Ария на минималиста, втора част

След като празниците минаха и съответно „искането“ е поотминало, реших да мина на това какво не искам. Един вид, втора част на Арията на минималиста: Не искам да имам печалби огромни, не искам пари и безценни книжа, не искам имоти с широки балкони,     не искам и скоч отлежал. Не искам моделки в леглото си тясно, не искам трева, алкохол, кокаин, не искам коли и шофиране бясно,     не искам купони и дим. Не искам да властвам над бедни плебеи, не искам висок и влиятелен пост, не искам пред мен да се кланят лакеи,     не ща да съм „важният гост“. Не искам да плюя, да хуля, да мразя, не искам да бъда гадняр, интригант, не искам с напомано его да газя,     не искам да съм грубиян. Бих искал, обаче, без много фанфари, да пиша, създавам, помагам, творя, със методи нови и мъдрости стари     дори да променям света.

За пътеката и клетката

Между електронното управление, лингвистиката и социалните псевдоразсъждения, да вмъкна и едно стихче. Не е от тези, които си харесвам най-много, ама каквото – такова. Естествено, няма заглавие. Вървеше той по стръмната пътека замислен, енергичен и усмихнат. вървеше безкомпромисно човека, нечакащ всички бури да утихнат. И стигаше до хубави поляни, спокойни, жизнетворни и зелени, с тревичките от слънчев лъч обляни, с шума на пеперудите засмени. Но той не бе дошъл за тази гледка, не бе пленен от свойто постижение, когато спреше, чувстваше се в клетка, когато спреше, чувстваше съмнение. Пътеките нагоре продължаваха, но ставаха по-трудни за намиране, прекрасните поляни призоваваха към дълго и полагащо се спиране. Той знаеше, че горе няма нищо, но трябваше да търси пак пътеката, остававато тука бе излишно, оставането бе живот във клетката.

Красотата…

Защото този блог така или иначе е „тюрлю-гювеч“ за всякакви мои писмени излияния, ето и (още) едно стихотворение: Красотата бе там, на прозореца. Съзърцаваше радостно той, а сърцето му бавно отвори се за безкрайни възторг и покой. Но растеше едно колебание, нещо липсваше в светлия ден – безучастното му съзерцание, някак тъй недостатъчно бе. Той я искаше само за себе си, пожела я за свой сувенир, и помисли как с шепи загребва си красота из безкраен ефир. Иведнъж, като черно проклятие, той почувства, че всичко гори. Красотата бе вече изчадие. А не бе я докоснал, дори…

На гости у Дявола, част 3-та

„На гости у дявола“, защото доста ми допада постановката на двете стихотворения на Смирненски. Надявам се, че би ми разрешил да напиша 3-то. Вървя насред шумните улици на празния утрешен град, „Здравей, за оградата чул ли си?“ ме пита далечен познат. Оградата, казват, е временна, заграждаща краен квартал, във днешното плашещо време на двуличие, мерзост и кал. Там „лошите“ хора живеели, съзнателно лоши; че как. Да срещне злодеите смее ли, спокойният, мирен добряк. Но аз – любопитен – разходих се, до тази ограда, а там бе Дяволът – нещо мърмори си със тайнствен в очите си плам. „Е хайде, е хайде, че чакам те, ела в нас да пийнем по чай“ подвикна ми Дяволът с махане. (абсентът му свършил е, май). Поседнахме, Дяволът сипа ни, по чай – ароматен, зелен, с мекици, съз захар посипани. Той стана. Посочи към мен. „Кажи ми сега – ти добър ли си?“ със строги зелени очи попита ме, после обърна се. „Не казвай, не казвай, мълчи.“ „Ти знаеш ли как издевателства над другите този, ей там? Защо ли? Че как – обстоятелства, така се наложило, знам… А онзи ей там е „писателят“, реди вестникарски лъжи, така бил заръчал издателят. Е, работа, просто, нали… А оня, предъвквайки фаса си, и виждайки всичкото зло, затвори очите и каза си: не ми е пък работа, кво…“ И сочеше тъй през прозореца, „злодеи“, един по един, запали лула, ококори се, и каза през гъстия дим: „На злото аз радвам се искрено, но няма го чистото зло. Сега оправдание писмено си носят във всяко сако. Кажи ми сега – ти добър ли си, съзнателно, дейно. Кажи?“ и бавно в креслото си върна се „въпросът ми май ти тежи?“ Стояхме замислени двамата, аз тихо отвърнах „не знам“. Той сипа отново от каната със тайнствен в очите си плам.

Ако утре…

Ако утре си тръгнеш завинаги от земята и нейната кал ще оставиш ли с дните отминали капка смисъл защо си живял? Ако утре си спомним следите ти, в нас какво ще роди твоят бяг – зле прикрито със плач безразличие или ведри усмивки и смях? Ако утре искрата изтлее ти, във последния тягостен гърч ще твърдиш ли, че с твойто живеене си оставил света по-добър? Ако тялото утре безпътно е, но сред вечните звездни мъгли се окаже – душата безсмъртна е, ти не си я повредил, нали?

Протестна туитър поезия

От юни насам от време на време „изплювам“ по някое кратко стихче в туитър – сатирично, пародийно, или просто нещо за обществото ни. Няколко дни след началото на #ДАНСwithMe дойдох на площада с това (по Дебелянов), разпечатано на лист: Да се завърне партия червена, когато икономиката гасне, и шумно, срещу нагло назначени народ да вика „мама ви нещастна“ Беше ясно, че властта няма подкрепа, а оставката в началото изглеждаше възможна, при хилядите хора на площада (отново по Дебелянов): Аз искам да те помня все така: без мозък, без подкрепа и в оставка. Тогава един ден се „инфилтрирахме“ в контрапротеста и картинката беше депресираща: Къде са хората? Аз виждам само сенки. Повтарят мантрата, със мозък замразен: „Наливай втората и дай да люпим семки“ и палят мандрата на утрешния ден. Докараните хора с автобуси, за да осигурят „жив щит“ около парламента пък доведоха до краткото (по Володя Стоянов): Автобуси и кордони, и балъци за милиони. Един есенен ден на площада атмосферата беше странна – хем тягостна, хем с проблясъци, и след това в туитър се подхвана поетичен диалог, част от който беше това: Луната и дъгата са измислени от някой, нарисувал есента, а някъде сред дъжд и сред неистини събужда се от сън една мечта. При едно от сутрешните кафета около парламента, почти в просъница написах тази глупост (по Вазов): И „оставка“ мощно въздуха разпра, Парламентът отговори със….пръдня Орешарски вече беше научил всички задни изходи, защото отпред навсякъде го чакаха протестиращи. Ние и отзад го чакахме, но полицаите бяха повече (отново по Дебелянов): Да се промъкнеш в бащината къща, през заден вход, когато вечер гасне, и шумна пазва шумна нощ разгръща, да приласкае премиер бегласен. След интервюто на Орешарски в Панорама, когато той гледаше като наркоман, мънкаше и говореше общи приказки (по Яворов) Две купени очи – душа на премиер, с две

Нагли мутри със мирис на лук

От очите им лъха апатия, от устата им лъха на лук, а надеждата някой отпрати я да лекува с шкембе махмурлук. Те не са лоши хора, ще кажете, друг е общият антигерой, и филия със мас ще намажете в подготовка на евтин запой. От кенефа си псевдо-умниците дават искрен, фекален съвет, че на светлото бъдеще скиците са безсмислени в този сюжет. А до нас безнаказано мутрата изнасилва един идеал, и се чудя къде ни е утрето, ако днес си играем във кал. Засега битието това ни е – жалък опит, но без резултат да отгледаме няк’во съзнание. „Кофти тръпка, прецака се, брат.“ И така безвъзвратно прецакани, със надежда, сглобена напук, се стремим да не станат децата ни нагли мутри със мирис на лук.

Есенен порой

Едно стихче по действителен случай. Беше есенен ден. Заваля изведнъж. Автобусът не идваше. Чаках. Без чадър. Върху мен се изливаше дъжд. Бях самичък в порой във сумрака. Появи се момиче. Застана до мен. Под чадъра си бял ме покани. Беше тих, идиличен подслон споделен. Беше ведра, с очи замечтани. Автобусът дойде след минута. Уви. Влязох сам. Тя остана да чака. Автобусът пое, после бавно зави, а аз гледах назад във сумрака. Беше есенен ден и така, изведнъж добротата приятно-спонтанна ме застигна и мен във поройния дъжд, за да стопли разходката хладна.

Балада за…

Сякаш дете на красиво неземно дихание, кротко стоиш сред лъчи, а край теб – тишина. Сяда мечтател замислен до теб в съзерцание, Може би тъжен, но може би нямаш вина. Чиста и нежна невинно искри красотата ти, ярка дори и без багри и без цветове. Някак обаче короната крехка в косата ти тихо, без думи опасност зловеща зове. Нежното чудо навярно ще бъде убивано с всяко докосване с груба и грозна ръка. Как да не се нарани, без да бъде укривано? Как да блести без да бъде откраднато, как? Както мечтателят мисли, обзет от дилемата, вижда ръката протегната с устрем към теб – жалък злодей красотата безмълвно отнема ти, гладно отгоре извива се вятър свиреп. Ясно, такава е тук на природата волята, никой не рони сълзи в този сив кръговрат. Мило глухарче, прости на мечтателя, моля те. С вятъра тръгвай сега по широкия свят.