Етикет: общество

Робството. Пак искаха да ни го отнемат! Да подменят историята! Но ние помним и сме горда нация! Помним, ама друг път. Нямаме си и идея какво е било по време на османското владичество. Но това няма значение. Защото „подменянето на историята“ уж се случва много отдавна, а така и не се е случило. Но не това ми е идеята. Няма да навлизам в спора какво е робство, какво е владичество, или иго. Не защото не е интересен, а защото не е по темата. А темата е за аналитичния дефицит. Невъзможността на мнозинството в обществото да анализира информация. От курса по педагогическа психология в университета съм запомнил малко неща, но в главата ми е останало, че една от основните функции на образователния процес е да тренира способността за индукция, дедукция, сравнение, аналогия, абстракция, обобщение, анализ и синтез (повече по темата). Само че никой не пише гневни статуси с удивителни как това не се случва. Как резултатът от образователната система няма базови аналитични умения, аналогично за другите процеси. И когато някоя медия каже „махат Паисий“, или „заменят робството със съжителство“, някой сети ли се да вникне в нещата? Да отвори програмите и да провери; да пита МОН (и да види, че няма нищо общо)? Когато президентът каза, че всеки десети в администрацията е агент на ДС, някой сети ли се да отвори данните и да види какво казват те? Или когато някоя медия каза, че замърсяването е „20 пъти над нормата“, някой сети ли се, че нормата е 24-часова, а те ни говорят за еднократно измерване? Или когато уж професор каже че 50% от първокласниците нямат майчин език – български, някой (освен Боян) отвори ли данните на НСИ? Сигурно мога да продължа с примерите още час. Ама това са подробности, ще кажете. Не. Дяволът е в детайлите. В пълния анализ на ситуацията,

След доста систематични усилия, най-вече от политическа посока, съкращението „НПО“ (или NGO) стана мръсна дума. Представата за неправителствените организации (non-government organizations) е на продажни хора, които прибират пари от чужди държави, за да клатят нашата. Това не е наше изобретение, разбира се. В по-малко демократични държави от нашата (колкото и странно да звучи, това е възможно), НПО-тата имат статут на врагове на народа. В Русия НПО-тата са официално „чужди агенти“, с цялата бюрократична тежест и стигма последваща от това. В Македония Сорос е дежурно оправдание на властта. Звучи познато – при протестите през 2013-та тези тези плъзнаха и у нас, както през БСП, през медиите на ДПС, така и през уж-опозиционната Атака. В даден момент, след дълго повтаряне на тезите за лошите НПО-та, хора като Волгин си измислят изрази и след това твърдят, че „вече са приели гражданственост“, като напр. „грантови анализатори“. Какво са НПО-тата по идея? Организации с нестопанска цел, където хора, които искат да подобрят обществената среда, могат да работят. Т.е. хора, които искат да работят не за едната заплата, а да подобрят средата си. Как? По всевъзможни начини – чрез изготвяне на анализи и доклади и представянето им на властите, чрез участие в процеса на съставяне на закони, чрез следене на действията на управляващите по дадена тема, в която са експерти, чрез обучителни кампании, чрез благотворителни кампании, чрез организиране на конференции, и т.н. Разбира се, това звучи твърде хубаво, за да е истина. Не сме свикнали да приемаме, че някакви хора ще работят за „полза роду“ ей така. И това е вярно – именно затова НПО-тата са места, където човек все пак получава прилична заплата, така че да може да не гладува, докато се опитва да бъде полезен. Разбира се, при НПО-тата не всичко е цветя и рози. Немалко от дейностите са „проформа“, отбиване на номера, и

Говорим за реформи. Правосъдна, здравна, образователна, административна, МВР и т.н. Но какво значат всъщност реформите? Какво е реалното им изражение? Глаголът „реформирам“ не е перформативен, т.е. казването му не значи изпълняването на самото действие (както например при глагола „напускам“). Реалното изражение на реформите се състои в промяна на закони и на подзаконова нормативна уредба. Състоят се и в нови начини за правене на съществуващи действия, както и въвеждане на нови действия (най-често отново чрез нормативни актове от рода на наредби и постановления). Нерядко целта (или поне изразената цел) е да се елиминират установени лоши практики – възможности за корупция, дълги или липсващи срокове, неоптимално изразходване на средства. Понякога целта е да се дадат повече възможности и права на кадърните хора – на некорумпираните съдии, на добрите лекари. Понякога се прави опит за преструктуриране на някои „звена“ или процеси, така че по-малко работа да води до повече резултати. Вече стана скучно, нали? Ето малко съвети за реформи от Не!Новините, за да е по-забавно. Но да, скучно е, защото реформите са комплекс от много стъпки, хора и принципи – няма карта „реформа“, която играем и ставаме колективно по-богати. Също така реформите не приключват. Или поне не би трябвало. Реформата трябва да е постоянна, защото реалностите наоколо се променят. До преди 10 години е било приемливо в администрацията хората да не могат да работят с компютър, днес вече не е. И до днес в обществото е приемливо да се дават пари на ръка на катаджии, лекари, инспектори; надявам се след 5 години вече да не е. До преди две години нямаше Ислямска държава, вече има. Преди 30 години демографската структура на населението може би е позволявала пенсионната система да функционира – в момента това е невъзможно, с толкова много пенсионери и с толкова малко работещи. Напълно различни примери, но и четирите изискват промяна

Тези избори изглеждат като провал. На всеки два часа някой пуска линк към поредния сгрешен протокол, подсказващ за некомпетентността на СИК, ОИК, ЦИК. Медиите също се надпреварват коя да публикува повече и по-разнообразно сгрешени протоколи. Дневник обобщава множеството проблеми (макар в края на статията грешно да е отбелязано, че DDoS атаката е попречила на предаването на протоколите), Капитал показва нечетим протокол пълен с грешки. Общо взето, пълните с грешки протоколи и хаосът в Арена Армеец направиха да изглежда незначителен първоначално изглеждащия като потенциален проблем сутрешен срив в сайтовете на ЦИК, ГРАО и МВР. Всъщност след всичко това, у нас остава едно усещане, че резултатите нямат нищо общо с това как сме гласували. Дали причината за това са съзнателни манипулации, грешки от преумора или просто неграмотност, няма значение. А кое е най-лошото? Че макар че сега разбираме за мащаба на несъответствията, те винаги са били такива. Сега мащабът изглежда по-голям благодарение на това, че ЦИК публикува резултатите и на това, че повече хора „се ровят“ из протоколите (които ЦИК и преди е публикувала). Всъщност, както отбеляза Нервната акула: Всъщност изборите се случват така през последните 26 години — Нервната А. (@nervnata) October 30, 2015 Не просто резултатите се разминават с реалността. По-важното е, че аз не съм сигурен дали гласът ми е преброен. И дали моето разхождане до секцията е имало смисъл, след като на друга партия са дописани едни 50-100 гласа. И въпреки, че чувалите все още са тук (макар че кой знае – чух история за човек, който изхвърлил половината бюлетини, да не му тежат), то никога досега при установяване на нередности не е следвало нищо. Поне не ми е известно да има касирани резултати в секции, промяна на крайния резултат, глобени членове на комисии и други на теория възможни решения. На теория хартиеното гласуване дава всички гаранции –

Вчера сайтът на ЦИК беше паднал за известно време. Информационно обслужване, фирмата, обслужваща изборния процес, излезе с разяснение на причината – масирана DDoS атака срещу сървърите ѝ (както и срещу сайтовете на МВР и ГРАО). Половин милиард заявки за 10 часа, идващи от компютри от цял свят, като в пикови моменти са стигали до милиони заявки в секунда. Заявките са били толкова много, че услугата CloudFlare, чиято цел е да спира такива атаки, също в началото не е успяла да филтрира достатъчно трафик. И предишни години по избори е имало атаки срещу сайта на ЦИК, но в доста по-малък мащаб и не са били усещани. Тук трябва да отбележа, че освен, че бях в течение със случващото се, нямам повече информация от описаната в публикацията на ИО. И разсъждавам като страничен наблюдател. Защо му е на някой да атакува сайта на ЦИК, и то толкова масирано и добре координирано? Докато DDoS атаки срещу сайтове на корпорации имат директен ефект върху приходите им, и те губят пари за всяка минута, в която сайтът им е паднал, то с информационния сайт на ЦИК случаят не е такъв. Всъщност на сайта на ЦИК има две важни неща – телефони за сигнализиране на нередност (които могат да бъдат намерени в кеша на гугъл, както и в кеша на CloudFlare, както видяхме) и новини. Очевидно липсата на сайт на ЦИК не смущава изборния процес. Само че когато по време на референдум за електронно гласуване сайтът на ЦИК падне, това генерира страх у хората. Не без помощтта на някои медии, които рано-рано излязоха с тези като „Сайтът на ЦИК падна, представете си какво ще е, ако има електронно гласуване“. Разбира се, погледнато рационално, нещата нямат нищо общо. Ако сега някой DDoS-не и събори този блог, това ще значи ли нещо за електронното гласуване? Не. Работата е

Дори сред по-малко крайно-националистически настроените ни съграждани е лесно различим остър анти-американизъм. И трябва да призная, че и аз имам доста възражения към почти всички аспекти на управлението на САЩ. Това не значи, че няма много положителни аспекти – огромният технологичен напредък се е случил предимно там, благодарение на свободата и на качественото висше образование. Няма да разглеждам и ценностите на американското общество, защото там има някои наистина вдъхновяващи примери. Но нека и аз вляза в антиамериканска „кожа“. „Антисоциалната“ държава – огромни здравни застраховки, липса на гаранция, че ако останеш без работа ще имаш достъп до здравеопазване, липса на фокус върху обществения транспорт, частни компании, чрез лобита, „паразитиращи“ върху уязвими групи от граждани, частни компании монополизиращи образователните тестове, и то с некачествени такива, и т.н. – ако искате да видите колко е „зле“ в щатите, може да погледате предаването на Джон Оливър. Просто това не е моят модел за държава, и виждам тези неща като лоши странични ефекти от дерегулациите. За масовото следене на интернета и телефона на граждани е антиутопично и дори няма нужда от коментар (макар че съм направил по-технологичен такъв). А дали са дебели и тъпи – дебели определено са, а „тъпотията“ няма как да я установим обективно – като член на няколко журита на олимпиади по лингвистика, съм проверявал решения и на най-умните американци, печелещи златни медали, и на случайно училище от Тексас, където нито един не беше решил абсолютно нищо. Държавата е голяма, за да можем да кажем, че „са тъпи“. Но стандартният антиамериканизъм е базиран основно на външната политика. На военните им действия и тайни операции по всички части на света, с липса на положителен резултат, но с развитие на военния сектор, в който се печелят милиарди. Не един и два филма на американски журналисти показват колко сгрешен е подходът на САЩ както в

Не, няма правописна грешка в заглавието. Пеевски не е сам. Зад Пеевски не е само Доган, само Местан или дори ДПС. Явлението „Пеевски“ и моделът, в който медии, бизнес и трите власти действат като една, нямаше да съществува, ако ги нямаше десетките депутати, които се нареждат до него в залата. Нямаше да съществува, ако ги нямаше десетките прокурори, включително главния, които са готови да сплашат журналисти, заради материали срещу Пеевски. Нямаше да съществува, ако не бяха министрите, които го приемат в кабинетите си (или пък случайно се засичат приятелски на улицата). Нямаше да съществува, ако не бяха всички главни редактори и журналисти, които са готови да пишат и публикуват грозни манипулации, за да вземат някой лев. Нямаше да съществува и ако хилядите читатели не бяха жадни за скандал, жълтина и простотия за 50 ст. в поредния парцал. Моделът #Кой (превърнал се вече в клише) не просто съществува – щеше да е невероятно, ако той не съществуваше в тази среда. А лошото е, че той допринася обратно за сриването на средата, за липсата на доверие и прозрачност, за смазването на легалния бизнес и честните медии, прокурори, министри и депутати (изненадващо, такива има). Моделът #Кой вирее в средата, в която всеки иска справедливо правосъдие, но предпочита да има него кой да го измъкне, като се наложи. Моделът #Кой вирее в средата, в която всяка нередност е подминавана с „е, това ли е най-големият проблем в държавата“. В тази среда той е задължително да възникне и да процъфти. Механиката на модела е ясна. Но атакувайки механиката му просто го караме да еволюира. Изкореняването на предпоставките за него е това, което би го съборило. Лесно е да се фокусираме върху една личност, един проблем, и да кажем „ей това е най-големият проблем в държавата, като го оправим, всичко тръгва“. На практика е по-сложно. И

Струва ми се, че когато българинът (извинявам се за некоректното обобщение) чуе за европейски ценности, за хуманизъм, за свобода на словото, за свобода на личността, за мир, за равенство, той чува „бла-бла-бла“; чува клишета, които нищо не значат, а някакви платени НПО-та му ги изливат от екраните, за да му отвлекат вниманието „от истинските проблеми“. Някои от хората, за които тези неща значат нещо, ги употребяват с идеята, че те значат нещо и за другите. А това рядко е така – звучат кухо. Чудя се защо. Едната хипотеза е, че това е следствие от дългогодишното промиване с празни социалистически лозунги. За дружбата между народите, за светлото социалистическо бъдеще, за делото на Ленин, за прогресивната работническо-селска класа, за борбата за мир. И може би сега европейските ценности и правата на човека звучат просто като поредната серия от празни лозунги, този път идващи от запад, вместо от Москва. Немалко хора наистина ги ползват като клишета, в които те самите не вярват, точно както със соц-лозунгите. А българинът се е имунизирал срещу празни лозунги и затова подминава и тези. Другата ми хипотеза обаче е по-притеснителна. Може би българинът не приема хуманизма като своя философия, не смята, че всеки човек, независимо от пол, произход, етнос, трябва да има равни възможности. Може би смята, че демокрацията не е добра система; че върховенството на закона не е по-важно от това той да е добре; че светската и църковната власт не трябва да са разделени; че решенията не трябва да бъдат рационални, а базирани на предубеждения. Може би не чувства европейският хуманистичен идеал като свой. А може би няма никакъв идеал, може би вече няма илюзии, че светът му може да стане по-добър и се е примирил с дребнавото си ежедневие. Може би за хора без идеали, идеализмът звучи като празни думи. Като нещо, дето някой „платен“

Всички сме съгласни, че много от българските шофьори са нетолерантни и агресивни. И въпреки, че има тенденция към подобрение (вече почти всеки спира на пешеходна пътека), то има още много какво да се желае. Особено в някои аспекти, в които шофьорите не разбират, че правят нещо нередно. Един такъв аспект а паркирането. Паркирането по тротоара в центъра на големите градове (аз ще говоря предимно за София) е ограничено физически с колчета, но при всяка липса на колче, някой се възползва „да спре за малко“ на тротоара. Но такива места са по-скоро рядкост. Друга ситуация обаче, е паркирането на ъгъла на две пресичащите се улици. Ето така например: Винаги това ме е дразнело, но когато веднъж пресичах квартална уличка, трябваше да заобиколя един такъв идиот, а 2 секунди след това друг идиот се завъртя в кръстовището и се заби в едно колче, осъзнах, че секундите, които съм останал вповече на пътя, защото е трябвало да търся как да заобиколя неправилно паркиралия, можеха да означават да бъда блъснат. Много малко вероятно да се случи, казвате? Те всички инциденти са малко-вероятни. А целта и на държавата, и на гражданите, е да ги прав още по-малко вероятни. В закона за движение по пътищата това е отбелязано като нарушение, защото хем е паркиране на под 5 метра от кръстовище, хем е паркиране върху защрихована зона. ЗДвП настрана (засега), как това пречи: Създава опасност за пешеходците, които трябва да ги заобикалят, понякога и да излизат на платното на пресичащата улица (както например тук) което увеличава опасността за тях. Дори да не се налага да излизат на пресичащата улица, спрялата там кола пречи на видимостта на шофьорите и те в последния момент могат да видят „изскачащия“ иззад неправилно-спрялата кола пешеходец. Особено ако колата е по-висока. Пречи на майки с колички или трудно-подвижни хора. 20 секунди преди тази