Няма значение как гласуваш?

Тези избори изглеждат като провал. На всеки два часа някой пуска линк към поредния сгрешен протокол, подсказващ за некомпетентността на СИК, ОИК, ЦИК. Медиите също се надпреварват коя да публикува повече и по-разнообразно сгрешени протоколи. Дневник обобщава множеството проблеми (макар в края на статията грешно да е отбелязано, че DDoS атаката е попречила на предаването на протоколите), Капитал показва нечетим протокол пълен с грешки. Общо взето, пълните с грешки протоколи и хаосът в Арена Армеец направиха да изглежда незначителен първоначално изглеждащия като потенциален проблем сутрешен срив в сайтовете на ЦИК, ГРАО и МВР. Всъщност след всичко това, у нас остава едно усещане, че резултатите нямат нищо общо с това как сме гласували. Дали причината за това са съзнателни манипулации, грешки от преумора или просто неграмотност, няма значение. А кое е най-лошото? Че макар че сега разбираме за мащаба на несъответствията, те винаги са били такива. Сега мащабът изглежда по-голям благодарение на това, че ЦИК публикува резултатите и на това, че повече хора „се ровят“ из протоколите (които ЦИК и преди е публикувала). Всъщност, както отбеляза Нервната акула: Всъщност изборите се случват така през последните 26 години — Нервната А. (@nervnata) October 30, 2015 Не просто резултатите се разминават с реалността. По-важното е, че аз не съм сигурен дали гласът ми е преброен. И дали моето разхождане до секцията е имало смисъл, след като на друга партия са дописани едни 50-100 гласа. И въпреки, че чувалите все още са тук (макар че кой знае – чух история за човек, който изхвърлил половината бюлетини, да не му тежат), то никога досега при установяване на нередности не е следвало нищо. Поне не ми е известно да има касирани резултати в секции, промяна на крайния резултат, глобени членове на комисии и други на теория възможни решения. На теория хартиеното гласуване дава всички гаранции –

Да си купиш страх

Вчера сайтът на ЦИК беше паднал за известно време. Информационно обслужване, фирмата, обслужваща изборния процес, излезе с разяснение на причината – масирана DDoS атака срещу сървърите ѝ (както и срещу сайтовете на МВР и ГРАО). Половин милиард заявки за 10 часа, идващи от компютри от цял свят, като в пикови моменти са стигали до милиони заявки в секунда. Заявките са били толкова много, че услугата CloudFlare, чиято цел е да спира такива атаки, също в началото не е успяла да филтрира достатъчно трафик. И предишни години по избори е имало атаки срещу сайта на ЦИК, но в доста по-малък мащаб и не са били усещани. Тук трябва да отбележа, че освен, че бях в течение със случващото се, нямам повече информация от описаната в публикацията на ИО. И разсъждавам като страничен наблюдател. Защо му е на някой да атакува сайта на ЦИК, и то толкова масирано и добре координирано? Докато DDoS атаки срещу сайтове на корпорации имат директен ефект върху приходите им, и те губят пари за всяка минута, в която сайтът им е паднал, то с информационния сайт на ЦИК случаят не е такъв. Всъщност на сайта на ЦИК има две важни неща – телефони за сигнализиране на нередност (които могат да бъдат намерени в кеша на гугъл, както и в кеша на CloudFlare, както видяхме) и новини. Очевидно липсата на сайт на ЦИК не смущава изборния процес. Само че когато по време на референдум за електронно гласуване сайтът на ЦИК падне, това генерира страх у хората. Не без помощтта на някои медии, които рано-рано излязоха с тези като „Сайтът на ЦИК падна, представете си какво ще е, ако има електронно гласуване“. Разбира се, погледнато рационално, нещата нямат нищо общо. Ако сега някой DDoS-не и събори този блог, това ще значи ли нещо за електронното гласуване? Не. Работата е

Нуждата от civic hackers [презентация]

Днес говорих на Questers Beer’n’code day за нуждата от civic hackers. Нарочно не правя опит да преведа израза, защото рискувам да се получи нещо също толкова неразбираемо и дори смешно. Затова пък го обяснявам. Ето слайдовете: Накратко, civic hackers са хора, които с уменията си (не непременно програмистки, но на това наблегнах, защото такава беше аудиторията) подпомагат промяната средата около себе си. Чрез писане на софтуерни проекти, например. Поставих и хипотетичната възможност висококвалифицирани експерти да работят за около година за държавата. За по-малко пари, но с повече въздействие и резултат. В текущия работен вариант на Закона за електронно управление дори създаваме предпоставки за това. Освен че можем да правим полезни неща, чрез тези проекти развиваме и себе си – с моя принос към Общество, например, научих Scala, благодарение на което от година и половина работя по Scala проект за холандска фирма. Така че в никакъв случай не е загуба на свободното време. Колко е ефективен civic hacking-ът в дългосрочен план, ще видим. А повече по темата можете да чуете в тази TED-презентация.

Какви са тия гейове, какъв е тоя парад…

Не мислех да пиша каквото и да било по темата с гей-парада и правата на хомосексуалните. Защото коментарите по темата са естествено и плавно продължение на споровете за кърмене в мола, за светещи очи на статуи и какво ли още не. И не с темата си, а с качеството си. Изглежда хората имат нужда да се изкажат остро и крайно по проблеми, които никак не ги засягат. И не исках и аз да се изказвам по тема, по която мнението ми ще е капка в морето от крайности. Но от друга страна исках да синтезирам мислите си по темата, за самия себе си, дори. Не, няма да започна с „имам приятели-гейове“. За да съм честен (а и може би за да спечеля част от по-консервативните), трябва да кажа, че не харесвам по-голямата част от хомосексуалните хора, с които съм се запознавал. Дали има корелация със сексуалната им ориентация, не знам, вероятно не. Но това няма значение – не харесвам и много други хора, и какво от това? Наскоро написах, че ако обществото ни беше зряло, щях да съм против гей-парада. В момента не знам дали той ще постигне нужните цели, но е нужно да се опита. Защо е нужно? Преди няколко дни гледах филма Селма. Филм за борбата на чернокожите в щатите за реално право да гласуват. Защото в „черните щати“ само 2% от чернокожите са гласували – молбите им са били отхвърляни по всевъзможни измислени бюрократични причини. И Мартин Лутър Кинг организира марш от градчето Селма до Монтгомъри (столицата на щата). Президентът се опитва да убеди д-р Кинг да изчака, че сега не е моментът, че те чернокожите си имат право да гласуват по закон. Но маршът все пак се състои. За какво ходят, какво демонстрират, за какво парадират с чернокожието си? Имат си всичко. „Ама те са демонстрирали,

Антиамериканизмът

Дори сред по-малко крайно-националистически настроените ни съграждани е лесно различим остър анти-американизъм. И трябва да призная, че и аз имам доста възражения към почти всички аспекти на управлението на САЩ. Това не значи, че няма много положителни аспекти – огромният технологичен напредък се е случил предимно там, благодарение на свободата и на качественото висше образование. Няма да разглеждам и ценностите на американското общество, защото там има някои наистина вдъхновяващи примери. Но нека и аз вляза в антиамериканска „кожа“. „Антисоциалната“ държава – огромни здравни застраховки, липса на гаранция, че ако останеш без работа ще имаш достъп до здравеопазване, липса на фокус върху обществения транспорт, частни компании, чрез лобита, „паразитиращи“ върху уязвими групи от граждани, частни компании монополизиращи образователните тестове, и то с некачествени такива, и т.н. – ако искате да видите колко е „зле“ в щатите, може да погледате предаването на Джон Оливър. Просто това не е моят модел за държава, и виждам тези неща като лоши странични ефекти от дерегулациите. За масовото следене на интернета и телефона на граждани е антиутопично и дори няма нужда от коментар (макар че съм направил по-технологичен такъв). А дали са дебели и тъпи – дебели определено са, а „тъпотията“ няма как да я установим обективно – като член на няколко журита на олимпиади по лингвистика, съм проверявал решения и на най-умните американци, печелещи златни медали, и на случайно училище от Тексас, където нито един не беше решил абсолютно нищо. Държавата е голяма, за да можем да кажем, че „са тъпи“. Но стандартният антиамериканизъм е базиран основно на външната политика. На военните им действия и тайни операции по всички части на света, с липса на положителен резултат, но с развитие на военния сектор, в който се печелят милиарди. Не един и два филма на американски журналисти показват колко сгрешен е подходът на САЩ както в

Моделът #Кои

Не, няма правописна грешка в заглавието. Пеевски не е сам. Зад Пеевски не е само Доган, само Местан или дори ДПС. Явлението „Пеевски“ и моделът, в който медии, бизнес и трите власти действат като една, нямаше да съществува, ако ги нямаше десетките депутати, които се нареждат до него в залата. Нямаше да съществува, ако ги нямаше десетките прокурори, включително главния, които са готови да сплашат журналисти, заради материали срещу Пеевски. Нямаше да съществува, ако не бяха министрите, които го приемат в кабинетите си (или пък случайно се засичат приятелски на улицата). Нямаше да съществува, ако не бяха всички главни редактори и журналисти, които са готови да пишат и публикуват грозни манипулации, за да вземат някой лев. Нямаше да съществува и ако хилядите читатели не бяха жадни за скандал, жълтина и простотия за 50 ст. в поредния парцал. Моделът #Кой (превърнал се вече в клише) не просто съществува – щеше да е невероятно, ако той не съществуваше в тази среда. А лошото е, че той допринася обратно за сриването на средата, за липсата на доверие и прозрачност, за смазването на легалния бизнес и честните медии, прокурори, министри и депутати (изненадващо, такива има). Моделът #Кой вирее в средата, в която всеки иска справедливо правосъдие, но предпочита да има него кой да го измъкне, като се наложи. Моделът #Кой вирее в средата, в която всяка нередност е подминавана с „е, това ли е най-големият проблем в държавата“. В тази среда той е задължително да възникне и да процъфти. Механиката на модела е ясна. Но атакувайки механиката му просто го караме да еволюира. Изкореняването на предпоставките за него е това, което би го съборило. Лесно е да се фокусираме върху една личност, един проблем, и да кажем „ей това е най-големият проблем в държавата, като го оправим, всичко тръгва“. На практика е по-сложно. И

Европейски ценности и други клишета

Струва ми се, че когато българинът (извинявам се за некоректното обобщение) чуе за европейски ценности, за хуманизъм, за свобода на словото, за свобода на личността, за мир, за равенство, той чува „бла-бла-бла“; чува клишета, които нищо не значат, а някакви платени НПО-та му ги изливат от екраните, за да му отвлекат вниманието „от истинските проблеми“. Някои от хората, за които тези неща значат нещо, ги употребяват с идеята, че те значат нещо и за другите. А това рядко е така – звучат кухо. Чудя се защо. Едната хипотеза е, че това е следствие от дългогодишното промиване с празни социалистически лозунги. За дружбата между народите, за светлото социалистическо бъдеще, за делото на Ленин, за прогресивната работническо-селска класа, за борбата за мир. И може би сега европейските ценности и правата на човека звучат просто като поредната серия от празни лозунги, този път идващи от запад, вместо от Москва. Немалко хора наистина ги ползват като клишета, в които те самите не вярват, точно както със соц-лозунгите. А българинът се е имунизирал срещу празни лозунги и затова подминава и тези. Другата ми хипотеза обаче е по-притеснителна. Може би българинът не приема хуманизма като своя философия, не смята, че всеки човек, независимо от пол, произход, етнос, трябва да има равни възможности. Може би смята, че демокрацията не е добра система; че върховенството на закона не е по-важно от това той да е добре; че светската и църковната власт не трябва да са разделени; че решенията не трябва да бъдат рационални, а базирани на предубеждения. Може би не чувства европейският хуманистичен идеал като свой. А може би няма никакъв идеал, може би вече няма илюзии, че светът му може да стане по-добър и се е примирил с дребнавото си ежедневие. Може би за хора без идеали, идеализмът звучи като празни думи. Като нещо, дето някой „платен“

А ти паркираш ли на ъгъла?

Всички сме съгласни, че много от българските шофьори са нетолерантни и агресивни. И въпреки, че има тенденция към подобрение (вече почти всеки спира на пешеходна пътека), то има още много какво да се желае. Особено в някои аспекти, в които шофьорите не разбират, че правят нещо нередно. Един такъв аспект а паркирането. Паркирането по тротоара в центъра на големите градове (аз ще говоря предимно за София) е ограничено физически с колчета, но при всяка липса на колче, някой се възползва „да спре за малко“ на тротоара. Но такива места са по-скоро рядкост. Друга ситуация обаче, е паркирането на ъгъла на две пресичащите се улици. Ето така например: Винаги това ме е дразнело, но когато веднъж пресичах квартална уличка, трябваше да заобиколя един такъв идиот, а 2 секунди след това друг идиот се завъртя в кръстовището и се заби в едно колче, осъзнах, че секундите, които съм останал вповече на пътя, защото е трябвало да търся как да заобиколя неправилно паркиралия, можеха да означават да бъда блъснат. Много малко вероятно да се случи, казвате? Те всички инциденти са малко-вероятни. А целта и на държавата, и на гражданите, е да ги прав още по-малко вероятни. В закона за движение по пътищата това е отбелязано като нарушение, защото хем е паркиране на под 5 метра от кръстовище, хем е паркиране върху защрихована зона. ЗДвП настрана (засега), как това пречи: Създава опасност за пешеходците, които трябва да ги заобикалят, понякога и да излизат на платното на пресичащата улица (както например тук) което увеличава опасността за тях. Дори да не се налага да излизат на пресичащата улица, спрялата там кола пречи на видимостта на шофьорите и те в последния момент могат да видят „изскачащия“ иззад неправилно-спрялата кола пешеходец. Особено ако колата е по-висока. Пречи на майки с колички или трудно-подвижни хора. 20 секунди преди тази

Прагматично-либерални

Не написах нищо няколко дни, за да преминат емоционалните реакции спрямо трагедията в Париж. Да се определим всички дали сме Шарли или сме контра-Шарли; да „осъдим“, или да „осъдим, ама…“; да си придадем важност или да се самокритикуваме; да говорим за европейски ценности или да злорадстваме как толерастите са си го получили; да приписваме трагедията на исляма или на западния империализъм; да спорим дали трябва да вдигаме толкова шум за този атентат или да го подминем, както правим с десетките атентати в части на света, които не са ни интересни; или просто да леем думи за религия, международна политика и малцинства. Не написах нищо, защото нямам какво да кажа за този конкретен атентат, отвъд съпричастността и отричането на насилието. Не съм нито психолог, нито специалист по контратероризъм, нито карикатурист, нито теолог и нямам експертно мнение по никой аспект на трагедията. Но когато вечерта след убийствата отидохме пред френското посолство и бТВ ми зададоха няколко въпроса, държах да кажа нещо. Може би клишета. Че трябва европейците да се подкрепяме, но и че е важно да не демонизираме всички мюсюлмани по света, заради малка група екстремисти между тях. Полицаят, който е убит пред редакцията, е мюсюлманин. Защитавал е правото на карикатуристите да обиждат неговата религия. Арабски карикатуристи се включват със свой принос в подкрепа на Шарли Ебдо. Чернокож мюсюлманин спасява заложниците-евреи при последвалата криза. Единични случаи, ще кажете. Може би. И може би ще имате много аргументи против исляма, и дори може би валидни такива. Но колко атентати са извършени от ислямски екстремисти не е важно. Дали някои компоненти в религията на тези хора са ги направили по-податливи на индоктриниране с екстремизъм, също не е важно. Не е важно и кой ги финансира – Саудитска Арабия, Катар, или пък ЦРУ и МОСАД (или Илюминатите пускат кемтрейли, заредени с джихад). Може би има

Ден на траур

Ден на траур. 15-те жертви в Горни Лом може би изглеждат някак далечни, някак като нещо, което е лошо, но не ни засяга толкова. Някак като хилядите хора, загинали от катастрофи по пътищата, като удавените от прелели язовири и реки, като починалите, недочакали линейка. Това може би изглеждат като едни други, далечни хора. Ние сме си добре. Не само, че не сме си добре, и че утре пияният идиот може да ни сгази на спирка, или язовирът до селото на бабите ни да прелее, или да возим с такси близък в безсъзнание до болница. Не само, че не сме застраховани от трагедии, а и ние сме виновни. Всеки, без изключение. За цялото ни отношение към останалите в обществото, към държавата, към правилата. Ще цитирам за пореден път Зоран Джинджич, според който всяка нередност, която става в двора на съседа или на съседната улица, е нередност, която става в държавата ни, и Е наше задължение да направим нещо за нея. Когато разрешите на пиян приятел да ви закара; когато дадете пари „под масата“ на пътен полицай, на съдия, на горски, на кой да е държавен служител; когато познавате хора, правещи схеми с държавни пари, но си мълчите (или говорите само на маса); когато знаете за ужасните условия на работа в предприятието на ваш приятел, но подминете това с „тука е така“. Тогава сте част от причините за трагедията. Не за тази, която е станала вчера, но за тази, която може да стане утре. И всички тези трагедии някак не успяват да ни накарат да се замислим за тези неща, а просто ги подминаваме с „няма държава“. Няма държава, защото и нас ни няма.