Дилемите на конструктивната опозиция

Миналия месец в свое обаждане до Фрогнюз, Андрей Зографски от Спаси София е казал, че ГЕРБ и Демократична България са внесли заедно доклад за дигитализация. Обаждането е било в контекста на провокативно заглавие от Фрогнюз, което е „прикачало“ Спаси София за Фандъкова, заради пиар събитието, на което заедно представиха проекта за Патриарха. И тезата е била „а като те внасят заедно няма проблем“. Това, че е внесен доклад с ГЕРБ е невярно твърдение. Няма такъв. Само че нека развия малко темата за конструктивната опозиция. През декември ДБ внесе доклад за дигитализация, а през януари поиска създаване на работна група, която да направи общ доклад с внесената от ГЕРБ стратегия (която е с по-широк обхват; тази на ДБ се фокусираше предимно върху електронно управление, защото без тези основи, другите неща са по-скоро „научна фантастика“). Участвах в няколкото срещи на работната група, в която имаше общински съветници, ресорния зам.кмет и експерти. Работата беше конструктивна, възприеха се направените предложения и финалният вариант на документа съдържа необходимите цели, а бъдещата пътна карта (върху която също работи работната група) съдържа и доста конкретика, чрез която да се гарантират целите. Аз от 5 години като развален телефон повтарям за острата нужда от удобна и масова електронната идентификация, така че идентифицирах това като основен риск пред реализацията на повечето проекти. Предложението (идващо и от предизборната програма) за софийско приложение за eID, което вбъдеще да се интегрира с националната схема, беше оставено за решаване след анализ на възможностите. В крайна сметка Демократична България е опозиция и реши да не бъде съвносител на доклада за стратегията (т.е. точно обратното на това, което Зографски от Спаси София казва). Съвносителството е символично в случая, но би дало повече публичност на усилията, които бяха вложени от нас в процеса. Отказът от съвносителство е и отказ от „пиар“. Дълга, деликатна и дискусионна е

Continue reading

Критика в криза: за хейта, конструктивната критика и прогнилата държава

От средата на март държавата е в извънредно положение във връзка с пандемията. Извънредното положение има своето отражение върху обществения живот – излишно е да ги посочвам, всички ги усещаме. Има обаче една деликатна тема – как да реагираме като граждани на мерките на щаба и правителството – както на идеята им, така и на реализацията им. Да ги приемаме като абсолютно необходими в кризисна ситуация, без да ги поставяме под съмнение? Да ги атакуваме и „хейтим“, защото са „поредната глупост“? Да приемаме техните несъвършенства в сложната ситуация? Аз предимно ги приемам, отчитайки несъвършенствата им и сложната и неизвестна среда, в която трябва да работи националния оперативен щаб. Нормално е да следим какво правят европейските ни партньори и да правим като тях, нормално е да нямаме отговори на всички въпроси, нормално е да има комуникационни пропуски. И съм склонен да се съглася с Борисов, че може би най-важната мярка, заради която нямаме сериозен ръст на случаите е, че достатъчно рано бяха въведени ограниченията. Всички останали мерки, колкото и нескопосани да са, вероятно са с малко отражение върху крайния резултат. Въпреки това се случва да се изказвам критично, понякога дори силно критично, към начините на вземане на решения и изпълнението на някои мерки. Например когато се оказа, че решението за затваряне на София е било взето без данни за броя напуснали коли. Или когато въведоха КПП-та с хартиени декларации, които се тъпчат в чували (и после се броят на ръка?). Или когато се появиха опашки пред НОИ за ПИК-ове и всички осъзнаха, че то е-услуги може и да има, но хората няма как да ги ползват. Или когато болници продължават да нямат защитни средства. Всички тези критики обаче не са към кризисните действие сами по себе си. Кризисните действия не се случват във вакуум, а в контекста на държавното управление. А

Continue reading

Без фалшиви дилеми на първи тур

Наближават местни избори. И поне в София, а и на доста други места, се прокрадва и пробутва схващането, че изборът е само между две опции и от нищо друго няма смисъл, и битката ще е точно между тези две опции. В контекста на София се опитват да ни убедят, че това ще е битката Фандъкова – Манолова. И да си изберем една от тях. В същото време се опитват да ни пробутат и друга теза – че издигането на един или друг кандидат помагало я на Манолова, я на Фандъкова, в зависимост „чий“ анализатор питаме. Това, разбира се, са глупости. Т.нар. тактическото гласуване, при което гласуваш не за предпочитания от теб кандидат (или партия), а за някой от обявените за фаворити, действително съществува, но от него няма нужда на първи тур. Една от целите на изборите в два тура е именно да минимизират тактическото гласуване, защото „по-малкото зло“ ще може да се избере на втори тур, ако избирателят прецени. Тактическо гласуване има на парламентарни избори, където избирателите решават да не подкрепят партия, която не е сигурно дали ще влезе в парламента. Такова има и на избори в един тур (като например парламентарните във Великобритания), където след гласуването победителят печели, всички останали губят. Всичко това е само един тип тактическо гласуване, наречено „полезен глас“, т.е. целта е гласът да не се загуби. Но на първи тур гласът не се губи, така че тактическото гласуване е излишно Така че да не се оставяме да ни заблудят с фалшиви дилеми на първи тур – можем да гласуваме точно за този, за който искаме да гласуваме, като така резултатът ще отразява реалните нагласи. След това, на база на тези нагласи, а не на база на твърденията на един или друг анализатор, ще се реши кой ще отиде на балотаж. В тази връзка и твърденията,

Continue reading

Консервативно ми е…

За несъществуващата консервативна вълна писах преди време, а европейските избори потвърдиха това – либералните формации (АЛДЕ и Зелените) спечелиха най-много, а броят консервативни евродепутати горе-долу се запази (а след излизането на Великобритания ще се стопи). Но все пак продължаваме да сме облъчвани с консервативното и традиционното, и как в България то е силно и се противопоставя на прогнилия европейски либерализъм. И разбира се има академични дефиниции за що то то консервативното, либералното, прогресивното и т.н., но дори с най-изчистеното им тълкуване не можем да етикетираме прецизно даден човек. Всеки е някъде в многоизмерния политически спектър между ляво, дясно, консервативно, прогресивно, либерално, антилиберално. И все пак, обвиненията към „градските жълтопаветни либерали“, и към мен в това число, са че не сме консервативни, че мразим традиционното и изконно-българското, че се срамуваме от историята и обичаите си или с други думи, че сме някакви безродни хипстъри, които смятат, че всичко започва с тях. Похватът по обрисуването на група хора по този начин е отчасти пропаганден, отчасти е следствие на някои зле комуникирани тези, отчасти е базиран на някои крайности. Аз, моя милост, съм либерал. Което, разбира се включва класически либерализъм и умерена доза прогресивизъм. Включва свобода на индивида. И съм либерал, колкото и това да е мръсна дума в българския политически пейзаж. Но също така не съм жълтопаветния хипстър, който често бива иронично обрисуван. Може би, всъщност, съм по-консервативен и традиционен от много определящи се за такива. Как така съм консервативен, нали съм либерал? Ами… да караме по списък. Вярвам в Бог, макар да не съм ритуално-религиозен. Чел съм Библията няколко пъти. Що се отнася до традиционното семейство – преди 5 месеца ни се роди едно прекрасно дете. Традиционалист съм – харесвам балканска музика, обичам да гледам народни танци на музика, изсвирена с народни инструменти. Обичам и историята ни, като малък изчетох всички

Continue reading

Пет политически клишета

Клишетата летят с все по-висока скорост покрай наближаващите избори, но дори в нормално време честото им срещане вдига нивото на скучност многократно. И тъй като и аз съм скучен, си подбрах dпет клишета и ще опитам да обясня какво всъщност значат. Реформа. В общия случай значи „направихме работна група“ или „свикахме съвет“, което значи, че ако някой пита какво се случва, да може да се каже „работим, но темата е сложна“. Дори в добрия случай, „реформа“ значи „да променим няколко закона и няколко наредби“. В краен случай дори значи прокарване на нов закон. И често свършват дотук мераците за реформа, отчели сме, че нещо се е променило „в Държавен вестник“, а оттук нататък ако нищо не стане – администрацията е виновна. Ако една реформа наистина трябва да бъде такава, е нужно да бъде подкрепена както с нормативни изменения (без да го пише в закона не става), така и с финансиране, оперативни планове, хора, които да знаят за какво става дума и с политическа воля (вж. следващия абзац). Например реформа в електронното управление включва както промяна на някои закони, така и финансиране за ключови проекти, грамотни ръководители на процеса и желание да се налага реализирането на всички тези проекти въпреки пречките пред тях. Политическа воля. Митичната политическа воля, която се материализира на някое заседание в някоя парламентарна комисия и после също толкова бързо изчезва. Докато не се наложи да изгрее от „кабинет 1“ в Министерски съвет под формата на „аз съм им казал“. Политическа воля има в редките случаи, в които повечко хора имат поне малка представа за какво става дума и са готови дори да свършат някаква работа, за да се случи нещото. Това нещо може да бъде реформа (вж. горната точка), проект (особено енергиен) и какво ли още не. На практика политическата воля се изявява като приносителят ѝ мести

Continue reading

Кратък политически коментар

И във Фейсбук, и на живо, политическият сезон е в разгара си. Демократична България, обединението на Да, България, ДСБ и Зелените, от което съм част, като най-активната извънпарламентарна опозиция (а и дори сравнена с парламентарната) е подложено и на най-много Фейсбук критика. Тези дни даже премиерът каза, че „само хейтим“. Което, разбира се, не е вярно (заради редица конкретни предложения по различни теми, в т.ч. законопроекти). По традиция обаче най-много критика има в рамките на самата демократична общност. Дали тази критика е добронамерена и градивна, дали идва от реално разочарование, дали идва от неразбиране или от нещо друго – няма значение. Има я и трябва да се слуша. С това, което пиша, в никакъв случай не казвам „ние си знаем най-добре, трайте си там“. Имаме ценности и идеи, но навигирането на сложния политически пейзаж не е тривиална задача – с медийни и финансови ограничения, с фокусирани усилия от страна на „пропагандната машина“, с фрагментирането на мненията на избирателите по важни външно- и вътрешно-политически теми, с организационните и комуникационни предизвикателства. И критиката е важен ориентир. Това, което искам да кажа на критикуващите обаче е, да поглеждат нещата отстрани понякога. Да видят дали критиката е за нещо, което сме направили грешно или е за нещо, което правим по начин различен от този, който те очакват. Има тънка разлика, но според мен е важна. Защото за всеки, който казва „защо не направите голямо дясно обединение“ има друг, който ще каже „няма да гласувам за вас, ако се съберете с тия“ (понякога дори това е един и същи човек). За всеки, който казва „защо нямате позиция по (текущ казус)“ има друг, който ще каже „защо политизирате (текущия казус)“. За всеки, който казва „трябват ви нови лица“ има друг, който казва „не сте разпознаваеми“. За всеки, който казва „само критикувате и нищо не предлагате“ има

Continue reading

Обобщение относно Търговския регистър

Преди месец Търговският регистър беше „долу“. След като кризата премина и Търговският регистър вече функционира, бих искал да направя малко обобщение на случилото се. По официална информация сривът се дължи на дефектирали дискове. За всеки е ясно, че ако дефектирали дискове ти сринат системата, значи не си конфигурирал системата както трябва. Също така значи, че не наблюдаваш добре параметрите на системата и не си забелязал какво те очаква. Разбира се, нещата не са толкова прости. Да, ИТ експертите може и да знаем как се конфигурират и поддържат системите, но коренът на проблема не е технически, а управленски. Много ми се иска всички проблеми да имат технически решения, но както виждаме нещата понякога са иначе – много проблеми водят след себе си технически проблеми. Затова участвах (с експерти от Демократична България) в изготвянето на детайлен план за управление на информационните ресурси. Това е донякъде политически документ, но много повече – управленски. И то не само в смисъл на „държавно управление“, а на управление по принцип – всяка една голяма корпорация, чиято инфраструктура е в състоянието, в което е държавната, би следвало да има такъв план. За да решим проблема с Търговския регистър трябва да дадем „zoom out“, и да видим защо изобщо се стига до некачествена поддръжка на некачествено надграждан остарял софтуер, при това в засекретена поръчка. И тук дори отговорът не обичайният – корупция. Или поне не със стандартните финансови подбуди. Поддръжката на Търговския регистър струва 90 хиляди годишно. Това са твърде малко пари за адекватна поддръжка. Проблемът не е в липсата на изисквания и стандарти – докато бях съветник в МС, прокарахме всички необходими изисквания и стандарти. Само че самото им наличие не е достатъчно за спазването им. Дори наличието на контролен орган не е достатъчно. Нужно е това, което много консултанти биха нарекли „организационна зрялост“. А такава в

Continue reading

Няма консервативна вълна?

В своя статия тези дни, д-р Петър Николов (зам.министър на образованието и кандидат за народен представител на патриотите) направи опит да затвърди разпространената теза, че има консервативна вълна в света. Аз, обаче, не съм съгласен. И да, не съм политолог, историк, социолог, културолог, анализатор или „говореща глава“, затова мнението ми вероятно е по-неподготвено, но целта ми е да дам един алтернативен поглед – пък бил той и не напълно коректен. Първо трябва да знаем за какво говорим – какво е „консерватизъм“ (и „либерализъм“). Понятия, които носят конкретен смисъл в достатъчно академични среди, но са натоварени с всевъзможни значения извън тях. В публичния дебат общо взето няма значение какво значи консерватизъм – той значи това, което хората смятат, че значи. И можем да го обобщим като „придържане към традиционни ценности, обичаи и уповаване на миналото и силен скептицизъм спрямо нови или променящи се обществени норми“. Не твърдя, че това е пълна или коректна дефиниция, но рядко работим с конкретни дефиниции в често повърхностните дебати, с които разполагаме. И макар да обичам „закачки“ с консерватизма, като например: „Логиката на консерватизма: всичко ще стане по-добре, ако остане както си е било винаги.“, истината е, че консерватизмът има своите ползи за обществото – идеята, че ако нещата останат както са, няма да станат по-зле (което е риск при промяната); хората имат нужда от идентичност и общност, към която да се придържат, и традициите определено са нещо, което помага в това отношение. Искам също да отбележа, че за разлика от д-р Николов, не мога да кажа, че „харесвам“ или „не харесвам“ консерватори или либерали. Не си изграждам мнение за хората на база на някакъв етикет, който някой (или те самите) са си поставили. Имам приятели – консерватори, с които водим много продуктивни и интересни дискусии. Хора, които следват традициите (Християнските, родовите, националните). Няма как да

Continue reading

Фалшивата дилема „ляво“ срещу „дясно“

Има една стандартна логическа заблуда, наречена „фалшива дилема“. Това е, когато някой твърди, че има само две възможности за нещо, а реално те са много повече. Ако мога да цитирам (с приблизителен превод) авторитетния Оби-Уан Кеноби – само един сит вижда нещата в крайности. Та, когато говорим за политически спектър, все повече публичното говорене определя нещата в една или друга крайност. Не можело „нито ляво, нито дясно“. Трябвало партиите (в конкретния случай „Да, България“) да се определят! Би трябвало да е сравнително очевидно кое не е нито ляво, нито дясно, но за всеки случай – това е центърът. Политическият спектър е … спектър, не две изолирани точки. Наречете го центризъм, „трети път“, „нови демократи“, „нито ляво, нито дясно“, все тая. Това е подходът, който не абсолютизира една идеология, а е практичен. Умерена дерегулация, умерено съкращаване на администрация, умерено приватизиране на държавни дейности, умерено дотиране на определени социално-важни отрасли, умерено подпомагане на изоставащи региони, умерено подпомагане на рискови социални групи. Дори, ако щете, политики базирани на данни – гледаш данните, гледаш прогнозите, и решаваш – колко дясна да е тая мярка, колко човека какво ще загубят, в дългосрочен план какво трябва да направиш, за да се реши едикойси фундаментален проблем. Но според мен дори няма смисъл да навлизаме в тези особености на спектъра. Те не дават отговори. В други държави със сигурност има разграничение на леви и десни политически субекти, но В България няма ляво, няма и дясно. При нас лявото въвежда плосък данък, а дясното въвежда допълнителни регулации за бизнеса. Думите „ляво“ и „дясно“ са напълно изпразнени от съдържание и се използват само за позициониране в рамките на европейските политически семейства. Когато стане въпрос за политики обаче, нещата се смесват тотално. А понятието „център“ с свързва с ДПС и НДСВ, което му носи негативи и затова рядко се говори за

Continue reading

Самоувереността на интелектуалните елити

Тръмп спечели. Имаме Брекзит. За малко Хофер. Скоро Льо Пен и Вилдерс. И още много други случаи, в които демокрацията може би изглежда провалила се – благодарение на нея популисти получават гласове от немислещи и ядосани хора, които нито имат идея какво се случва, нито поглед напред. Или поне това си повтарят като утешение интелектуалните елити. Без да се причислявам към някакъв „интелектуален елит“, най-малкото защото това не е ясно дефинирана група, все пак съм от хората, които могат да дадат много аргументи против крайния национализъм, против Брекзит, против Тръмп и против много от нещата, които все повече хора първосигнално харесват. А други крайности като тази например – „време е елитите да се изправят срещу невежите маси“, звучат нездраво привлекателни. Само че какво от това? Какво като елитът каже „ние знаем кое е по-добре“ и „ние можем да направим нещата по-добре“. Истината е, че не знае – учи се, наблюдавайки и изучавайки средата и се опитва да взема информирани решения. И това всъщност води до „проблема с експертите“ (макар да няма знак за равенство между „интелектуален елит“ и „експерти“) – че тези, които не са сигурни в нещо, не ги дават по телевизията, а именно те са истинските експерти – хората, които знаят какво правят и го правят „тихо, в ъгъла“ и знаят, че абсолютна истина няма и че няма как да си 100% убеден в нещо. И така стигаме до това, че експертите (или да ги наречем „разбирачите“, защото те невинаги са експерти), със споровете си по отдалечени от реалния живот теми, в които освен това не са много добри, оставят вакуум – оставят твърде много хора с невъзможност да правят информиран избор, но не изглежда да осъзнават това. Оставят вакуум, за хора като Тръмп, които знаят, че фактите нямат значение. Мога да цитирам стотици данни и изследвания как

Continue reading