Винаги се опитвам да стъпя в обувките на другата страна. Да видя с техните очи. Да разбера защо мислят и постъпват по определен начин. И често не одобрявам, не харесвам, но разбирам. Факторите са много, личният опит е друг, и затова даден човек мисли по по-различен начин от мен. Разбирам псевдо-патриотите, разбирам анархистите, разбирам капиталистите, разбирам и социалистите. Разбирам гледната точка на бедните, разбирам тази и на богатите. Разбирам крайните материалисти, разбирам окултистите, веганите, амишите. И не съм съгласен с никого за всичко, но ги разбирам. Има обаче едни хора, които не разбирам. Въпреки, че чета и се опитвам да разбера, не мога. Не мога да разбера хората, които нареждат да бъдат убивани други хора – десетки, стотици, хиляди. Не разбирам Янукович, не разбирам Мадуро, Асад, Путин, Сталин, Брежнев, Хитлер, Робеспиер и стотици други. Всеки има някаква история, някаква цел, някакви виждания. Готов е да направи много неща за пари, за удоволствия, за усещането за власт. Това го разбирам. Но идва момент, в който с действията си (или дори заради действията на други), човек поражда недоволство, много хора вече не го искат. И какво става в главата му? Как той рационализира последващите си действия? С кауза, може би? С това, че ако не е той, други хора ще страдат повече и той трябва да спре инвазията на лошите? С геополитика? С пари? Ако ви предложат да имате 10 милиарда лични пари, да управлявате 15 милиона души и сте сред най-високите международни среди, но за целта трябва да убиете 50 човека, какво бихте направили? Морална дилема. Повечето хора ще отхвърлят предложението. Защото това е от лесните дилеми. Има и трудни дилеми, много по-сложни и нееднозначни. Но точно тази е очевидна. И все пак съществуват хора, които казват „стреляйте по демонстрантите“. Убивайте хора. Хора, всеки от които може да допринесе за развитието
Continue reading