритет, а не „националната култура“, ще сринем единството на нацията. Вместо да отменя важността на науката, образованието и културата, можеше КС да влезе в ролята си на тълкувател, и да каже, че щом е национален приоритет, значи става дума за национална култура и така да си реши вътрешните съмнения. Но извън конкретния въпрос, тук има по-голям проблем. Че Конституционният съд се самопровъзгласява за последна инстанция по политическа целесъобразност, което не е в неговите правомощия. Правомощията на Конституционния съд по отмяна на изменения на Конституцията, ако изобщо ги има (защото това не следва от текстовете в Конституцията) могат да бъдат само по процедурата на приемане и по правото на обикновено Народно събрание да изменя дадени норми, изключени в чл.158. С решение 3 от 2003 г., и неговото циментиране с настоящото решение, както и с отмяната на текстове поради твърдяна политическа нецелесъобразност, Конституционният съд си присвоява правомощия, които няма. Той се поставя над волята на т.нар.

Главният прокурор има две правомощия, които опитахме да отменим, които се прилагат спрямо дейността на всички прокурори. 1) надзор за законност 2) методическо ръководство Чрез тези правомощия главният прокурор може да се меси във всяко наказателно производство и да казва на всички прокурори какво да правят, без това да подлежи на контрол. Вместо методическото ръководство, предложихме методически правила, които подлежат на обжалване. Премахвайки надзора за законност, оставихме вътрешния контрол за законосъобразност, при който висшестоящи прокуратури контролират актовете на низшестоящи – както горните съдебни инстанции контролират долните. Според Конституционния съд, без двете правомощия в техния безконтролен вид, не можело да се гарантира законосъобразното функциониране на прокуратурата. Цитат от мотивите: „нито едно от тях самò по себе си не може да служи като пълноценна гаранция за законосъобразното функциониране на прокуратурата без наличието на другото“ Аз намирам това заключение за скандално и опасно. Изпълнителната власт, напр., не е така централизирана. Всеки министър има правомощия, дадени от законите, като министър-председателят не може да му се меси. Министерският съвет, като колективен орган, може да отменя неправилни актове на министри, но не и премиерът еднолично. Почти всички актове пък подлежат на съдебен контрол. Председателите на върховните съдилища, слава Богу, не могат да се месят в работата на съдебните състави. И какво излиза – всички държавни органи могат да действат законосъобразно без да са свръхцентрализирано-безконтролни, само прократурата не може. При все че основните рискове за правата на гражданите подлежат на потвърждаване от съда – мерките за процесуална принуда (напр. задържане), изземване, СРС (подслушване), т.е. няма нужда главният прокурор да е гарантЪТ срещу злоупотреби. Не е нормално да се твърди, че това е в основата на конституционния ни модел. Тази постановка на нещата противоречи на принципите на правовата държава, защото казва „без пълна централизация на прокуратурата под главния прокурор, тя ще действа незаконосъобразно“. Вместо механизмите за взаимен контрол,

Тези дни чета внимателно и обсъждам с експерти няколко решения на Конституционния съд, във връзка с дебата за измененията в Конституцията и предстоящото решение по тях, и виждам един доста притеснителен момент във връзка с членството ни в ЕС. Решение 3 от 2003 г. казва, че промяна в баланса между органи, уредени в конституция, вкл. отнемане на техни правомощия, представлява „промяна на формата на държавно управление“ и може да се прави единствено от Велико Народно събрание. Решението, според доста юристи, е спорно тъй като разширява прекалено много значението на “форма на държавно управление”. То е целяло да гарантира, че и косъм няма да падне от правомощията на главния прокурор (тогава Филчев). Ако Конституционният съд сега се увлече в прилагането на това Решение 3 и отмени промените в глава „съдебна власт“ в съществена степен, това ще създаде риск за конституционните текстове, с които България става член на Европейския съюз. Чл. 85, ал. 1, т. 9, приета през 2005 г., казва, че НС може да отстъпи на ЕС правомощия на конституционни органи. Т.е. не както казва Решение 3 от 2003 – че присъединяването само добавя правомощия, а реално такива се прехвърлят към европейски институции. Съдът на Европейският съюз може да обявява български закон за противоречащ на правото на ЕС, което обвързва нашия съд да не го прилага. Европейската прокуратура дублира част от правомощията на българската в определени случаи, като така демонополизира ролята на нашата. Има сфери на т.нар. „пълна хармонизация“ на европейското право, като на практика се отнема правомощието на нашия парламент да законодателства в тези сфери. Няколко европейски институции дублират външнополитически правомощия от Министерския съвет (напр. налагането на санкции). Като цяло, това са сериозни промени в правомощията и балансите. Ако промяна във вътрешната организация на прокуратурата или отделянето на колегиите на ВСС като отделни съвети е „промяна на формата на държавно

Три въпроса/критики, които виждам най-често във връзка с изменения в Конституцията. 1. Защо парламентарната квота в прокурорския съвет е по-голяма от професионалната – така не се ли поставя прокуратурата под политически контрол? Проблемът с прокуратурата към момента е, че главният прокурор (който е началник на всички прокурори и може да осъществява надзор за законност по делата) или не носеше отговорност пред никого („над мен е само Бог“), или получаваше задкулисни указания от различни центрове на власт. Съответно отговорност за действията на прокуратурата не се носеха – „те си го избират прокурорите“. С измененията, освен че му премахваме правата за намеса, слагаме превес на обществената квота. Това, от една страна, предотвратява капсулирането (прокурори, които зависят кариерно от главния, го поддържат в съвета), а от друга дава отговорност и отчетност. Трябва да отбележим и че обществената квота не е партийна и това ще е водещ принцип при нейното излъчване. С друго изменение подчертаваме, че водещата роля в съдебната власт е на съда. Прокуратурата и следствието са страна по делата, а съдът е арбитър. Именно независимостта на съда е в центъра на съдебната власт, поради което квотите там са наобратно – 8 съдии избрани от съдии (от общо 15 члена, като само 5 се избират от парламента). Водещото при съда е, че трябва да е независим. Водещото при прокуратурата, която осъществява наказателната политика на държавата, е да бъде отчетна. Именно за това са такива квотите в двата съвета. 2. Защо двойно гражданство? Така не се ли отваря вратата за чуждо влияние? В рамките на дебата бяха изнесени данни от г-жа Цонева, че България е последната държава и в ЕС, и в Съвета на Европа, която позволява двойно гражданство по принцип, но го забранява за изборни длъжности. С премахването на това ограничение правим по-лесно за българската диаспора (стотиците хиляди емигранти за последните 30 години)

Приехме окончателно измененията в Конституцията. Структурните предпоставки за независим съд и за отчетна прокуратура вече са налице. А подобряването на съдебната система е ключово за развитието на страната. Аргументираните критики към законопроекта бяха чути и бяха направени съответните редакции (критика „заради самата критика“ винаги ще има). А това, че с наши опоненти сме постигнали съгласие по тази голяма задача, е признак не на слабост, а на политическа адекватност. Никой няма сам да има 160 гласа, затова целите се постигат с разговор. Дали това е исторически момент, ще кажат историците след десетилетия. Но със сигурност изкачихме един стръмен склон, който катерим от много години. Да, това не е върхът – катереното на стръмни склонове продължава. Това не е краят на съдебната реформа (ако някой реши да го определя така), но е ключова стъпка. Предстоят изменения на устройствени и процесуални закони. Благодаря на всички за подкрепата, която направи възможно приемането на тези отдавна чакани промени.

Прочетох становището на Венецианската комисия за проекта за изменение на Конституцията. И смятам, че е като цяло положително. На практика комисията потвърждава собствените си препоръки от миналото по основните въпроси за съдебната реформа и изразява одобрение за това, че тези препоръки са залегнали в проекта. Има елементи, по които дава предложения за подобрения и настоява някои части да се преосмислят. Излага и критика за недостатъчните мотивии и обществени консултации. Горният абзац звучи скучно и нюансирано. Не става за заглавие. За сметка на това се появиха заглавия като „шамар за измененията в Конституцията“, „Венецианската комисия установи липса на мотиви“, „Венецианската комисия не подкрепя измененията“, „унищожителна критика“, „не пести критики“ и подобни. В становището на комисията обаче пише, че „Най-важната част от промените са измененията в глава IV (съдебна власт), като проектът на изменения прави няколко стъпки в правилната посока“, „съставът на ВСС е в съответствие с препоръките на Венецианската комисия“ и др. Венецианската комисия не гласува проекта на първо четене. Тя не трябва да реши с „да“ или „не“, а трябва да напише мотивирано становище по всяко едно от предложенията, и то по различните негови елементи (напр. одобрява посоката за повече отчетност на прокуратурата, но смята, че само 3-ма действащи прокурори в състава на прокурорския съвет е недостатъчно). И тя именно това прави – експертно и нюансирано. Има две критики, които някои използват, за да дискредитират целия проект. Едната е за кратките мотиви към законопроекта, а другата е за недостатъчното обществено обсъждане. По мотивите – формално са прави, че писмените мотиви са кратки. В парламентарната процедура, обаче, има т.нар. „становище на вносител“, в която Христо Иванов говори 20 минути, излагайки мотивите за предложените изменения в дълбочина. В този смисъл, писмените мотиви са недостатъчни, но се допълват от становището на вносителя. По хронологични причини, Венецианската комисия не ги е виждала, поради което

Всички са съгласни, че трябва да излезем от политическата криза. Но трябва да решим причината за нея, а не да лекуваме симптомите – едно правителство, получило 121 гласа, няма да я реши само по себе си. А причината е, че каквато и формула за правителство да приложим, хората няма да ни повярват, че разбирателството не е заради „порциите на властта“. А няма да ни повярват, защото институцията, която трябва да пази обществените ресурси от корупционно превземане, е мутренска структура, която активно подпомага това корупционно превземане. Няма как да има широко доверие в никое управление, докато като общество нямаме поне базова увереност, че прокуратурата ще преследва корупционни престъпления без да звъни по телефона преди това, за да каже „падна ли ни в ръчичките, приятелю“ и без да използва всяка процесуална вратичка за политическо влияние. Затова правителство на конституциинната реформа е тяснята пътечка, която да ни изведе от гората на политическата криза. И то може да е само с втория мандат, както заради дълготрайния ни ангажимент към избирателте за конституционна реформа, така и заради горчивия опит от 2015 г, когато дори минимално възможният консенсус беше саботиран с поправка в последния момент. Тогава министърът на правосъдието подаде оставка. Сега залогът е по-голям и трябва да сме убедени, че премиерът ще подаде оставка, ако реформата бъде подменена. Това нашата коалиция може да го гарантира като мандатоносител. Едва след това можем да постигнем другите амбициозни задачи за страната. Иначе и те ще потъват в корупционната тиня – еврозоната ще я спира един задкулисен интерес, Шенген – друг, плана за възстановяване – трети. Ако пък не го направим, пропускаме исторически шансове.