Posts tagged общество

Няма значение как гласуваш?

5

Тези избори изглеждат като провал. На всеки два часа някой пуска линк към поредния сгрешен протокол, подсказващ за некомпетентността на СИК, ОИК, ЦИК. Медиите също се надпреварват коя да публикува повече и по-разнообразно сгрешени протоколи. Дневник обобщава множеството проблеми (макар в края на статията грешно да е отбелязано, че DDoS атаката е попречила на предаването на протоколите), Капитал показва нечетим протокол пълен с грешки.

Общо взето, пълните с грешки протоколи и хаосът в Арена Армеец направиха да изглежда незначителен първоначално изглеждащия като потенциален проблем сутрешен срив в сайтовете на ЦИК, ГРАО и МВР.

Всъщност след всичко това, у нас остава едно усещане, че резултатите нямат нищо общо с това как сме гласували. Дали причината за това са съзнателни манипулации, грешки от преумора или просто неграмотност, няма значение. А кое е най-лошото? Че макар че сега разбираме за мащаба на несъответствията, те винаги са били такива. Сега мащабът изглежда по-голям благодарение на това, че ЦИК публикува резултатите и на това, че повече хора „се ровят“ из протоколите (които ЦИК и преди е публикувала). Всъщност, както отбеляза Нервната акула:

Не просто резултатите се разминават с реалността. По-важното е, че аз не съм сигурен дали гласът ми е преброен. И дали моето разхождане до секцията е имало смисъл, след като на друга партия са дописани едни 50-100 гласа. И въпреки, че чувалите все още са тук (макар че кой знае – чух история за човек, който изхвърлил половината бюлетини, да не му тежат), то никога досега при установяване на нередности не е следвало нищо. Поне не ми е известно да има касирани резултати в секции, промяна на крайния резултат, глобени членове на комисии и други на теория възможни решения.

На теория хартиеното гласуване дава всички гаранции – петчленни комисии, наблюдатели, застъпници, тъмни стаички. На практика обаче нямаме никакви такива гаранции и е пълно е с неадресирани проблеми.

На теория електронното гласуване не дава 100% гаранции и може да се манипулира. На практика има възможност да се направи достатъчно сигурно. Само че електронното гласуване няма да реши проблема – първите 10 години дори да надминем естонците и да имаме над 30% гласували електронно, при останалите 70 ще се случват същите тези проблеми.

Но аз ще съм последният, който ще каже „ами няма смисъл да се гласува тогава“. И всички редове по-горе нямаха за цел да допринесат за може би търсения от много хора ефект на деморализиране, на отчаяние и на отказване от демократичните ни права.

Това, че в момента гласът на всеки избирател може да не бъде преброен или да бъде заглушен от дописани бюлетини, значи само едно – нови правила и нови механизми за защита на изборите. Не че изборните правила ще променят качествено демокрацията ни, но поне ще въведат базово ниво, от което да тръгнем. Добрата Фея е предложила няколко.

Аз имам друго предложение – да използваме компютри в помощ на хартиения процес. Да използваме компютри, които да елиминират грешките и да правят проверката на гласа ни възможна. Ето един пример за такава система, която разчита на хартия, но след това, благодарение на компютри, разчита, че резултатите се проверими от всички, и че всеки може да провери дали гласът му е преброен правилно, без това да компрометира тайната на вота.

Това не е единствената такава система, има и други възможности за проверими системи за гласуване (E2E-verifiable). И докато електронното гласуване е сложно за реализиране и ще отнеме време, то една такава система може да е в експлоатация още на следващите избори. Към това, разбира се, трябва да има ясни процедури за автоматично касиране на избори, включително с глоби за членове на комисии, ако дори един гласоподавател покаже, че гласът му не е отчетен или е отчетен грешно.

Въпросът е искаме ли да подобрим процеса на гласуване, или сме окей с настоящия вариант, при който в крайна сметка може и да няма значение как сме гласували? Ако е първото – можем да го кажем, шумно, на тези в парламента, които (може би?) сме избрали.

Share Button

Да си купиш страх

17

Вчера сайтът на ЦИК беше паднал за известно време. Информационно обслужване, фирмата, обслужваща изборния процес, излезе с разяснение на причината – масирана DDoS атака срещу сървърите ѝ (както и срещу сайтовете на МВР и ГРАО). Половин милиард заявки за 10 часа, идващи от компютри от цял свят, като в пикови моменти са стигали до милиони заявки в секунда. Заявките са били толкова много, че услугата CloudFlare, чиято цел е да спира такива атаки, също в началото не е успяла да филтрира достатъчно трафик. И предишни години по избори е имало атаки срещу сайта на ЦИК, но в доста по-малък мащаб и не са били усещани.

Тук трябва да отбележа, че освен, че бях в течение със случващото се, нямам повече информация от описаната в публикацията на ИО. И разсъждавам като страничен наблюдател.

Защо му е на някой да атакува сайта на ЦИК, и то толкова масирано и добре координирано? Докато DDoS атаки срещу сайтове на корпорации имат директен ефект върху приходите им, и те губят пари за всяка минута, в която сайтът им е паднал, то с информационния сайт на ЦИК случаят не е такъв. Всъщност на сайта на ЦИК има две важни неща – телефони за сигнализиране на нередност (които могат да бъдат намерени в кеша на гугъл, както и в кеша на CloudFlare, както видяхме) и новини. Очевидно липсата на сайт на ЦИК не смущава изборния процес.

Само че когато по време на референдум за електронно гласуване сайтът на ЦИК падне, това генерира страх у хората. Не без помощтта на някои медии, които рано-рано излязоха с тези като „Сайтът на ЦИК падна, представете си какво ще е, ако има електронно гласуване“.

Разбира се, погледнато рационално, нещата нямат нищо общо. Ако сега някой DDoS-не и събори този блог, това ще значи ли нещо за електронното гласуване? Не. Работата е там, че хардуерът и процедурите, с които се подготвяш да поддържаш информационен сайт са много по-различни от тези, с които би се поддържало едно електронно гласуване. DDoS атаките са нещо известно, и се вземат предвид при изготвяне на т.нар. threat model. Но дали за информационен сайт, било то и на ЦИК, е оправдано да се дадат десетки хиляди за хардуер (вкл. рутери, firewall-и, netflow analyzer-и, intrusion prevention, DDoS mitigation и т.н.)? Не разбира се. Защото дори някой злонамерен да изсипе милиони заявки, най-лошото, което може да стане е…нищо.

Съвсем по друг начин стоят нещата с евентуалното електронно гласуване. Там има много по-високи рискове и съответно са нужни много повече хардуер, софтуер, disaster recovery процедури и какво ли още не. Разбира се се появиха и съмнения за компетентността на държавата и на ИО да се справи с всичко това. И те са валидни притеснения, и макар че ИО имат компетенцията, случаят от вчера няма общо с това. Както моите познания в сферата нямат общо със сигурността на блога ми. Просто защото няма риск за нищо, ако блогът ми падне.

Само че тези технически детайли нямат значение. Няма значение и фактът, че при електронно гласуване ще може да се гласува 1 седмица преди самите избори, а ако не успееш, ще можеш да гласуваш и на хартия след това. Няма да има значение и кой е поръчал атаката. Защото политици и медии вече започват да използват падането на сайта вчера като аргумент против електронното гласуване. Най-вероятно ще го направят и когато се стигне до дебат по темата в парламента. И когато в парламента някой излезе и каже „сайтът на ЦИК падна, не можем да подложим гласа на българските граждани на такъв риск“, това ще звучи някак оправдано, макар да няма нищо общо с реалността.

Трудно е да се изчисли колко е струвала атаката вчера (няма публичен ценоразпис на „хакерски“ услуги) но това да генерираш толкова много заявки (чрез botnet или други методи) в продължение на 10 часа е в порядъка на десетки хиляди долари. А когато някой плаща такива пари, то той иска нещо в замяна. Очевидно това нещо не е хаос в изборите, защото падането на сайта не доведе до такъв (за разлика от организацията при предаването на протоколите).

Може би това, което е било купено, е страхът ни. Страхът от електронното гласуване. Тезата, че електронното гласуване може много лесно да бъде „съборено“, бавно, но сигурно ще се прокрадва в медийни публикации и в платени коментари под статии, докато накрая стане „известен на всички факт“.

Това са само хипотези, разбира се. Може да няма конспирация, може да няма „тъмни сили“, които са против електронното гласуване. А кой е поръчал атаката едва ли ще разберем. Но е добре да имаме едно на ум, когато някой се опитва да плати едни пари и срещу тях да получи страха ни.

П.П. Още по темата от Вени Марковски

Share Button

Нуждата от civic hackers [презентация]

0

Днес говорих на Questers Beer’n’code day за нуждата от civic hackers. Нарочно не правя опит да преведа израза, защото рискувам да се получи нещо също толкова неразбираемо и дори смешно. Затова пък го обяснявам. Ето слайдовете:

Накратко, civic hackers са хора, които с уменията си (не непременно програмистки, но на това наблегнах, защото такава беше аудиторията) подпомагат промяната средата около себе си. Чрез писане на софтуерни проекти, например. Поставих и хипотетичната възможност висококвалифицирани експерти да работят за около година за държавата. За по-малко пари, но с повече въздействие и резултат. В текущия работен вариант на Закона за електронно управление дори създаваме предпоставки за това.

Освен че можем да правим полезни неща, чрез тези проекти развиваме и себе си – с моя принос към Общество, например, научих Scala, благодарение на което от година и половина работя по Scala проект за холандска фирма. Така че в никакъв случай не е загуба на свободното време.

Колко е ефективен civic hacking-ът в дългосрочен план, ще видим. А повече по темата можете да чуете в тази TED-презентация.

Share Button

Какви са тия гейове, какъв е тоя парад…

20

Не мислех да пиша каквото и да било по темата с гей-парада и правата на хомосексуалните. Защото коментарите по темата са естествено и плавно продължение на споровете за кърмене в мола, за светещи очи на статуи и какво ли още не. И не с темата си, а с качеството си. Изглежда хората имат нужда да се изкажат остро и крайно по проблеми, които никак не ги засягат. И не исках и аз да се изказвам по тема, по която мнението ми ще е капка в морето от крайности. Но от друга страна исках да синтезирам мислите си по темата, за самия себе си, дори.

Не, няма да започна с „имам приятели-гейове“. За да съм честен (а и може би за да спечеля част от по-консервативните), трябва да кажа, че не харесвам по-голямата част от хомосексуалните хора, с които съм се запознавал. Дали има корелация със сексуалната им ориентация, не знам, вероятно не. Но това няма значение – не харесвам и много други хора, и какво от това?

Наскоро написах, че ако обществото ни беше зряло, щях да съм против гей-парада. В момента не знам дали той ще постигне нужните цели, но е нужно да се опита. Защо е нужно?

Преди няколко дни гледах филма Селма. Филм за борбата на чернокожите в щатите за реално право да гласуват. Защото в „черните щати“ само 2% от чернокожите са гласували – молбите им са били отхвърляни по всевъзможни измислени бюрократични причини. И Мартин Лутър Кинг организира марш от градчето Селма до Монтгомъри (столицата на щата). Президентът се опитва да убеди д-р Кинг да изчака, че сега не е моментът, че те чернокожите си имат право да гласуват по закон. Но маршът все пак се състои. За какво ходят, какво демонстрират, за какво парадират с чернокожието си? Имат си всичко.

„Ама те са демонстрирали, за да имат право да гласуват, не е същото, гейовете какво искат“? Както написа Роси (като добро обобщение на тази публикация), правата на тези хора са сериозно нарушени:

Правото на брак, осиновяване на дете, наследяване на починал партньор, взимане на медицински решения за партньор и дете, правото на живот без страх от посегателство, правото на живот и просперитет, без да използват част от идентичността им за политическа любовна игра с изключително ограничен електорат.

Така че, макар и да не съм убеден, че парадът ще помогне за това, изобщо нямам право (нито аз, нито който и да било) да забранява или заклеймява този опит.

Нерядко обаче мненията против парадирането и показността просто прикриват неприемането на различните. Прикриват морализма, който се шири в обществото ни. Желанието да приемем нашите предубеждения за „морал“. И желанието да използваме „православните ценности“ като аргумент против хомосексуалността, четейки евангелието като дявола, пропускайки цитатите „който от вас е без грях, нека пръв хвърли камък“ и „Лицемерецо, извади първом гредата от окото си, и тогава ще видиш как да извадиш сламката от окото на брата си?“.

Може би част от причината е, че хората си представят сексуалната ориентация като двоична. Или си хомо, или си хетеро. Реалността е доста по-сложна. Моята представа е по-скоро една равнина, с две оси – едната е „хетеросексуален-хомосексуален“, а другата – „асексуален-хиперсексуален“. Всеки човек попада някъде в равнината:

sexuality

Също така това не е константа, и се променя с живота на човека. Така че в известен смисъл всички сме различни, но тъй като се опитваме да съпоставим горната графика само на две точки – „хомо“ и „хетеро“, ни се струва, че само част са „различни“.

След това стои въпросът за избора. И може би има „небиологични гейове“, т.е. такива, които са „обратни, защото е модерно“, или защото средата ги е подтикнала към това. Но докато нямаме „тест за гейство“, не можем да си позволим да осъждаме когото и да било, предполагайки, че той е направил избор, който всъщност няма. И да, хомосексуалността е биологично предопределена, така че човек няма особен избор, особено ако е нагоре по оста „асексуален-хиперсексуален“.

Всъщност, цялата теза, че хомосексуалността е лоша, вредна и срамна, цялата нетърпимост към това, насилието и омразата, водят някои биологично хомосексуални хора към това да потискат желанията си. А това със сигурност е много по-лошо и от всякакви паради. Защото потискането на нещо „избива“ под други форми, доста по-неприятни от това някъде в някое легло да има двама души от един пол. Потискането на биологичните нужни води до извращения. Арабските страни са един пример, но на мен повече ми харесва Ирландия. Да, Ирландия, където наскоро разрешиха еднополовите бракове. Ирландия обаче е силно религиозна, католическа страна. Но там скандалите с педофилия в църквата са огромни, и хората са загубили всякаква вяра в институцията на църквата (грубо обобщение, но е горе-долу така). А защо в църквата има толкова педофилия? Защото свещениците са подложени на въздържание, без да могат да контролират желанията си, и съответно резултатът е извращение. Ирландците може би са разбрали това и не искат да подлагат хомосексуалните си съграждани на потискане и самопотискане. С това може би излиза, че казвам, че ако хомосексуалните не се чувстват комфортно да са такива в обществото си, то ще станат педофили. Което е твърде плоско опростяване – по-скоро тезата ми е, че всяко потискане води до неочаквани психически отклонения.

Разбира се, един силен човек е хубаво да може да контролира желанията си, да контролира тялото си. И източните „учения“ са фокусирани върху това, че физическите ни желания могат да бъдат подчинени. И ако се научим на това – прекрасно. Но ако не, потискането на тези желания не е решението. Така че няма особена разлика между Пешо-геят и Пешо, който „като види Гинка, не може да си държи оная работа в гащите“ (простете елементарния изказ).

Потискането и живеенето в страх от саморазправа може би не ви се струва чак толкова страшно. Какво като там някакъв 1% от хората ще се чувстват гадно, важното е да запазим моралната чистота на обществото, нали? Първо, такава няма, но това е друга тема. Но ако позволим да бъдат зачеркнати дори 1% от хората като „вредни“ заради нещо, което са, и което не пречи на никого, губим всички.

Например, представете си, че английското общество в средата на века беше убило Алън Тюринг няколко години по-рано (след като става ясно, че е гей (което е престъпление тогава), му се предписва хормонално „лечение“, което в крайна сметка води до депресия и смърт). Може би Хитлер щеше да спечели войната, и може би нямаше да имаме компютри днес, на които да пишем малоумни мнения в социалните мрежи. Ние бихме ли искали с нетърпимостта си да сме отговорни за това? Или загрижеността за човечеството е само лицемерно оправдание да мразим някого?

В този смисъл, ето и още една светлина на нещата – ако просто си оставим гейовете да са част от нас, без „нямам нищо против гейовете, ама..“, без реч на омразата, без побои над някого, само защото приличал на гей, то нямаше да има нужда от парад и нямаше да се притесняваме „с това парадиране да не заразят децата ни с гейство“ (макар че дори при двама хомосексуални родители, за детето няма по-голяма вероятност да е хомосексуално [citation needed])

Дори да сте стигнали дотук, може би отдавна сте ми залепили етикета „либераст“. Но искам да подчертая, че никой не ви кара да харесвате когото и да било. Никой не ни отнема правото да не харесваме хомосексуалните. Но нямаме право да ги съдим (освен ако не се имаме за наместници на Господ на земята с предварителна продажба на билетчета за страшния съд). Всеки сам взема решенията за себе си, и единственото, с което трябва да се съобразява, е да не вреди на останалите.

Като обобщение на този тюрлюгювеч от разсъждения смятам, че парадът е нещо, на което всяка група хора има право. Дали е правилният начин или не, няма значение. Защото „това не е начинът“ е реплика, казвана много пъти в историята, и често казващите я не са били прави. Дали харесваме хомосексуалните или не няма значение, защото и тези, които не харесваме, трябва да имат правата и спокойствието, което ние имаме. И смятам, че приемането на биологичните реалности е много по-безопасно за обществото, отколкото заклеймяването или потискането им.

А ако се страхувате, че няма да имате внуци, защото лошите гейове ще „заразят“ детето ви – мисля, че това са неоснователни страхове, и изследванията, които съм чел по темата казват същото. А и нямате особена полза от заклеймяването на някоя група хора. Губи ви времето и енергията, които иначе може да се използва за нещо полезно.

Share Button

Антиамериканизмът

0

Дори сред по-малко крайно-националистически настроените ни съграждани е лесно различим остър анти-американизъм. И трябва да призная, че и аз имам доста възражения към почти всички аспекти на управлението на САЩ. Това не значи, че няма много положителни аспекти – огромният технологичен напредък се е случил предимно там, благодарение на свободата и на качественото висше образование. Няма да разглеждам и ценностите на американското общество, защото там има някои наистина вдъхновяващи примери. Но нека и аз вляза в антиамериканска „кожа“.

„Антисоциалната“ държава – огромни здравни застраховки, липса на гаранция, че ако останеш без работа ще имаш достъп до здравеопазване, липса на фокус върху обществения транспорт, частни компании, чрез лобита, „паразитиращи“ върху уязвими групи от граждани, частни компании монополизиращи образователните тестове, и то с некачествени такива, и т.н. – ако искате да видите колко е „зле“ в щатите, може да погледате предаването на Джон Оливър. Просто това не е моят модел за държава, и виждам тези неща като лоши странични ефекти от дерегулациите.

За масовото следене на интернета и телефона на граждани е антиутопично и дори няма нужда от коментар (макар че съм направил по-технологичен такъв).

А дали са дебели и тъпи – дебели определено са, а „тъпотията“ няма как да я установим обективно – като член на няколко журита на олимпиади по лингвистика, съм проверявал решения и на най-умните американци, печелещи златни медали, и на случайно училище от Тексас, където нито един не беше решил абсолютно нищо. Държавата е голяма, за да можем да кажем, че „са тъпи“.

Но стандартният антиамериканизъм е базиран основно на външната политика. На военните им действия и тайни операции по всички части на света, с липса на положителен резултат, но с развитие на военния сектор, в който се печелят милиарди. Не един и два филма на американски журналисти показват колко сгрешен е подходът на САЩ както в дипломатическите отношения, така и във военните операции, а „големи умове“ на нашето време, като Ноам Чомски, са сериозни критици на цялата външна политика на САЩ. И аз съм съгласен с критиките му, добре илюстрирани с последния му обмен на писма със Сам Харис, който неуспешно се опитва да защити военните операции на САЩ. Арогантността на това да считаш цивилните за „collateral damage“ (~странични щети), да имаш непрекъснато разрастващ се списък с мишени, тайни операции без знанието на ООН и дори НАТО, директни обаждания от овалния кабинет до чужди държавни глави за преследване на журналисти и сътрудничеството с престъпни режими, са само част от греховете на управлението на САЩ.

И ако си мислите, че „цивилизационни врагове“ на САЩ, като Русия, Ирак, Пакистан, водят по антиамерикански нагласи, не сте съвсем прави – според проучване на BBC, Германия дори изпреварва Русия.

Но има и една друга крайност, в която много хора, явно или тайно, са отишли. Не само в България, разбира се. И това е „световната конспирация“. Силната вяра и дори пропагандиране на тезата, че всички злини на земята са заради САЩ. Че САЩ целенасочено скапват образование, здравеопазване, икономика в други държави, чрез директни заповеди. Дори че САЩ пръскат химически отрови от самолетите за контрол на населението, или че земетресенията, ураганите и наводненията са предизвикани от САЩ. Че сме бедни, необразовани, мързеливи и безперспективни заради САЩ. В тези хипотези често САЩ се смесва или заменя с тайни общества като илюминати или масони, като по стара нацистка традиция, в картинката се вкарват и евреите.

Със или без тези конспирации в главата, много антиамерикансти, продължаващи да живеят в двуполюсен свят, търсят „спасител“ от „лошите американци“, и по инерция виждат такъв в Русия. Положението е станало такова, че ако кажеш нещо против Русия, значи си „американска подлога“, (и обратно – ако кажеш нещо против САЩ, си руски трол). Когато кажеш, че Путин е диктатор, някой веднага вади военните операции на САЩ – да, знам, е и? Това прави ли Путин по-малко диктатор? Както лошите терористи и лошият Путин не оправдават външната политика на САЩ.

Но стига. Тези геополитически спорове „на маса“, тази твърда увереност, че илюминатите, от своите вили във Флорида, контролират нашето ежедневие, докато пийват коктейли на брега на Атлантика, лежерно нареждайки на някой източноевропейски премиер да „съсипе всичко!!“, са загуба на време и енергия. Колосална загуба на време и енергия. И ще цитирам отново убития сръбски премиер Зоран Джинджич – нещо, което е казал след дълга война между САЩ и режима на Милошевич – „Дайте да свършим това, което можем да свършим, а не да вадим световната конспирация като оправдание – може да има и световна конспирация, но хайде първо да видим какво правим в двора си, какво правим в града си, какво правим в страната си. И като си напишем домашното, тогава да видим дали учителят ни мрази или не“. Преди да се намерят хора, обвиняващи Джинджич, че е „американска пионка“ – той също не е влюбен в Америка, и смята, че когато големите държави правят грешки (а те правят), тези грешки се превръщат в още по-големи катастрофи.

Та, и тук, както и в другите балкански държави, имаме много „домашно“ за писане, като общество и като държава, преди да можем да се оправдаваме с външна намеса. И всяко примиряване с „лошия САЩ“ като първопричина за проблемите, всяко противопоставяне в обществото, базирано на незасягащи ежедневието ни геополитически казуси, ни отдалечава от написването на това „домашно“.

Нека сме антиамерикански настроени, нека осъждаме и режимите по света, включително този в Русия, но ако това по някакъв начин ни накара да скръстим ръце; ако ежедневието ни е обсебено от това как САЩ ни пречи, то вината, че сме „зле“ няма да е на САЩ или на илюминатите, а наша.

Share Button

Моделът #Кои

1

Не, няма правописна грешка в заглавието. Пеевски не е сам. Зад Пеевски не е само Доган, само Местан или дори ДПС.

Явлението „Пеевски“ и моделът, в който медии, бизнес и трите власти действат като една, нямаше да съществува, ако ги нямаше десетките депутати, които се нареждат до него в залата. Нямаше да съществува, ако ги нямаше десетките прокурори, включително главния, които са готови да сплашат журналисти, заради материали срещу Пеевски. Нямаше да съществува, ако не бяха министрите, които го приемат в кабинетите си (или пък случайно се засичат приятелски на улицата). Нямаше да съществува, ако не бяха всички главни редактори и журналисти, които са готови да пишат и публикуват грозни манипулации, за да вземат някой лев. Нямаше да съществува и ако хилядите читатели не бяха жадни за скандал, жълтина и простотия за 50 ст. в поредния парцал.

Моделът #Кой (превърнал се вече в клише) не просто съществува – щеше да е невероятно, ако той не съществуваше в тази среда. А лошото е, че той допринася обратно за сриването на средата, за липсата на доверие и прозрачност, за смазването на легалния бизнес и честните медии, прокурори, министри и депутати (изненадващо, такива има).

Моделът #Кой вирее в средата, в която всеки иска справедливо правосъдие, но предпочита да има него кой да го измъкне, като се наложи. Моделът #Кой вирее в средата, в която всяка нередност е подминавана с „е, това ли е най-големият проблем в държавата“. В тази среда той е задължително да възникне и да процъфти.

Механиката на модела е ясна. Но атакувайки механиката му просто го караме да еволюира. Изкореняването на предпоставките за него е това, което би го съборило. Лесно е да се фокусираме върху една личност, един проблем, и да кажем „ей това е най-големият проблем в държавата, като го оправим, всичко тръгва“. На практика е по-сложно. И не, нямам решение. Но ако опитаме да променим средата, и то по-бързо, отколкото тя се срива, може моделът #Кой да се разпадне, защото няма да има #кои да го поддържат.

Share Button

Европейски ценности и други клишета

6

Струва ми се, че когато българинът (извинявам се за некоректното обобщение) чуе за европейски ценности, за хуманизъм, за свобода на словото, за свобода на личността, за мир, за равенство, той чува „бла-бла-бла“; чува клишета, които нищо не значат, а някакви платени НПО-та му ги изливат от екраните, за да му отвлекат вниманието „от истинските проблеми“.

Някои от хората, за които тези неща значат нещо, ги употребяват с идеята, че те значат нещо и за другите. А това рядко е така – звучат кухо. Чудя се защо.

Едната хипотеза е, че това е следствие от дългогодишното промиване с празни социалистически лозунги. За дружбата между народите, за светлото социалистическо бъдеще, за делото на Ленин, за прогресивната работническо-селска класа, за борбата за мир. И може би сега европейските ценности и правата на човека звучат просто като поредната серия от празни лозунги, този път идващи от запад, вместо от Москва. Немалко хора наистина ги ползват като клишета, в които те самите не вярват, точно както със соц-лозунгите. А българинът се е имунизирал срещу празни лозунги и затова подминава и тези.

Другата ми хипотеза обаче е по-притеснителна. Може би българинът не приема хуманизма като своя философия, не смята, че всеки човек, независимо от пол, произход, етнос, трябва да има равни възможности. Може би смята, че демокрацията не е добра система; че върховенството на закона не е по-важно от това той да е добре; че светската и църковната власт не трябва да са разделени; че решенията не трябва да бъдат рационални, а базирани на предубеждения. Може би не чувства европейският хуманистичен идеал като свой. А може би няма никакъв идеал, може би вече няма илюзии, че светът му може да стане по-добър и се е примирил с дребнавото си ежедневие. Може би за хора без идеали, идеализмът звучи като празни думи. Като нещо, дето някой „платен“ ти говори, за да те излъже.

В този смисъл и изразът „криза на ценностите“ остава безсмислено клише. На лудия и да му кажеш че е луд, не те разбира. На глупавия, ако му кажеш, че е глупав, не се съгласява. На човек без идеали и ценности, ако му кажеш, че няма идеали и ценности, няма да те разбере. Най-много да нарече предразсъдъците си „ценности“.

А защо са нужни тия прехвалени ценности и идеали? Важно е пари да имаш и да можеш да сложиш храна на масата, нали? Не и в по-високите нива в пирамидата на Маслоу. А ако един народ иска да бъде „велик народ с многовековна традиция“ не е достатъчно просто да съществува.

Всъщност, надявам се, че гореспоменатият „българин“ е гласовито малцинство, а не и мълчаливото мнозинство. Или че първата хипотеза е по-валидна от втората.

Пиша глупости, нали? Общи приказки, клишета? Еми, да, добре…

Share Button

А ти паркираш ли на ъгъла?

9

Всички сме съгласни, че много от българските шофьори са нетолерантни и агресивни. И въпреки, че има тенденция към подобрение (вече почти всеки спира на пешеходна пътека), то има още много какво да се желае. Особено в някои аспекти, в които шофьорите не разбират, че правят нещо нередно. Един такъв аспект а паркирането. Паркирането по тротоара в центъра на големите градове (аз ще говоря предимно за София) е ограничено физически с колчета, но при всяка липса на колче, някой се възползва „да спре за малко“ на тротоара. Но такива места са по-скоро рядкост.

Друга ситуация обаче, е паркирането на ъгъла на две пресичащите се улици. Ето така например:

Винаги това ме е дразнело, но когато веднъж пресичах квартална уличка, трябваше да заобиколя един такъв идиот, а 2 секунди след това друг идиот се завъртя в кръстовището и се заби в едно колче, осъзнах, че секундите, които съм останал вповече на пътя, защото е трябвало да търся как да заобиколя неправилно паркиралия, можеха да означават да бъда блъснат. Много малко вероятно да се случи, казвате? Те всички инциденти са малко-вероятни. А целта и на държавата, и на гражданите, е да ги прав още по-малко вероятни.

В закона за движение по пътищата това е отбелязано като нарушение, защото хем е паркиране на под 5 метра от кръстовище, хем е паркиране върху защрихована зона. ЗДвП настрана (засега), как това пречи:

  • Създава опасност за пешеходците, които трябва да ги заобикалят, понякога и да излизат на платното на пресичащата улица (както например тук) което увеличава опасността за тях. Дори да не се налага да излизат на пресичащата улица, спрялата там кола пречи на видимостта на шофьорите и те в последния момент могат да видят „изскачащия“ иззад неправилно-спрялата кола пешеходец. Особено ако колата е по-висока.
  • Пречи на майки с колички или трудно-подвижни хора. 20 секунди преди тази снимка, в пространството между двете паркирали коли (в което има и колче), трябваше да мине възрастна жена с патерици. Майките с колички пък дори не могат да заобикалят и да се провират, и им се налага директно да бутат количката по асфалта.
  • Ограничава сериозно видимостта на шофьорите, които влизат в кръстовището. Такива кръстовища най-често са нерегулирани, съответно шофьорът без предимство трябва да подаде предницата си, за да може да види идва ли някой (особено ако е Т-образно кръстовище, където повечето хора не знаят кой е с предимство). И тук имам история – бащата на мой приятел е бил блъснат от друг автомобил, каращ с превишена скорост, докато първият се е подавал, заради ограничена видимост от спрял на ъгъла автомобил. И на всичкото отгоре е бил виновен, защото е бил без предимство.
  • Прави вземането на завоите по-трудно дори за опитни шофьори, особено ако е в комбинация с хитро поставени кофи за боклук. Дори веднъж преместих една кофа, за да може жена в бял джип да вземе завоя. Това, че „пачата“ не ми благодари е друга тема. Например как бихте взели завой с кола-комби тук:

„Ами то няма къде да се паркира, те хората затова“. Първо, това не е оправдание за нарушаването на правилника и създаването на опасност. Но дори да беше такова, няколко пъти съм правил наблюдения по темата и съм броил. На максимум 2 пресечки от всяка ъглово-паркирана кола има свободно паркомясто. Т.е. това в голямата си част не е от липса на места, а от желанието на българина да си спре точно пред входа/заведението/магазина, и ходенето 100 метра е по-неприемливо от това, да застрашиш здравето на съгражданите си. А те самите пък дори не разбират за опасността – аз вдигам чистачките на опасно-паркиралите коли, като културен начин да им кажа „тука пречиш“, но веднъж две девойки свалиха вдигнатите от мен чистачки с недоумението „баси, тоя закво го направи това…“. Утре като се качат в колата и те няма и да разберат, че заради тях някой е катастрофирал.

Видяхме как не се прави и защо не се прави. Само че какви са решенията и как да стигнем до тях? Аз виждам две решения:

Първото е използвано в много европейски градове, а именно – разширяване на тротоара:

Така се увеличава видимостта на шофьорите, и не се налага пешеходците да заобикалят автомобили, за да пресекат. Ето нагледна реализация в центъра на Париж:

Виждате, вляво, последната кола е паркирала доста преди самото кръстовище, просто защото физически няма как да паркира в него.

А ето и сравнението на това как изглежда едно такова кръстовище в България и в Брюксел:

Същото разширяване на тротоара може да стане и на доста места в България. Това го казвам с уговорката, че не съм експерт по пътно строителство, но условията изглеждат идентични с тези в европейските градове. Всъщност, дори точните размери на мястото, където могат тротоарите да бъдат разширени, са вече „нарисувани“ с маркировка – поне в центъра на София всички такива ъглови места са защриховани:

Но както отбелязахме, на българския шофьор му е нужна физическа пречка, за да не нарушава правилата.

Все пак, това не е приложимо във всички случаи. Някои улици са твърде тесни и това разширение би направило завиването, особено на бусове, по-трудно. Инвестицията в това да оправиш всяка пресечка е голяма. А дори в момента има изисквани за минимален радиус на завоя, което невинаги е спазено, защото изисква ремонт.

Затова идва и второто предложение. Контролът. Когато физически не можеш да спреш нарушителите, можеш да ги контролираш. Служителите на КАТ, които според новите разпоредби вече не могат да чакат след някой светофар, да приберат някой лев, защото са преценили, че си минал на жълто, могат да санкционират такива нарушения. Но в градовете, където има платена зона за паркиране, има служители, които непрекъснато обхождат улиците. И могат да сигнализират за всяко едно такова нарушение. А в помощ на забранителната маркировка може да се сложат и знаци, изрично забраняващи паркирането след определено място, както например в Остин, Тексас:

И когато регулярно глобяваш или дори вдигаш колите на нарушителите, те ще се замислят, преди да паркират опасно. Един пример, който ми беше посочен по темата, отново от Париж: в даден момент през 90-те, всеки автомобил, паркиран извън указаните с маркировка места, се конфискува от общината, а собственикът си го откупва на част от пазарната му цена. Нямам линк за тази регулация, и мисля, че е крайна мярка, но е пример, че контролът е важен и работи. Защото днес в Париж не могат да се видят коли, паркирани по ъглите, дори да няма разширение на тротоара. А там наистина няма места за паркиране, не само на 2 пресечки, ами и на 20 (т.нар. „парижко паркиране“ изисква да не си оставяш колата на скорост, за да може паркиращите пред и зад теб да те подместят леко, за да се пъхнат)

Добре, изредихме защо е лошо тук, и колко е хубаво „на запад“. Какво правим?

Аз съм писал предложения до КАТ, Столична община (дирекция транспортна инфраструктура) и до центъра за градска мобилност. Говорил съм и с редови полицаи и служители, проверяващи паркиралите в синя зона. Т.е. свел съм горните предложения до всички „органи“. Отговор имах само от Столична община – че няма пари за такава промяна на инфраструктурата. Предложението ми служителите на центъра за градска мобилност да известяват КАТ за всеки нарушител потъна (ще го отправя пак). Служителите в „синя зона“ ми казват, че устройствата им (от скоро базирани на Android) имат опция за подаване на сигнали за нарушения, но няма разпоредба, която да ги кара да го правят за „дребни“ нарушения. Служителите на КАТ пък ми казват, че въпреки, че КАТ има собствен „паяк“, правят проверки и вдигат коли само по време на „акции“, които се случват веднъж на месец-два, в ограничени райони.

Проблемът не е грандиозен. Но е нещо, което трябва да поправим, наред с още стотици неща. И бих искал „компетентните органи“ да бъдат и компетентни, а не само „органи“ и да действат както по този, така и по други проблеми. Но затова самотните писма на един дразнещ се на нарушенията гражданин няма да са достатъчни…

Share Button

Прагматично-либерални

1

Не написах нищо няколко дни, за да преминат емоционалните реакции спрямо трагедията в Париж. Да се определим всички дали сме Шарли или сме контра-Шарли; да „осъдим“, или да „осъдим, ама…“; да си придадем важност или да се самокритикуваме; да говорим за европейски ценности или да злорадстваме как толерастите са си го получили; да приписваме трагедията на исляма или на западния империализъм; да спорим дали трябва да вдигаме толкова шум за този атентат или да го подминем, както правим с десетките атентати в части на света, които не са ни интересни; или просто да леем думи за религия, международна политика и малцинства.

Не написах нищо, защото нямам какво да кажа за този конкретен атентат, отвъд съпричастността и отричането на насилието. Не съм нито психолог, нито специалист по контратероризъм, нито карикатурист, нито теолог и нямам експертно мнение по никой аспект на трагедията.

Но когато вечерта след убийствата отидохме пред френското посолство и бТВ ми зададоха няколко въпроса, държах да кажа нещо. Може би клишета. Че трябва европейците да се подкрепяме, но и че е важно да не демонизираме всички мюсюлмани по света, заради малка група екстремисти между тях.

Полицаят, който е убит пред редакцията, е мюсюлманин. Защитавал е правото на карикатуристите да обиждат неговата религия. Арабски карикатуристи се включват със свой принос в подкрепа на Шарли Ебдо. Чернокож мюсюлманин спасява заложниците-евреи при последвалата криза. Единични случаи, ще кажете. Може би. И може би ще имате много аргументи против исляма, и дори може би валидни такива.

Но колко атентати са извършени от ислямски екстремисти не е важно. Дали някои компоненти в религията на тези хора са ги направили по-податливи на индоктриниране с екстремизъм, също не е важно. Не е важно и кой ги финансира – Саудитска Арабия, Катар, или пък ЦРУ и МОСАД (или Илюминатите пускат кемтрейли, заредени с джихад). Може би има значение в глобален план, но не е важно за нас, защото ние, лично, не можем да направим нищо – не можем да променим шериата, не можем да се месим на саудитските шейхове, не можем да се бъркаме и на ЦРУ.

Важно е обаче какво е отношението ни към другите хора. И е важно естествената реакция на страх да не доведе до невинни потърпевши. Да, да защитаваш хората, проповядащи ислям, няколко дни след като в името на техния бог са били убити хора, са либерални възгледи, с които много хора не са съгласни или са „съгласни, ама…“ („лесно ти е на тебе, ама ела живей с такива“), а предложенията за „решение“ на проблема варират от затваряне на граници, до избиване на мюсюлмани (или всякакви други малцинства).

С призиви за толерантност и ненасилие едва ли ще спечеля някого. Ако някой си е помислил, че да упражняваш насилие срещу хора е приемливо („защото са лоши“), то просто имаме разминаване в моралните основи на светогледа си. Но нека предложа и един друг аспект на либерализма си – прагматичния аспект; практичния, дори „тарикатски“ поглед върху нещата. А именно – ако дадем на всички хора равни права и условия за развитие, ще спечелим всички. Ако всеки развие потенциала си, чрез него ще допринесе и за нашия живот. Ако приемем, че от мароканското гето след две-три поколения може да излезе учен, който да открие лекарство за рак, то не си ли струва да сме толерантни и да помагаме това да се случи? „Ама те са тъпи диваци, от тях никога не може да излезе учен“ чувам вече от някой по-радикално настроен елемент. Но пра-пра-пра-пра-дядо му е бил неграмотен крепостен селянин, а той сега дава компетентни мнения в интернет.

Ако не можем да приемем, че и другите хора имат права като нашите; ако не можем да приемем, че изповядването на дадена религия не трябва да води до по-малко възможности за развитие; ако не можем да приемем, че насилието е недопустимо както срещу „нашите“, така и срещу „техните“, то нека поне сме прагматично-либерални. С всички трудности и рискове, които крие това. Защото внуците ни ще са гневни от факта, че заради страховете ни, човечеството не е спечелило от талантите на всички 9 милиарда души, а вместо това се е фокусирало само върху част от тях.

Share Button

Ден на траур

1

Ден на траур. 15-те жертви в Горни Лом може би изглеждат някак далечни, някак като нещо, което е лошо, но не ни засяга толкова. Някак като хилядите хора, загинали от катастрофи по пътищата, като удавените от прелели язовири и реки, като починалите, недочакали линейка. Това може би изглеждат като едни други, далечни хора. Ние сме си добре.

Не само, че не сме си добре, и че утре пияният идиот може да ни сгази на спирка, или язовирът до селото на бабите ни да прелее, или да возим с такси близък в безсъзнание до болница. Не само, че не сме застраховани от трагедии, а и ние сме виновни. Всеки, без изключение. За цялото ни отношение към останалите в обществото, към държавата, към правилата.

Ще цитирам за пореден път Зоран Джинджич, според който всяка нередност, която става в двора на съседа или на съседната улица, е нередност, която става в държавата ни, и Е наше задължение да направим нещо за нея. Когато разрешите на пиян приятел да ви закара; когато дадете пари „под масата“ на пътен полицай, на съдия, на горски, на кой да е държавен служител; когато познавате хора, правещи схеми с държавни пари, но си мълчите (или говорите само на маса); когато знаете за ужасните условия на работа в предприятието на ваш приятел, но подминете това с „тука е така“. Тогава сте част от причините за трагедията. Не за тази, която е станала вчера, но за тази, която може да стане утре.

И всички тези трагедии някак не успяват да ни накарат да се замислим за тези неща, а просто ги подминаваме с „няма държава“. Няма държава, защото и нас ни няма.

Share Button
Go to Top