Етикет: общество

Изтърквам се вече, като казвам, че обществото ни само е виновно за проблемите, а политиците и чиновниците са просто огледало на обществото. Тук не става въпрос за леви и десни идеологии. Не става въпрос и за конспирации. Става въпрос за няколко мантри, които са основи на битието на българина и представата му за нормалност. „Ако не съм аз, ще е някой друг“. Когато предложат на някого да участва в някаква не дотам законна и не съвсем морална „схема“, той често има възможност да откаже. Но си казва „ако не съм, ще е някой друг“. И притиснат от нерозовото си финансово положение или пък от нездравите си амбиции, участва. „Всички го правят“. Това служи за универсално подсъзнателно оправдание. И въпреки, че поне мен и родителите и учителите ми са ме учили, че това е напълно невалидно оправдание, изглежда е масово. Всички си хвърлят боклуците по улицата. Всички паркират на тротоара. Всички подкупват пътните полицаи. „Всеки се спасява поединично“. Липсата на алтруизъм има негативен ефект върху всеки. Има изследване, в което се наблюдава корелацията между алтруизма на една нация и нейното благосъстояние – развитите нации са осъзнали нуждата от една базова степен на солидарност, от която всички да печелят. Но тук малко хора обръщат внимание на влиянието на действията си върху другите. Ремонт в 7 сутринта в събота? Заставане в грешна лента и засичане на други автомобили? Човекът си печели време и си върши на гърба на другите. Всички тези неща са „нормални“. Хората не виждат проблем. Особено, когато не ги засяга съвсем пряко. „Тука е така“. Нормално е, когато има колони от коли, десетки шофьори да карат в насрещното или в аварийната, за да минат по-бързо. Нормално е никой да няма против гратисчии в градския транспорт. Нормално е укриваш данъци (защото така или иначе „те“ ги крадат). Нормално е да не

Във филма на Никита Михалков „Сибирският бръснар“, синът на Джейн е млад войник в американската армия. Сержантът го кара да се отрече от уважението си към Моцарт, но младият войник не приема заповедта. За наказание сержантът го кара да тича по цял ден и да носи противогаз през цялото време, дори в леглото. В крайна сметка сержантът се трогва от упорството на момчето и извиква с всичка сила „Моцарт е най-великият композитор на света“. В гръцката митология Сизиф е абсурден герой, който с големи усилия бута камък нагоре по един хълм, но всеки път, когато стигне върха, камъкът пада долу, и Сизиф трябва отново и отново да го бута нагоре. Албер Камю разглежда това като абсурда на човешкото съществуване – безцелно повторение на едно и също ежедневие, като трагичните моменти са само тези, в които героят всъщност осъзнае реалността на безцелността си. Над 2 месеца продължава протестът срещу абсурдния кабинет на БСП, ДПС и де-факто Атака, с всичките му скандални назначения и непрозрачни действия. Като младия войник, ние повече от 60 дни не тичаме, а ходим, и не с противогази, а със свирки, по софийските улици, нежелаещи да признаем, че правителството е наред. Колкото и обиди да сипят срещу нас неговите „агенти“, колкото и „орки“ да пращат. Над 2 месеца протестираме срещу поредните глупости на кабинета, и дори когато постигнем някакъв успех, както със свалянето на Пеевски, камъкът пада от върха и започваме отначало, с някоя друга мутра или агент на ДС назначен някъде. Вече 20 години опитите на българското общество да се събуди са сизифови мъки – всеки път, когато качим камъка догоре и някое безочливо правителство падне от власт, камъкът пада, и всичко започва отначало. Осъзнавайки трагичността на това ни битие, ние все пак бутаме камъка с километри, с противонагъл (нещо като противогаз, но срещу наглост), лягаме си

В сряда бях на неформална среща със Синдикалната Федерация на Служителите в МВР (СФСМВР), за да обсъдим проблемите на полицията. Защо мен? В началото на протестите изпратих писмо, с което да изкажа благодарност за работата на полицията и получих позитивен отговор. От това последва поканата за неформална среща. Аз съответно поканих още няколко човека. Срещата беше дълга и включваше множество истории за конкретни проблеми в МВР. Думата, която най-добре описва ситуацията е „трагикомично“. В доста случаи на човек му идва да се разсмее, но положението за самите полицаи, попадащи в такива ситуации, изобщо не е смешно. Само няколко примера, с които да илюстрирам положението: Служебните таблети се водят, че струват 9000 лева, лаптопите – 4000 лева. Всеки полицай носи отговорност за зачислената му техника, като трябва да я плати в троен размер. Очевидно е, че тези цени са ужасно завишени, за да може някой да прибере пари от обществените поръчки За дежурства на патрул се полага (доколкото запомних) под 2 литра бензин. На патрулиращите полицаи обаче се търси отговорност за всяко престъпление, станало в района, по време на смяната. Пари за консумативи няма – всеки сам си купува химикалки, хартия. Принтери са купувани два пъти, едната поръчка седи заключена вече 6-та година във физкултурен салон (който не може да се използва, заради това) Когато става дума за наркотици, всяка операция трябва да се съгласува с най-високите нива. Предполагаме защо. В рамките на работния ден всеки полицай трябва да се съобразява с няколкостотин разпоредби, които ако наруши, може да бъде наказан или уволнен За последните 8 месеца има над 10 самоубийства на полицаи (точните данни в докладите) Полицаите започват да получават вода служебно едва след като медиите разпространиха практиката протестиращите да оставят вода „Началниците“ са много често политически фигури. Нито имат професионални, нито мениджърски умения. И се сменят на всеки 4

Според управляващите и приближените им медии първо нямаше протести. После бяха малобройни. После протестиращите бяха докарани от Монтана. После им беше платено да протестират. После бяха агресивни. После се оказаха интернет-лумпени. Сити и надменни. Но пиещи бира и седящи по тротоарите. После защитаваха енергийни лобита. Стана ясно и че получават над 4500 лв. заплата. Но им плащат по 140 лв. да протестират. Но са реститути и рентиери. И все пак са малобройни. Аз съм 17-ти ден на протестите (с 3 пропуска), 17-ти ден са там и много мои приятели и познати. В реалността 17-ти ден хората на протестите не са променени. И искат да покажат нетърпимостта си към политическата арогантност и дебелоочие (също и дебелокоремие). В същото време разни сульовци продължават да извършват глупост след глупост. Списък няма да давам, че е дълъг и ще стане скучно. Ще ги обобщя като: масови назначения на хора с тъмно/съмнително минало, които изобщо не са експерти в областта, в която ги назначават; лобистки решения, закони и закани (пушене – Булгартабак, хазарт – Еврофутбол; разпределение на пари в банки – КТБ); антидемократични намеци към медиите и обществото. Пак в същото време в Европа започват да гледат много строго на прикриваната подкрепа за кабинета на анти-европейска партия, на липсата на адекватни назначения. Инвестициите в момента са спрели, агенциите дават негативни оценки на инвеститорите, а дори се е заговорило (надявам се да е било спекулация) за замразяване на членството ни в ЕС. Но много хора – от политици до таксиджии – повтарят мантрата, че трябва да се даде време на правителството да реализира важни мерки. Днес реших да разгледам тези мерки подробно (един вид да дам шанс и аз на кабинета). Свалянето на цената на тока с 5% ще доведе (според експерт) до 25% поскъпване през зимата. Намаляването на младежката безработица става чрез закон, в който

След като написах „Средната класа се намери“ много коментари и статии или не се съгласиха с мен, или директно ме нападнаха. Защото зад „средна класа“ откриха класова борба, зад особеното ми мнение за февруарските протести откриха елитарност и снобарщина, зад идеализирането на интелигентните и симпатични протестиращи откриха наивност и глупост. Поради широко-разпространяваното мнение, че тези протести са по-интелигентни, се появиха и предупреждение за самозабравяне на това интелектуално малцинство. Но и по-лошо – обвинения в разграничаване и отхвърляне на мнозинството българи, които получават малко пари, които живеят в малките градове, и които не ползват активно интернет. Може би се появи едно разделение на „ние“ и „вие“, където „вие“ включваше хората от февруари. „Вие“ понякога беше генерализирано като хора, които не работят, не плащат сметки, нямат активна позиция. И това поздразни тези хора. Обективно погледнато, такова разделение наистина има. Дали то е класово, социално, икономическо, идеологическо, културно – няма да навлизаме в подробности, но то очевидно съществува. Наистина мнозинството на протеста сега са интелигентни, млади, работещи интелектуален труд, използващи интернет, забавляващи се на остроумни шеги и мемета. И наистина те са тези, които не само могат, а и трябва да помогнат на нацията да се самоизтегли за косата. И нека си го кажем направо – мнозинството от нацията чака кебапчета, не помни повече от 4 години, изхвърля си боклуците по земята, паркира по тротоарите, подкупва полицаи, прецаква съгражданите си, мрази различните, качва се по масите, гледа турски сериали, не се къпе, не приема чуждо мнение. Но в главите на тези „ние“, самопровъзгласените интелигенти, това разделение не е и не трябва да бъде негативно. Това, че манталитетът на нацията не е европейски не значи отхвърляне. Представителите на всички прослойки са еднакво добре дошли на протестите; и неправилно паркиралите имат право да живеят по-добре и да не бъдат използвани и заблуждавани заради икономически интереси

По принцип не ходя на протести. Рядко съм намирал смислени идеи в протестите, а и не обичам да викам и да скачам. Не одобрявах и февруарските протести, и протестите за цените на горивата. Този протест е от друг тип. Той е съставен от активната част от населението, от хора с добър стандарт на живот, но и хора с позиция. С този протест гражданското общество иска да каже „осирате се, не правете това“. То не иска да каже „не живеем добре“, не иска и да каже „всички вън“, няма и дузина размити искания, кое от кое по-малоумни и неприложими. Иска просто да посочи неадекватността на едно решение. Така беше и с протестите срещу АКТА (предишният протест, на който съм бил). И както с АКТА, така и сега, постигнахме първоначалната цел – Делян Пеевски няма да е шеф на ДАНС. Засега остава отворен въпросът това назначение постановка ли беше, свръхнаглост ли беше, или просто политическа неадекватност. Но гражданското общество постигна поставената си цел. Само че стана нещо много повече. Средната класа се идентифицира и си припомни, че съществува. И след като това стана, премина „в офанзива“ и искания за оставка на правителството. То вече направи (или обяви готовност да направи) прекалено много глупости – експресното назначаване на Пеевски; предимно политически назначения в уж експертния кабинет; премахването на правилото за разпределение на парите на държавните фирми в няколко банки; назначаването на бивши агенти на ДС в посолствата ни; възобновяване строежа на Белене; премахване забраната за пушене на закрито (с прозиращ лобизъм). Средната класа реши, че правителството е изчерпало даденото му доверие и трябва да си ходи. Не защото за няколко седмици се е влошила икономическата обстановка, а защото с действията си кабинетът ни върна 20 години назад – с власт, която дори не си прави труда да изглежда логична. И тезата на „журналисти“

Много неща не са наред в България. Но някой друг трябва да ги оправи, защото т’ва не е наша работа. И то наистина не е, не можем ние да оправяме дупки, подлези, да променяме мисленето на служители или да осъдим някого за корупция. Но българинът е свикнал да си мълчи. Единственото място, където се казват проблемите, е на масата. Или в туитър. Там хората са готови да наплюят всеки компонент около себе си. Ще разкажа пет много кратки истории. Пътувах с междуградски автобус през лятото. Навън беше горещо и затова шофьорът беше пуснал климатик. Но беше попрекалил и стана студено. При което всички хора в автобуса започнаха да се въртят, да опипват таблата над себе си за да спрат духането, но след като това не помогна, започнаха да се обличат. Аз изчаках от любопитство и след 15 минути отидох при шофьора и го помолих да вдигне температурата с 2 градуса. И той го направи, и стана приятно. Но от 50-местен автобус никой не направи най-простото нещо, а всеки се въртеше и увиваше, само и само да не трябва да каже какъв му е проблемът. Сградата, в която беше предния ни офис е 10-етажна. Един следобед асансьорът спря да работи. Ние, като програмисти, идваме по-късно на работа, и към 10 аз пристигам, с идеята, че асансьорът вече работи. Не. Качих се пеш, горе беше една колежка. Казах „И какво, от вчера следобед до днес в 10ч никой не е дошъл? Дай да се обадим пак“… Тя каза, че се е обадила току-що, и техниците са казали, че никой просто не им се е обадил. Т.е. цяла сутрин хора са се качвали по стълбите, но чак в 10 някой се е обадил. Може би не трябваше да се обаждаме и да видим колко още хората ще се катерят нагоре, без да се

Сетих се, че всъщност не съм писал за забраната за пушене и непременно трябва да се поправи – аз имам ли мнение по всички важни въпроси или кво? Първо, моята непушаческа позиция по въпроса е следната: не искам да се пуши в заведенията (и изобщо на закрити обществени места), защото после целия смърдя на цигари, дрехите трябва да се перат, пари ми на очите и т.н. Иначе казано – това, че някакви хора задимяват обстановката наистина ми пречи от чисто практическа, ежедневна гледна точка. Ракът от пасивно пушене дори не е фактор – може да е измислен, може да е статистически незначителен, а може и въздуха в големите градове да е по-вреден. Просто е гадно като смърди на цигари. Хич не ми пука дали се тровят пушачите или не – както беше писал някой „все ми е тая дали цялото заведение ще шмърка магистрали от масата“. Приемаме това за аксиома – че задимената обстановка е гадна за непушачите. Сега минаваме на „правата на пушачите“. И те са хора, и не можело да им се отнема правото на избор. Освен това нямало да ходят по заведения. И двете твърдения са глупости, разбира се, с резултат – т.нар. FUD. 1-во, никой не отнема правото на никого да пуши. Пушенето не е криминализирано. На улицата си пушиш, у вас си пушиш. За „отнемане на правото на избор“ изобщо не може да се говори. Относно неходенето по заведения – това наистина се получава краткосрочно, но дългосрочно хората няма да спрат да ходят по заведения, само защото ще трябва да излязат веднъж-два пъти за по 3 минути. Изобщо, тези (facebook)-инициативи на пушачите са глупави, особено предвид приетата преди малко аксиома – на останалите хора им е гадно. Разбира се, нещата не са черно-бели. Пушачите, за хубаво или (по-скоро) за лошо, са много. По данни не

Йордан Опиц беше осъден на 5 години затвор (както и голяма глоба). Затова, че е стрелял по крадец в къщата си. Ситуацията е малко по-сложна – поради огромния брой кражби и опити за такива, и отсъствието на реакция от страна на „властите“, хората вземат нещата в свои ръце и затварят престъпниците. Изстрелът е произведен, докато единият се опитва да избяга. Самата история има две страни: От една страна, след като 40 пъти те оберат, а държавата не направи нищо, значи държавата отсъства, поне в този блок/район. Хората, напълно разбираемо, сформират своя мини-държава и съвсем логично започват да налагат справедливи наказания на престъпниците – затварят ги. С надежда, че следващият път няма да дойдат – от страх, че не се знае какво ще стане с тях. Никой не иска да е на мястото на хората, които биват обирани по 40 пъти, от едни и същи хора, които са задържани 92 пъти от полицията и имат условни присъди. Но ако сте на тяхно място, нямате избор – вземате нещата в свои ръце. Макар и в случая инцидентът да не е станал по време на престъплението, то следващият път може именно такъв да е случаят. И тогава няма причина да си виновен затова, че защитаваш дома си и себе си. От друга страна никой няма право да отговаря на едно престъпление с друго престъпление. А задържането на тези хора и стрелянето по тях си е престъпление по всички параграфи. Не съм чел решението на съда, но най-вероятно това е причината за присъдата. Ако присъдата беше оправдателна, то щяхме да имаме прецедент – разрешава се да задържаш хора и да стреляш по тях, при определени условия. А това е рецепта за хаос. И двете гледни точки са логични. И това е лошото на този случай. Че решението е гадно при всички положения. Но от

По „Приказка за стълбата“ на Христо Смирненски. Разказът съдържа продуктово позициониране. Посветено на всички, които ще кажат: „Това не се отнася до мен!“ – Кой си ти? – попита го Дяволът. – Аз съм обикновен работник, и всички ниско-платени и безработни са мои братя. О, колко е ужасен животът на бедния народ. Така говореше млад мъж, току-що завършил Технически университет – София. Той стоеше пред ескалатора в новопостроения мол. Отстрани се чуваха виковете и псувните на хората с дрехи от Илиянци и обувки на по 10 години, които се трупаха пред хипермаркета на „ниво -1“ в очакване на банани по 30 ст. и олио за левче. Един чичка размаха празна торба и с безумие в погледа се втурна към 20-годишното си Пежо на паркинга. – Аз съм обикновен работник, и всички ниско-платени и безработни са мои братя. О, колко е ужасен животът на бедния народ. А тези там горе, с мерцедесите и бентлитата, тяхната майка… Това мърмореше младежът, правейки неприлични жестове. – Вие мразите ония горе? – попита Дяволът и лукаво го потупа по рамото. – О, аз ще отмъстя на тези бизнесмени, висши управленски кадри и политици. Ще им отмъстя, заради моите братя и сестри, които трябва да се возят в претъпканите автобуси, които нямат плазмени телевизори и пазаруват само на промоция. Виж лицата им, изкривени от нищожната минимална работна заплата и чуй стоновете им за високите цени на горивата и паркирането в центъра. Аз ще отмъстя за тях! Пусни ме! Дяволът се усмихна. – Аз съм общинска охрана на ония горе и без подкуп няма да те пусна при тях. – Аз нямам кеш, нямам и карта, нямам нищо с което да те подкупя… Тази двулевка в джоба на анцуга Adibas надали ще ти е интересна. Но аз съм готов да сложа главата си. Дяволът пак се усмихна: