Етикет: общество

Не написах нищо няколко дни, за да преминат емоционалните реакции спрямо трагедията в Париж. Да се определим всички дали сме Шарли или сме контра-Шарли; да „осъдим“, или да „осъдим, ама…“; да си придадем важност или да се самокритикуваме; да говорим за европейски ценности или да злорадстваме как толерастите са си го получили; да приписваме трагедията на исляма или на западния империализъм; да спорим дали трябва да вдигаме толкова шум за този атентат или да го подминем, както правим с десетките атентати в части на света, които не са ни интересни; или просто да леем думи за религия, международна политика и малцинства. Не написах нищо, защото нямам какво да кажа за този конкретен атентат, отвъд съпричастността и отричането на насилието. Не съм нито психолог, нито специалист по контратероризъм, нито карикатурист, нито теолог и нямам експертно мнение по никой аспект на трагедията. Но когато вечерта след убийствата отидохме пред френското посолство и бТВ ми зададоха няколко въпроса, държах да кажа нещо. Може би клишета. Че трябва европейците да се подкрепяме, но и че е важно да не демонизираме всички мюсюлмани по света, заради малка група екстремисти между тях. Полицаят, който е убит пред редакцията, е мюсюлманин. Защитавал е правото на карикатуристите да обиждат неговата религия. Арабски карикатуристи се включват със свой принос в подкрепа на Шарли Ебдо. Чернокож мюсюлманин спасява заложниците-евреи при последвалата криза. Единични случаи, ще кажете. Може би. И може би ще имате много аргументи против исляма, и дори може би валидни такива. Но колко атентати са извършени от ислямски екстремисти не е важно. Дали някои компоненти в религията на тези хора са ги направили по-податливи на индоктриниране с екстремизъм, също не е важно. Не е важно и кой ги финансира – Саудитска Арабия, Катар, или пък ЦРУ и МОСАД (или Илюминатите пускат кемтрейли, заредени с джихад). Може би има

Ден на траур. 15-те жертви в Горни Лом може би изглеждат някак далечни, някак като нещо, което е лошо, но не ни засяга толкова. Някак като хилядите хора, загинали от катастрофи по пътищата, като удавените от прелели язовири и реки, като починалите, недочакали линейка. Това може би изглеждат като едни други, далечни хора. Ние сме си добре. Не само, че не сме си добре, и че утре пияният идиот може да ни сгази на спирка, или язовирът до селото на бабите ни да прелее, или да возим с такси близък в безсъзнание до болница. Не само, че не сме застраховани от трагедии, а и ние сме виновни. Всеки, без изключение. За цялото ни отношение към останалите в обществото, към държавата, към правилата. Ще цитирам за пореден път Зоран Джинджич, според който всяка нередност, която става в двора на съседа или на съседната улица, е нередност, която става в държавата ни, и Е наше задължение да направим нещо за нея. Когато разрешите на пиян приятел да ви закара; когато дадете пари „под масата“ на пътен полицай, на съдия, на горски, на кой да е държавен служител; когато познавате хора, правещи схеми с държавни пари, но си мълчите (или говорите само на маса); когато знаете за ужасните условия на работа в предприятието на ваш приятел, но подминете това с „тука е така“. Тогава сте част от причините за трагедията. Не за тази, която е станала вчера, но за тази, която може да стане утре. И всички тези трагедии някак не успяват да ни накарат да се замислим за тези неща, а просто ги подминаваме с „няма държава“. Няма държава, защото и нас ни няма.

Задължителното гласуване, което обсъдих наскоро, е една евентуална промяна на изборното законодателство, за която има дебат и дори желание от страна на обществото. Но нека разгледаме малко по-радикални, дори може би абсурдни предложения. Ако в бюлетината има нулева опция „Никой от изброените“ (особено в комбинация със задължително гласуване), можем да получим точния процент на гражданите, които не харесват никое от предложенията. При избори за парламент, това би значело, че, например 20% от гражданите са убедени, че не припознават никоя партия. Тези 20% могат просто да бъдат разпределени между партиите, влезли в парламента. Но вместо това може да се изберат служебни депутати – с лотария на ГРАО и ЦИК. Ако например процентите за „Никой от изброените“ съответстват на 25 депутатски места, то ЦИК и ГРАО теглят с лотария 25 пълнолетни граждани. Всъщност, повече, защото дори изтеглен, гражданинът не би трябвало да е длъжен да стане депутат. Лотарията се тегли, докато се намерят 25 желаещи. Може да се сложи таван на тази бройка, за да няма хаос. И би трябвало партийни членове до месец преди изборите да не се допускат (те ще удостоверяват това с декларация). Така избирателите съзнателно ще слагат напълно случайни хора в парламента. Те не че сега не го правят така или иначе, де. Би ли работило това? Може би някои от тези „свободни“ депутати биха били „приобщени“ към някоя парламентарна група (с финансови или други стимули), но някои могат и да не бъдат. Като говорим за парламентарни групи, друго предложение, което всъщност изобщо не е абсурдно, е отпадането на бариерата от 4%. По този начин партиите, получили достатъчно гласове, за да вкарат 1 депутат, ще вкарат такъв. Това вече е реализирано в Холандия, Финландия, Португалия, и не изглежда да е особен проблем. Да, има 6-партийни коалиции, но на кого му пука. А така непредставените в парламента граждани ще

България ще поеме по холандски път, с прилагане на холандски мерки, обявиха от пресцентъра на министерството на прессъобщенията. Ето и някои от приоритетите, с които кабинетът ще реализира европеизирането на държавата: велоалеи – за да има къде гражданите да паркират, да разхождате кучетата си и бебетата си в колички велопаркинги пред офиси и обществени сгради – за да може онзи младеж от втория етаж, дето май прегръща дървета, да си оставя колелото унифицирана система за таксуване в обществения транспорт – за да може „наши фирми“ да вземат едни пари за неуспешна интеграция. И за да има национален протест на превозвачите, които не искат да отчитат всички издадени билети. данъчни облекчения за чуждестранни специалисти – за да псуваме, че за българите пари няма, а пък на чужденци даваме, а и да се развие пазар за фалшиви специалисти с високи възнаграждения, с цел укриване на доходи денонощен градски транспорт – за да има къде да вандалстват граждани със съмнителна обществена интеграция интернет във всеки бърз влак – за да може пътниците да се взират в 3-мата младежи, които извадят лаптоп или таблет места за кратковременно паркиране до спирките – за да има къде гражданите да си паркират колите с месеци легализиране на леките наркотици – за да стане Слънчев Бряг още по-привлекателен за утайката на Европа задължително разделно събиране на боклука – за да има още повече кофи, в които да хвърляме каквото ни падне легализирано съвместно съжителство на гейове – за да не остават националистическите партии без начин за привличане на електорат насърчаване на махането на пердетата – за да може съседите ни да надничат у нас и да цъкат с език, когато си купим нещо ново насърчаване на личните лекари да не изписват антибиотици, освен при реална нужда – за да се развие черен пазар на рецепти Дали мерките ще

Свикнали сме да гледаме на света, на живота и особено на политиката като на дихотомия; на разделение на наши и ваши, на добри и лоши, на приятели и врагове, на политици и народ. Това опростяване може би е ефективно в някои случаи, но носи сериозни минуси в дългосрочен план. Особено що се отнася до развитието ни като общество. Българските избиратели често правят избора си като се доверят на една партия и мразят всички други. Бойко ще ни оправи, комунистите ще разсипят държавата. Реформаторите са спасението, ГЕРБ са мошеници. БСП ще мисли за хората, другите ще си гледат келепира. И след като се окаже, че избраните всъщност не са ангели-хранители, слезли на земята, за да въздигнат България, хората или спират да гласуват, или си търсят някой друг, в когото да се влюбят. Демокрацията не работи така. Тя не е черно-бяла. Няма протагонисти и антагонисти. Няма месии и архизлодеи. Има институционализиран конфликт на интереси и идеи. И от избирателите се очаква да заемат страната, която им е най-близка. Без да очакват абсолютни решения на всички проблеми. Демокрацията е процес, в който всеки защитава интереса си по предварително определени правила. Дали като основе партия, влезе в такава, гласува на избори, оказва обществен натиск върху политици и институции или пише безсмислени статии за демократични процеси в никому неизвестни блогове. И никой не е лошият, никой не е и добрият. На никого не може да се има пълно доверие, но все на някого трябва да се даде малко доверие. Та нека не разглеждаме избора си нито като „кой ще ни оправи“, нито като „най-малкото зло“, а като заемане на страна в една игра, в която всеки тегли нанякъде. Ние включително. И когато вече сме заели такава позиция, нагласата ни е да изискваме нещо от другите от същата страна, а не да гледаме холивудски филм и

Всички са тъпанари, тролове, не разбират това, което вие разбирате и правите, и по-добре да не се бъркат. Мнението им по някои въпроси е напълно погрешно и вие с такива хора не може да общувате. А и те къде бяха, когато…едикаквоси лошо нещо стана в държавата. А и какви са политически инфантили само, та да вярват на другите тъпанари, на които не може да се вярва, щото така. Вие може би сте си повярвали. Т.е. взели сте се себе си и мнението си прекалено на сериозно. Може би смятате, че вашето мнение е меродавно, защото сте постигнали нещо, някак, и това автоматично значи, че „ги разбирате нещата“. А може и нищо да не сте постигнали, но пак ги разбирате. Това, разбира се, ви дава право да сте остри и словесно-агресивни спрямо тъпанарчетата, дето не знаят как се правят нещата. Или дето си позволяват да ви дават акъл как се или не се правят нещата. Мани ги тия, те не са автентични – къде бяха, когато… Неприятно е наблюдението, че интелигентната, квалифицираната и уж адекватната част от обществото ни рядко е способна да критикува конструктивно, а още по-рядко е способна да приема критика. В рамките на два коментара нещата ескалират до заклеймяване и фръцване. Стига. Сред уж нормалните хора в България цари една такава агресивна снобарщина и елитарнщина, че кореняци-лондончани могат само да завидят, пиейки следобедния си чай и гледайки навън към лекия ръмеж върху зелената трева на Кенсингтън гардънс. Дайте да съсредоточим тази нетърпимост не към мнението на другите, а към нещата, които разграждат обществото ни. И към самата нетърпимост, като едно от тях. Защото докато се заклеймяваме един друг, по причини вариращи от това дали ядем таратора с чесън, минавайки през мнението ни за Евровизия и стигайки до тежки неразбирателства за правилния начин на живот; докато ние се караме

Днес, след разпространяване на слухове и тяхната подкрепа от страна на политици като Антон Кутев, се създаде масова истерия и криза за една българска банка (ПИБ). Пред нейни офиси се заредиха опашки от хора, които искаха да изтеглят парите си, „за всеки случай“. Въпреки закона, гарантиращ депозитите и въпреки уверенията на БНБ и на експерти, че банковата система е стабилна. Причините за това, #КОЙ е инициирал атаката и какво ще спечели са обширна тема с много спекулации. Но пък ето няколко парадокса. Хиперболизирани, но за съжаление не толкова далеч от истината: Никой не вярва на политиците, но когато те разпространят слух в национален ефир, всички им вярват. Хората нямат доверие на експерти и институции, но имат доверие на „една жена на пазара“, на анонимни sms-и, на фейсбук групи и публикации в никому неизвестни сайтове. Българите са бедни, но само една банка за половин ден изплаща 800 милиона лева на вложителите си. Слух, че някое предприятие/банка/заведение принадлежи на мафията не може да изгони клиентите от него, но слух, че „мафията ще им вземе парите“, може. Българите са духовно-извисена и морална нация, но парите, безплатната баница и намалените банани са единственото нещо, което може да ги изкара на улицата и да генерира опашки. Надявам се ПИБ да издържи, да прибере едни пари от такси за теглене и после за внасяне отново, и на хората да им дойде акълът. И когато утре малцинството от няколко десетки хиляди „умни и красиви“ излезе на улицата, за да каже, оборвайки парадоксите, кое гние в държавата, останалите да не стоят безучастно, люпейки семки и чудейки се „тия кво пък искат“. Защото година по-късно може не някоя банка да бъде фалирана целенасочено, а държавата.

Във връзка с кампанията ми за стандартизиране на електронна лична карта в Европейския Съюз ми беше препоръчано да разгледам т.нар „Европейска гражданска инициатива“. По идея, това е процес, чрез който при достатъчно обществен интерес, Европейската Комисия може да направи законодателно предложение (кратко разяснение: ЕК е изпълнителната власт на ЕС, а законодателното предложение впоследствие се гласува от европарламента) На пръв поглед звучи прекрасно – гражданите могат реално да участват в политиката на ЕС! Но да не избързваме и първо да погледнем процеса стъпка по стъпка. Изглежда плашещо сложно и дълго. И трябва да съберете 1 милион подписа на хора от различни държави (има съответните минимални прагове), а учредяването трябва да стане от минимум 7 човека от различни държави (или както успеете да интерпретирате българския превод на това правило). Но да кажем, че бюрократичното утежняване е разбираемо в случая – все пак не е редно през ден Европейската Комисия да бъде занимавана с хрумванията на този и онзи (например една от отхвърлените инициативи е за изпълняване на химна на ЕС на есперанто). Преминах към разглеждане на изискванията. Главното условие е да имаш работеща и сертифицирана онлайн система за събиране на „подписите“. Ако ви се губят 20-тина минути опитайте да намерите как точно се сваля препоръчания софтуер. Натискате „download“ и всичко е not available. После с помощта на google и отваряне на случайни линкове в свободен текст все пак стигате до една виртуална машина, с която може лесно да се тества системата, както и до кода ѝ. Ще спестя технологичните подробности, но за да бъдеш пълноценен гражданин изглежда е нужно да можеш да инсталираш и конфигурираш Enterprise Java приложения. „А, какво съвпадение“ (както се казваше в един тъп виц), аз съм Java програмист и тия неща ги мога. Подкарах приложението, чийто Java код освен, че е излишно усложнен, изглежда що-годе прилично. Остана мистерия

Избирателната активност е ниска и намалява. И много хора се самоубеждават с привидно разумни аргументи, че няма смисъл да гласуват. Чувал съм всички тези аргументи, и ще си позволя да им отговоря. Нямам намерение да заклеймявам негласуващите, да им чета конско или да ги обвинявам за положението – нито имам право, нито е конструктивно. Просто ще им отговоря разумно: „Така легитимирам престъпната власт“ – властта се счита за легитимна дори 5% да гласуват. Така че гласуваш или не, това няма значение за формалната легитимност на властта. Може би си мислиш, че една власт, избрана с 5%, не трябва да може да управлява? Законът подлежи на промени, но е нужно някой да ги прокара, а ти да гласуваш за него. „Загуба на време е“ – разходката до секцията, заедно с гласуването, е 20-тина минути. Ако наистина в неделя имаш толкова много важни неща за правене, спести си тези 20 минути. Но не вярвам случаят да е такъв. Така че направи си една приятна неделна разходка до урната, отнема пренебрежимо малко време. „Не знам за кого да гласувам“ – гласуването не отнема време, но следенето на политическите личности и събития отнема, и е напълно разбираемо да не ти се заминава с това. Но може би имаш един приятел, на когото имаш доверие, и който се интересува повече от политическите процеси – питай него за мнение. Ако пък нямаш, или не искаш друг да ти влияе, може просто да погледнеш лицата на кандидатите. Ще се изненадаш колко са различни – едните изглеждат интелигентно и спокойно, другите изглеждат като дребни мошеници или мутри. Няма нужда да вадиш френологичните карти, но визията на кандидатите ще ти създаде достатъчно усещане за това кого може да подкрепиш. Един поглед по сайтовете им пък, за половин час, ще ти каже кой на какви позиции е (или твърди, че

Тъй като това е личен блог, ще си позволя малко лична история. Последните три месеца живях и работих в Холандия, за голяма световна ИТ компания. Холандия е една от най-приятните държави в Европа (като изключим вятъра!) – всичко е спокойно, премерено, уредено, но пък не по немски скучно. Хората се толерантни и не си пречат. В Амстердам над 50% от хората ползват колело всеки ден (аз в това число, за по 8 км. в една посока). Работата в компанията е интересна, използват се нови технологии, а колегите са приятни и забавни. Минуси, разбира се, също има – няма денонощни магазини, храненето в ресторанти е скъпо, бирата е скъпа, наемите са скъпи, има си бюрокрация, холандците не са от най-топлите хора, имат някои спорни приети ежедневни практики, и т.н. Но като цяло е добра държава с добро общество. В момента в който от компанията изявиха желание да ми предложат постоянна работа, не се замислих и отказах. Отказах и да продъжа да работя от Холандия. Успяхме да се договорим експериментално да продължа работата от България. Тези публикация няма за цел да покаже колко добре ми се е получило, колко късмет съм имал, или факта, че тези, които могат да емигрират, се оправят добре и в България. Няма за цел и да покаже колко са добре западните държави спрямо нашата. И в никакъв случай не съм патриотът с розови очила, който дава мило и драго за родината и захвърля всички лични придобивки само и само да се върне. Не съм и слепият самонадеян идеалист, който смята, че като се върне, може да оправи всичко тук. А за оправяне има много. Може би всички хора, които възкликнаха „идиот!“ във връзка с моя отказ за постоянна работа, са донякъде прави. Но истината е, че в България имам сходни професионални възможности, сходни възможности за развитие, и