Етикет: реформи

Може би в целия шум и предизборно напрежение работата на парламента остава в съзнанието на хората като „нещо там се карат“. Отвътре пък често сме твърде фокусирани върху конкретните закони. Темпото е високо, във всеки закон има сериозни въпроси, изискващи трудни решения и компромиси. И понякога три думички в някоя алинея се усещат като „голяма победа“. Но нека в паузата да дам един поглед отгоре. Реалността е, че имаме позитивен дневен ред и се движим по него. „Законите по плана за възстановяване“ не са едни неща, спуснати отнякъде, които просто трабва да отчетем, за да дойдат едни пари от Европа. Това са закони, които сами сме си наложили да приемем (в началото на миналата година, в предния редовен кабинет), и сме ги скрепили с европейския механизъм за възстановяване и устойчивост. Това са много важни реформи, които имат нужда от допълнителния „печат на одобрение“, за да не бъдат отлагани. Те често са сложни, с трудни въпроси за решаване, но абсолютно необходими. Разследването на главния прокурор, личния фалит, търговската несъстоятелност, антикорупционния орган, дигитализацията на регистрите, повишаване на конкуренцията и прозрачността в обществените поръчки, промените в енергетиката и др. Това не са неща, които се усещат на следващия ден. Но липсата на тези промеми дълго е дърпала страната назад. И сега, в трудна политическа обстановка, ги приемаме, за да махаме парчета от стъкления таван над развитието на страната. А най-голямото парче е устройството на съдебната власт в Конституцията. Затова тя беше пред скоби при формирането на правителството. Времето ще покаже дали този позитивен дневен ред, за който сме настоявали (и заради чието съгласуване и гласуване заедно с партии, които дълго сме посочвали като опоненти, получаваме критики) си е струвал и дали е дал очаквания дългосрочен резултат. Но сме длъжни да правим възможното.

Continue reading

Тъй като често говорим за плана за възстановяване и устойчивост твърде общо, се създават грешни интерпретации. Затова ще вляза в конкретика. Планът за възстановяване и устойчивост не е една торба пари, която България ще получи, ако приемем едни закони. Планът е дълъг списък от реформи, които включват изменения на закони и наредби, но далеч не само – инвестиции, действия на изпълнителната власт, процедури, възлагания, постигане на конкретни резултати. Ще дам два примера: Първият е изграждането на високоскоростна интернет свързаност до всички 265 общински центъра и отвъд тях, за покриване ма отдалечени райони. За това не се изискват изменения на закони. Но се изисква много работа – планиране, комплексно разрешително от МРРБ (защото трябва да се копае за полагане на оптични кабели), нотификация на държавна помощ, провеждане на процедури за избор на изпълнители. В крайна сметка ще получим парите, ако постигнем целта – брой жители с високоскоростен интернет. Вторият е пълна дигитализация на инвестиционното проектиране и разрешителните за строеж. В момента без печати по огромми листи с проекти, и бюрокрация на всяка стъпка, не можеш да построиш нито бизнес сграда, нито жилищна, нито дори пристройка. Тази мярка включва изграждане на централизирана система (подготовката за нея започма по наше време) и пълна промяна на процесите. Изисква и изменения в Закона за устройство на територия, за да бъдат узаконени новите, оптимизирани процеси. Законите, които са необходими, отключват междинни плащания от Европейската комисия към България, за да може да ги инвестираме в планираните проекти. Но далеч не изчерпват реформите. Ако за една реформа беше достатъчно публикуването на нещо в Държавен вестник, щяхме да се барикадираме в печатницата на Държавен вестник и за две седмици да „реформираме“ всичко. Планът за възстановяване и устойчивост е квази-управленска програма и изисква доста усилия, да бъде изпълнен. А когато бъде, плюсът няма да е, че едни пари са усвоени

Continue reading

От средата на март държавата е в извънредно положение във връзка с пандемията. Извънредното положение има своето отражение върху обществения живот – излишно е да ги посочвам, всички ги усещаме. Има обаче една деликатна тема – как да реагираме като граждани на мерките на щаба и правителството – както на идеята им, така и на реализацията им. Да ги приемаме като абсолютно необходими в кризисна ситуация, без да ги поставяме под съмнение? Да ги атакуваме и „хейтим“, защото са „поредната глупост“? Да приемаме техните несъвършенства в сложната ситуация? Аз предимно ги приемам, отчитайки несъвършенствата им и сложната и неизвестна среда, в която трябва да работи националния оперативен щаб. Нормално е да следим какво правят европейските ни партньори и да правим като тях, нормално е да нямаме отговори на всички въпроси, нормално е да има комуникационни пропуски. И съм склонен да се съглася с Борисов, че може би най-важната мярка, заради която нямаме сериозен ръст на случаите е, че достатъчно рано бяха въведени ограниченията. Всички останали мерки, колкото и нескопосани да са, вероятно са с малко отражение върху крайния резултат. Въпреки това се случва да се изказвам критично, понякога дори силно критично, към начините на вземане на решения и изпълнението на някои мерки. Например когато се оказа, че решението за затваряне на София е било взето без данни за броя напуснали коли. Или когато въведоха КПП-та с хартиени декларации, които се тъпчат в чували (и после се броят на ръка?). Или когато се появиха опашки пред НОИ за ПИК-ове и всички осъзнаха, че то е-услуги може и да има, но хората няма как да ги ползват. Или когато болници продължават да нямат защитни средства. Всички тези критики обаче не са към кризисните действие сами по себе си. Кризисните действия не се случват във вакуум, а в контекста на държавното управление. А

Continue reading

На вчерашния ден (12-ти март) преди 11 години в центъра на Белград е застрелян тогавашният сръбски премиер Зоран Джинджич. Обявено е извънредно положение, а Сърбия е в траур. На погребалната процесия идват стотици хиляди сърби и изпълват улиците на Белград. Един кратък абзац с биографични бележки. Кой е Зоран Джинджич? Като студент по философия в Белград прави опит да организира независимо студентско политическо движение (в тогава комунистическа Югославия), за което е осъден. Вили Бранд убеждава югославските власти Джинджич да отиде в западна Германия, където става доктор по философия. След падането на режима се връща в Сърбия като преподавател и основател на демократическата партия. 10 години е опозиция на Милошевич, като се противопоставя на крайните националистически настроения в страната, които водят до няколко войни и хиляди жертви. Джинджич е и първият премиер на Сърбия след падането на Милошевич, и като такъв предава Милошевич на трибунала в Хага. Защо е убит Джинджич? Заради убеждението си, че най-големите проблеми трябва да се решат първи, той веднага атакува организирана престъпност в страната. А тя е съставена от хора, участвали заедно с Милошевич във войните в бивша Югославия. И заради опита на Джинджич да спре организираната престъпност, същата го застрелва на центъра на Белград, в задния двор на сградата на министерски съвет. Интересен факт е, че настоящият президент на Сърбия Николич, 20 дни преди убийството, от трибуна казва на Джинджич, че „И Тито е имал проблем с крака преди смъртта си“. По-късно той твърди, че е съвпадение. Но достатъчно история. Защо Джинджич е различен, и защо е важен. В началото на мандата си той тръгва из страната и организира срещи с хората, на които говори за проблемите на Сърбия. Но не с празни приказки, а директно атакува манталитета на сърбите (който е много близък до българския). Казва им, че трябва да работят, че ако ги

Continue reading