Етикет: общество

Пеевски няма исторически грях. Пеевски няма вина, че партиите търсят и използват медийни чадъри. Пеевски няма вина, че има голямо търсене за псевдожурналистика. Пеевски няма вина, че обществото иска да чете за компромати и кал. Пеевски няма вина, че майка му е прибрала пари от тотото. Пеевски няма вина, че беше номиниран за шеф на ДАНС. Пеевски няма вина, че като малък е бил срещнат с Илия Павлов. Пеевски няма вина, че правителството е лошо. Пеевски няма вина, че парламентът, избран от народа, е махленски. Пеевски е просто парче от пъзела. Доста голямо парче, но парче. Пеевски не е демонът в рая, не е фекалията в кацата с мед. Няма каца с мед, има септична яма. Но Пеевски има лична вина, защото е парче от пъзела. Пеевски има лична вина, защото предлага псевдожурналистика и кал. Пеевски има лична вина, защото предлага медийни чадъри. Пеевски има лична вина, защото се възползва от мръсотията. Пеевски има лична вина, защото е още една фекалия в септичната яма. И наша работа е да посочваме хората с лична вина за ставащото. Но това е крайно недостатъчно. По-важното е да си зададем въпроса за своята лична вина. За нашия принос към септичната яма. Иначе и ние ще бъдем един малък Пеевски.

Покрай събитията в Крим и преминаването на полуострова от една държава в друга, за пореден път се замислих колко не харесвам границите. Границите са нещо изкуствено, измислено, случайно. Всяка държава в многовековната си история е владяла територии, които всяка друга държава в региона, в многовековната си история, също е владяла в някакъв момент. Затова териториалните претенции и границите са малоумни. Не само това, ами когато случайно попаднеш от страната на границата, в която хора с твоя език и/или етнос са малцинство, биваш подложен на репресии. Знаем за българите в Беломорска Тракия, в западните покрайнини. Но ние сме правили същите неща с гърци, сърби и румънци на наша територия – налагане на език, санкции за говорене на родния език, почти насилствена асимилация. Миналата седмица Крим загуби възможността си за европейско развитие (каквито и позитиви и негативи да има това), защото една по-голяма държава реши, че иска да разшири границите си. Хората с украинско самосъзнание в Крим може и да бъдат репресирани. И със сигурност децата им няма да говорят украински. Границите и държавите създават и повишена концентрация на власт в някои държави, заради по-голямото население, територии и природни ресурси. А това някой да има власт съсредоточена в него е лошо. Както добре виждаме, особено в последния век. Национализмът е резултат от границите. Национализмът е деструктивен – той е желанието твоята територия, резултат от едни случайни линии по картата, да премести тези случайни линии, най-често чрез война със съседните територии, а когато войната не е подходяща, то просто води до омраза и некооперативност спрямо съседните държави. Най-яркият пример за това колко лошо нещо е крайният национализъм е войните в бивша Югославия, при които Милошевич в продължение на 10 години сее национализъм и жъне войни, с широката подкрепа на сърбите. Войни, от които всички губят, а най-вече самите сърби. Дори „обединена Европа“ страда

На вчерашния ден (12-ти март) преди 11 години в центъра на Белград е застрелян тогавашният сръбски премиер Зоран Джинджич. Обявено е извънредно положение, а Сърбия е в траур. На погребалната процесия идват стотици хиляди сърби и изпълват улиците на Белград. Един кратък абзац с биографични бележки. Кой е Зоран Джинджич? Като студент по философия в Белград прави опит да организира независимо студентско политическо движение (в тогава комунистическа Югославия), за което е осъден. Вили Бранд убеждава югославските власти Джинджич да отиде в западна Германия, където става доктор по философия. След падането на режима се връща в Сърбия като преподавател и основател на демократическата партия. 10 години е опозиция на Милошевич, като се противопоставя на крайните националистически настроения в страната, които водят до няколко войни и хиляди жертви. Джинджич е и първият премиер на Сърбия след падането на Милошевич, и като такъв предава Милошевич на трибунала в Хага. Защо е убит Джинджич? Заради убеждението си, че най-големите проблеми трябва да се решат първи, той веднага атакува организирана престъпност в страната. А тя е съставена от хора, участвали заедно с Милошевич във войните в бивша Югославия. И заради опита на Джинджич да спре организираната престъпност, същата го застрелва на центъра на Белград, в задния двор на сградата на министерски съвет. Интересен факт е, че настоящият президент на Сърбия Николич, 20 дни преди убийството, от трибуна казва на Джинджич, че „И Тито е имал проблем с крака преди смъртта си“. По-късно той твърди, че е съвпадение. Но достатъчно история. Защо Джинджич е различен, и защо е важен. В началото на мандата си той тръгва из страната и организира срещи с хората, на които говори за проблемите на Сърбия. Но не с празни приказки, а директно атакува манталитета на сърбите (който е много близък до българския). Казва им, че трябва да работят, че ако ги

Винаги се опитвам да стъпя в обувките на другата страна. Да видя с техните очи. Да разбера защо мислят и постъпват по определен начин. И често не одобрявам, не харесвам, но разбирам. Факторите са много, личният опит е друг, и затова даден човек мисли по по-различен начин от мен. Разбирам псевдо-патриотите, разбирам анархистите, разбирам капиталистите, разбирам и социалистите. Разбирам гледната точка на бедните, разбирам тази и на богатите. Разбирам крайните материалисти, разбирам окултистите, веганите, амишите. И не съм съгласен с никого за всичко, но ги разбирам. Има обаче едни хора, които не разбирам. Въпреки, че чета и се опитвам да разбера, не мога. Не мога да разбера хората, които нареждат да бъдат убивани други хора – десетки, стотици, хиляди. Не разбирам Янукович, не разбирам Мадуро, Асад, Путин, Сталин, Брежнев, Хитлер, Робеспиер и стотици други. Всеки има някаква история, някаква цел, някакви виждания. Готов е да направи много неща за пари, за удоволствия, за усещането за власт. Това го разбирам. Но идва момент, в който с действията си (или дори заради действията на други), човек поражда недоволство, много хора вече не го искат. И какво става в главата му? Как той рационализира последващите си действия? С кауза, може би? С това, че ако не е той, други хора ще страдат повече и той трябва да спре инвазията на лошите? С геополитика? С пари? Ако ви предложат да имате 10 милиарда лични пари, да управлявате 15 милиона души и сте сред най-високите международни среди, но за целта трябва да убиете 50 човека, какво бихте направили? Морална дилема. Повечето хора ще отхвърлят предложението. Защото това е от лесните дилеми. Има и трудни дилеми, много по-сложни и нееднозначни. Но точно тази е очевидна. И все пак съществуват хора, които казват „стреляйте по демонстрантите“. Убивайте хора. Хора, всеки от които може да допринесе за развитието

В последната си публикация за 2013-та ще бъда оптимистичен. Но не празно оптимистичен, а аргументирано. Ще подкрепя оптимизма си с данни. Да, в България всичко е зле. Има и безспорни проблеми, които имат нужда от решаване. Демографската криза, образованието, съдебната система, корупцията. Обществото също е далеч от перфектното гражданско общество, и изобщо не винаги съм готов да наричам съвкупността ни от хора „общество“. Но да оставим тези неща засега. Защото да си казваме колко е черно всичко допринася единствено за последното ни място в класацията по щастие. Има проблясъци, има положителни индикатори, в които можем да се вгледаме. Както отнасящи се до икономиката, така и до обществото. Тъй като обичам да се аргументирам с данни, ще представя някои статистики, които да покажат, че не всичко е черно. Знам, че за всяко едно от проучванията, цитирани по-долу, ще се намери някой да каже, че то е манипулирано, че причините всъщност са едикаквиси лоши неща, или че това няма значение, защото „не виждате ли по улиците – хората са бедни, отидете в провинцията и вижте“. Но да не подозираме Евростат и европейската комисия в нарочно манипулиране точно на данните за нашата страна, така че някои неща да изглеждат по-добре, отколкото са. И аргументът „не виждате ли по улиците“ е несъстоятелен, защото не е представителна извадка. И докато „ситият на гладния не вярва“, то на статистиката вярва. На гладния наистина ще му е по-трудно да повярва на тези данни, и сигурно Джини коефициентът няма да му сложи хляб на масата утре. Но пък тези данни са по-обективни за общото състояние. Та, ще започна с брутния вътрешен продукт на глава от населението, при изравнена покупателна способност. Т.е. индикаторът за това колко точно е богато или бедно населението. Виждаме, че вървим нагоре. Т.е. българинът става обективно по-богат. И може да си купи повече неща, което

В събота отбелязахме 6 месеца антиправителствени протести. Правителството още не е паднало, т.е. не сме постигнали целта си, но пък постигнахме много други неща. Научихме, че: не сме сами в желанието ни за прозрачност и базови нива на морал положителните обществени процеси могат да се катализират – заедно с протестите в обществото започнаха положителни раздвижвания – НПО, браншови оргазнизации и др. Немалко хора почувстваха, че могат да променят нещо и се заеха с това. хората на площада сме в мнозинството си интелигентни и културни – оставяме чисти улици след многохилядни, многочасови протести, за 6 месеца не сме вандалствали (десетина „провокатори“, хвърлящи павета и дърпащи заграждения не се броят) трябва да внимаваме какво казваме публично и как го казваме, за да не отблъснем или обидим някого от дадена идея или кауза значим много, щом целият медиен и ПР ресурс на политико-икономическата мафия беше впрегнат с месеци да обяснява, че не сме автентични, че ни плащат, че сме лумпени и пияници имането на политическа позиция не е ненужно; че отделянето на време за следене на обществените процеси не е загубено, защото иначе важните неща се случват без нас с недоволството си, заедно можем да влияем на някои решения – Пеевски беше оттеглен несъгласието по определени точки с други хора не значи, че те са наши врагове, и не значи, че не можем заедно да преследваме обща цел има фирми и медии, които са собственост на тези, които определят дневния ред в държавата и имаме избор дали да купуваме от тях или не. Монитор, Телеграф, Уикенд, Лафка, Булгартабак, Виваком, Техномаркет, КТБ. можем реално да притесним властта, дотолкова, че да изпращат хиляди полицаи срещу няколкостотин протестиращи протестиращите сме малцинство, което обаче може да инспирира промяна благодарение на интернет, посланията ни се разпространяват далеч отвъд площада и промениха поне малко светогледа на много хора съидейците

Сега ще сваля „розовите“ си протестни очила. Ще вляза в ролята, в която съм бил при разни други протести – например тези за цените на горивата, или за цените на тока. Знам как се критикуват и омаловажават чужди действия. Антиправителствените протести вече са в бутикова форма. Да, все още се събират немалко хора, но го правим едва ли не по инерция. Масовостта си тръгна с летните почивки и есенните дъждове и студове. Някои партии наистина извличат дивиденти от протестите – опозицията и извънпарламентарните партии. Тези дивиденти са логични, предвид факта, че те също са против властта. Всеки, който е против властта в държава, в която властта по дефиниция е лоша, привлича симпатии. Но и реформаторският блок, и ГЕРБ имаха полза от масовите протести. Действията са неефективни. След като 5 месеца правителството не е паднало, значи нищо не правим. Дразним от време на време разни властимащи дебили, притесняваме ги, но явно притесненията не са достатъчни. Действията пречат на други граждани и ги настройват срещу нас. Блокирането на движението в центъра на София, особено това на ректората на на Орлов мост води до хаос в трафика. Затварянето на ректората на СУ може би нарушава правата на някои студенти, които наистина искат да учат. Да, те не са онези бръснатите, четящи партийно-написани декларации и блъскащи по входната врата, но сигурно има и такива. Резултатът, към който се стремим няма да е панацея. Оставка+избори няма да реши нищо, наистина. Нов морал няма да дойде изведнъж, нови политици няма откъде да дойдат, а и да дойдат няма кой да ги избере. Ще бъде разместен балансът на силите малко по-рано, отколкото обикновено – т.е. на 4 години. И за какво протестирам, тогава, питате? След като знам, че ефект почти няма да има, че си губя времето, че настройвам други граждани срещу мен, че съм използван без

Когато интелигентни и адекватни хора решат, че емиграцията е единствената опция, е тъжно. Валери Шварц написа FUBAR през седмицата, а аз обещах да се опитам да аргументирам обратната позиция. С риск да не успея и с риск и на мен да ми се заемигрира, ако не намеря рационални доводи за оставането тук. Няма да задълбавам в битовите аргументи за и против емиграцията. Тук човек има много приятели, но ако не е бай Ганьо ще направи такива и в друга държава. И ще кани тукашните си приятели на гости понякога, а през останалото време ще си говорят по скайп. Да, не смятам, че е достатъчно, но е опция. „На запад“ няма да е толкова евтино да ядеш и пиеш на корем по заведенията, но пък това не би следвало да е най-големият идеал. И дори е Европа има простотия и неуредени неща (в пъти по-малко, отколкото тук, разбира се), а дори тук има позитиви, а балканският манталитет има своето очарование. За национализъм при решението да си тръгнеш или да останеш пък не може да става и дума. След като човек гледа дълъг документален филм за разпадането на Югославия, затвърждава представата си, че националистически течения водят до тотално излишни войни и хиляди жертви, заради някакво криворазбрано чувство за общност на база на историческо-географски критерии. Но моята позиция е малко по-абстрактна. В България може и да не се депресираш от масовата глупост и ненормалност, ако си направиш балон от интелигентни приятели и ограничиш сблъсъка си със „социума“ до качването в обществения транспорт и в такси. И ако развиеш имунитет към всичко около себе си. Имунитет, не в смисъл да игнорираш простотията, но тя да не те депресира, а вместо това да те мотивира. Да гледаш на случващото се наоколо като на резерват, в който някакви хора-„експонати“ се опитват да съществуват, а ти да

Във връзка с решението на горския съд съм длъжен, като жител на гора – членка на горския съюз, да заявя отговорно и с доблест, че името ми е подложено необосновано на публичен линч, а личността ми се сатанизира по сценарий на заемащи позиции във високите равнища на властта в гората и извън нея. Възмущавам се, че правото ми да бъда добър герой в приказките – основно право на всеки горски обитател, бе подложено на съмнение и се превърна в бумеранг, за рикошета на който аз плащам неясна и непосилна цена. Въпросът „Кой издуха къщите на трите прасенца?“ отдавна няма смисъл. Защото отговорът бе даден многократно – вятърът. Стандартно природно явление. Въпросът, на който и аз имам право, е кой (кои) и защо не позволиха да бъда добър или поне неутрален герой в приказките. Мое е правото преди всички да дам ясния и неудобен отговор на този въпрос. Това е „здравият“ съюз между корумпираните разказвачи на приказки, издателите и разпространителите на книги на черно, които, вместо да се борят срещу неравенството в гората и срещу съмнителни лица като лисицата и мечката, се почувстваха застрашени от моята личност – съвестен жител на гората. И вендетата с мен започна. Логиката ми е необорима и проверима. Първо. Ловецът, без каквото и да е колебание за авторитета на гилдията, която представя, и с афекта на притиснат неизвестно до каква стена инициира моето залавяне с присъщия си цинизъм. В какво бях обвинен? Изяждането на Червената Шапчица и баба ѝ е подхвърлена версия, с която да се манипулира общественото мнение, и която никой съд не е доказал. Второ. Аз не съм изял нито прасенцата, нито козлетата. Защо олигархичните кръгове на разказвачите на приказки сатанизират името ми? Няма нито един факт срещу мен. Дали пък овчарите не се опитват да прикрият своите измами и да ги оправдаят с

В едно общество всеки е отговорен (с действието или бездействието си) за проблемите. Съответно всеки е длъжен да прави нещо за решаването им. Някои хора са склонни да отделят повече от личното си време за подобряване на процесите в обществото. Такива хора участваме в групата obshtestvo.bg, където правим софтуерни проекти с цел „да развием гражданска активност и да намалим несправедливостите в България чрез модерни, технологични подходи“ Моят първи принос е проектът alerts.obshtestvo.bg. (с отворен код; благодарности на Владо за помощта; технически подробности) Системата събира документи от държавни институции (засега събира законопроекти, държавен вестник и обществени поръчки). След това потребителите получават известия (по email) ако са се появили нови документи, отговарящи на предварително зададени от тях критерии. Например аз се интересувам от електронно правителство. Създавам си „известие“ с ключови думи „електронно правителство“, и всеки път, когато има законопроект или обществена поръчка за електронното правителство, аз ще разбирам. Каква е ползата от това? Гражданският контрол. Всеки експерт в някаква област ще може да следи какво прави държавата по този въпрос, при това без да отделя почти никакво време да „рови“ и следи какво излиза. И какво като разбере? Ако има нещо нередно, ще пита институциите. Ще повдигне въпросът в социалните мрежи. Ще алармира медиите. Да, някои ще кажат „така не се решават проблемите“. Но промяната идва стъпка по стъпка, и ако критична маса хора са достатъчно критични, проблемите ще намаляват. Гражданските ни задължения не се изчерпват с гласуването на избори. Не се изчерпват и с протести. Нужно е да посочваме проблемите около нас, да „атакуваме“ ненормалното. Надявам се услугата да е полезна и използвана. В момента проектът е в начален етап, сървърът е малък (и има опасност да не му стигат ресурси), функционалността е базова. Така че очаквам предложения за подобрения.