Критика в криза: за хейта, конструктивната критика и прогнилата държава

От средата на март държавата е в извънредно положение във връзка с пандемията. Извънредното положение има своето отражение върху обществения живот – излишно е да ги посочвам, всички ги усещаме. Има обаче една деликатна тема – как да реагираме като граждани на мерките на щаба и правителството – както на идеята им, така и на реализацията им. Да ги приемаме като абсолютно необходими в кризисна ситуация, без да ги поставяме под съмнение? Да ги атакуваме и „хейтим“, защото са „поредната глупост“? Да приемаме техните несъвършенства в сложната ситуация? Аз предимно ги приемам, отчитайки несъвършенствата им и сложната и неизвестна среда, в която трябва да работи националния оперативен щаб. Нормално е да следим какво правят европейските ни партньори и да правим като тях, нормално е да нямаме отговори на всички въпроси, нормално е да има комуникационни пропуски. И съм склонен да се съглася с Борисов, че може би най-важната мярка, заради която нямаме сериозен ръст на случаите е, че достатъчно рано бяха въведени ограниченията. Всички останали мерки, колкото и нескопосани да са, вероятно са с малко отражение върху крайния резултат. Въпреки това се случва да се изказвам критично, понякога дори силно критично, към начините на вземане на решения и изпълнението на някои мерки. Например когато се оказа, че решението за затваряне на София е било взето без данни за броя напуснали коли. Или когато въведоха КПП-та с хартиени декларации, които се тъпчат в чували (и после се броят на ръка?). Или когато се появиха опашки пред НОИ за ПИК-ове и всички осъзнаха, че то е-услуги може и да има, но хората няма как да ги ползват. Или когато болници продължават да нямат защитни средства. Всички тези критики обаче не са към кризисните действие сами по себе си. Кризисните действия не се случват във вакуум, а в контекста на държавното управление. А

Continue reading

Зоран Джинджич

На вчерашния ден (12-ти март) преди 11 години в центъра на Белград е застрелян тогавашният сръбски премиер Зоран Джинджич. Обявено е извънредно положение, а Сърбия е в траур. На погребалната процесия идват стотици хиляди сърби и изпълват улиците на Белград. Един кратък абзац с биографични бележки. Кой е Зоран Джинджич? Като студент по философия в Белград прави опит да организира независимо студентско политическо движение (в тогава комунистическа Югославия), за което е осъден. Вили Бранд убеждава югославските власти Джинджич да отиде в западна Германия, където става доктор по философия. След падането на режима се връща в Сърбия като преподавател и основател на демократическата партия. 10 години е опозиция на Милошевич, като се противопоставя на крайните националистически настроения в страната, които водят до няколко войни и хиляди жертви. Джинджич е и първият премиер на Сърбия след падането на Милошевич, и като такъв предава Милошевич на трибунала в Хага. Защо е убит Джинджич? Заради убеждението си, че най-големите проблеми трябва да се решат първи, той веднага атакува организирана престъпност в страната. А тя е съставена от хора, участвали заедно с Милошевич във войните в бивша Югославия. И заради опита на Джинджич да спре организираната престъпност, същата го застрелва на центъра на Белград, в задния двор на сградата на министерски съвет. Интересен факт е, че настоящият президент на Сърбия Николич, 20 дни преди убийството, от трибуна казва на Джинджич, че „И Тито е имал проблем с крака преди смъртта си“. По-късно той твърди, че е съвпадение. Но достатъчно история. Защо Джинджич е различен, и защо е важен. В началото на мандата си той тръгва из страната и организира срещи с хората, на които говори за проблемите на Сърбия. Но не с празни приказки, а директно атакува манталитета на сърбите (който е много близък до българския). Казва им, че трябва да работят, че ако ги

Continue reading