Posts tagged общество

Самоувереността на интелектуалните елити

11

Тръмп спечели. Имаме Брекзит. За малко Хофер. Скоро Льо Пен и Вилдерс. И още много други случаи, в които демокрацията може би изглежда провалила се – благодарение на нея популисти получават гласове от немислещи и ядосани хора, които нито имат идея какво се случва, нито поглед напред. Или поне това си повтарят като утешение интелектуалните елити.

Без да се причислявам към някакъв „интелектуален елит“, най-малкото защото това не е ясно дефинирана група, все пак съм от хората, които могат да дадат много аргументи против крайния национализъм, против Брекзит, против Тръмп и против много от нещата, които все повече хора първосигнално харесват. А други крайности като тази например – „време е елитите да се изправят срещу невежите маси“, звучат нездраво привлекателни.

Само че какво от това? Какво като елитът каже „ние знаем кое е по-добре“ и „ние можем да направим нещата по-добре“. Истината е, че не знае – учи се, наблюдавайки и изучавайки средата и се опитва да взема информирани решения. И това всъщност води до „проблема с експертите“ (макар да няма знак за равенство между „интелектуален елит“ и „експерти“) – че тези, които не са сигурни в нещо, не ги дават по телевизията, а именно те са истинските експерти – хората, които знаят какво правят и го правят „тихо, в ъгъла“ и знаят, че абсолютна истина няма и че няма как да си 100% убеден в нещо.

И така стигаме до това, че експертите (или да ги наречем „разбирачите“, защото те невинаги са експерти), със споровете си по отдалечени от реалния живот теми, в които освен това не са много добри, оставят вакуум – оставят твърде много хора с невъзможност да правят информиран избор, но не изглежда да осъзнават това. Оставят вакуум, за хора като Тръмп, които знаят, че фактите нямат значение.

Мога да цитирам стотици данни и изследвания как светът става все по-добро и по-безопасно място за живеене. Но „възприятието е реалността“, а възприятието на тези, които нямат желание, време и аналитични умения да вникнат във всички тези данни, притиснати от ежедневните си проблеми, е именно, че нещата отиват към по-зле и само някое радикално решение ще ги подобри.

И не бих използвал думата „провал“, но със сигурност управлението на тези елити до момента оставя много какво да се желае. Само поглед върху историята на близкия изток за последните 40 години ни дава представата, че никой не е имал ясна идея какво прави там (освен може би тези с интерес към петрола) и как влияем на „чупливите“ отношения там като подкрепя един или друг диктатор, една или друга групировка. След като резултатите от това буквално започват да ни избухват в лицето, обяснението, че терористичните атентати са по-малко в сравнение с миналото, и че атентаторите не са бежанци…не работи.

„Елитите“ пишат задълбочени анализи и статии за проблемите на престъпността, имиграцията и икономиката, а стереотипният американец от средните щати е напълно задоволен от предложението да се построи стена, която да реши магически трите проблема. И няма анализ на света, който да го накара да се разубеди. Защото или няма да го прочете, или ще го зачеркне, защото е „либерални врели-некипели“.

Напълно съзнателно обрисувам картина на разделение – на елити от едната страна и на маси от другата; на интелигентни, рационални хора от едната страна и на мнозинство от импулсивни, недоволни от другата. Защото и това неравенство расте. Можем да наречем масите всякак, но това няма да ги промени. И колкото и да се затваряме в интелектуален балон, скоро ще трябва да излезем от него. И да видим популистите, които жънат плодовете на това неравенство.

Неравенството расте, разбира се по-често в полза на част от тези елити, и всякакви задълбочени икономически и философски спорове за намесата на държавата в разпределението на ресурсите стават маловажни за този, който с минимална заплата гледа по телевизията как милионери му обясняват, че всъщност проблемите, които той вижда, не са проблеми.

Може би това звучи почти като клишето „хората нямат какво да ядат, той ми говори за ценности“. Но очевидно има нещо сбъркано, и то не е, че „хората стават все по-тъпи“. Защото има анализи, които казват, че това не е вярно. А „образованието“ е универсалната рецепта, която обаче почти никой не е успял да приложи.

Може би елитите трябва да спрат да са доволни, че са елити. Да, може да си умен, но това само по себе си не ти дава право на нищо. Това, да си високо образован, на висока позиция, с добро финансово състояние не дава повече права, а единствено повече задължения. И може би е добре да го осъзнаем преди да се впуснем в анализи на това колко са прости масите. Защото тази самоувереност не води само до „загуба на власт“, а и до повече омраза, несигурност и разделение. А тоя филм вече сме го гледали и няма хепи-енд.

Share Button

Опростеният патриотизъм

0

Във връзка с буквара, пълен с правописни грешки, който Патриотичният фронт раздавал, написах във фейсбук следното:

Патриотите издали патриотичен буквар, пълен с правописни грешки. Добър пример как патриотизмът се свежда до няколко клишета, зад които стоят слабо грамотни и често ниско интелигентни хора.

За съжаление, патриотизмът, който се „рекламира“ днес е това – биене в гърдите за успехи на други хора, страх и/или омраза към тези, които идват от другаде, идеализиране и изкривяване на историята, и всичко това, за да се избият едни комплекси. Иначе казано – „ракиен патриотизъм“. Както отбелязах в иначе скучното ми интервю по БНР по темата:

Патриотизмът има много разцветки. В момента популярната, тази, която се използва и за политически цели, е по-простата, сведената до клишета, базирана на омраза и противопоставяне.

Дори когато оставим на страна клишетата и противопоставянето („ние“ срещу „тях“), остава странното явление да се гордееш с нещо, което някой друг е постигнал, само защото е роден в близка околност на твоето рождено място. И то само ако е от твоята страна на една фиктивна линия, наречена „граница“. На места тя изобщо не е фиктивна и има своите практически ползи, но патриотичната гордост както и да я погледнем е нещо ирационално.

Тук, разбира се, играе роля т.нар. „национална държава“. Която е била доста добро средство за развитие на обществата – макар да няма начин рязко да бъдат разграничени близки народи, нации, етноси и дори езици, „с приближение“ националната държава е работела прилично. Само че тя вече става все по-малко приложима, защото възможностите за придвижване и комуникация правят невъзможно всички, които „съществуват“ в една държава (физически или виртуално) да бъдат една нация. Това създава своите проблеми, но те са обект на друга дискусия.

В Европа националните държави са взели решение да се обединят в съюз. Доста практично решение, което прави Европейския съюз най-голямата икономика в света. И тук идва въпросът ми – не можем ли да сме патриоти в по-голям мащаб. Част сме от едно обединение, което макар многото си проблеми, е правилният път за развитие. Вместо да сме „патриоти и евроскептици“ (както в повечето случаи), не може ли да сме европатриоти? ЕС си има граници, т.е. можем дори пак да се делим на „ние“ и „те“, ако толкова държим. ЕС постига много успехи – и спортни, и научни – ето още нещо, с което да си се гордеем ирационално.

САЩ, например, е съставен от щати, но всички са „американци“. Разбира се там историята е доста по-различна от европейската, но щатите са доста разнообразни по произход, по структура на населението, по богатство – някои са оригинално испански, други английски, трети – френски; някои имат много чернокожи, други – не; разликата в брутния вътрешен продукт на глава от населението между най-богатите и най-бедните щати е 2 пъти. В момента се сещам само за амбициите на Тексас да бъде отделна държава, но всички са „горди американци“. Ние през това време се чудим как да се оправдаем европейската бюрокрация, че нещо не върви. Как „те“, другите европейци, са криви нещо.

Но всъщност да се върнем на основния въпрос – какво разбираме под това да си патриот? „Да обичаш родината си“ е лесният отговор.. но какво в нея – концепцията за „родина“, нацията, хората, държавата. Най-вероятно първото, но то само по себе си не е достатъчно и не е градивно. А патриотизмът може да бъде интелигентен и градивен, стига да имаме базово доверие в другите „членове“ на тази родина. При нас това отсъства – много обичаме България, обаче „всичките тия идиоти тука не можем да ги траем, бате“. Трима са чета с предател и всички са маскари. Само че това не работи – държава се гради на база на доверие, а не просто на обща история или споделена география.

С този тюрлю-гювеч от разсъждения искам да кажа, че ако останем с опростения патриотизъм, който имаме днес – с обожествяване на портрети, „мачкай Кобра!“ и „булгар, булгар“, гарнирани с конспиративни теории за заговори срещу България, няма да можем да изградим държава, която да харесваме. И която биха харесвали хора като Левски. Вместо това ще си останем с „мразя държавата, но обичам…“ кое всъщност?

Share Button

Добре дошли в интернет

2

Интернет не е точно „място“, но вече на практика всички са „в“ него. Всеки със своето мнение (информирано или по-често неинформирано), със своите идеи, виждания, странности, изкривявания, комплекси. Комуникацията в интернет обаче е по-специфична – тя е писмена, често с непознати и не е в напълно реално време.

Поводът да пиша по темата е „комуникацията“ на евродепутата Ангел Джамбазки в тўитър, в която той обижда други хора и се държи надменно, но не мисля да се фокусирам върху това. То е само един пример за неумение за онлайн комуникация. Един от многото примери. И последващото въведение в интернет е за такива, които още не са разбрали, че комуникацията там не е точно като другата.

Основен компонент на интернет комуникацията е спорът (заедно със споделянето на снимки на котки и тъпи непроверени статии). И тъй като не виждаме човека отсреща, споровете протичат по начин, по който рядко биха протекли на живо, или поне не в трезвена компания.

И разбира се, в интернет има много хора, които не са прави за нещо. Статистически погледнато е невъзможно да е иначе. Може би не е интуитивно, защото във физическия свят имаме достъп до доста по-малко хора по едно и също време.

Също така, в интернет нищо не се губи. Т.е. ако си позволим да спорим с реплики тип улични подвиквания, това остава. И особено ако сме публични личности, го виждат много хора.

А в социалните мрежи те определено не идват от анонимни хора. Дори в тўитър повечето хора са с имената и снимките си. Публичните личности не могат просто да кажат „тука някакви анонимници ми губят времето“, защото фактът, че човек не е известен, не значи, че е анонимен.

Дали интернет споровете разкриват реалните същности на спорещите, реалните им комплекси и предразсъдъци, или просто много малко хора изобщо имат умения да спорят, не знам. Но определено спорът се разглежда като „война“, а не като начин да научиш нещо, както предлага Даниел Коен.

С всички спорове и мнения, интернет определено не е място, където можем да се скрием от критика или несъгласие. Колкото и искаме да ни е „тихо“. Mоже критиката и несъгласието да са напълно необосновани, може да са обосновани, но и да не ни харесват – няма значение, те са там. И дори да ги блокираме, се затваряме в балон, който допълнително ни пречи да научим нещо от споровете и критиките.

С това предвид, ето някои препоръки за когнитивно оцеляване в интернет:

  • Не влизайте в спор за да „спечелите“. Двете смислени цели на спора са: да предадете информация, която другите участници нямат, и да получите такава.
  • Не приемайте, че сте прави или че другите са по-тъпи или некомпетентни от вас. Ефектът на Дънинг и Крюгер рядко работи във ваша полза. Този и предният съвет важат с пълна сила и в „реалния“ свят, но там сме по-малко склонни да спорим толкова разпалено, колкото онлайн.
  • Когато смислените цели на спора са изчерпани, просто го напуснете. Няма нужда да пишете „тръгвам си“, няма смисъл да блокирате никого. В интернет никой не вижда как „си тръгвате“, а дори „тръгването“ да се възприема като загуба на спора, какво от това?
  • Не го приемайте лично. Това, че че някой ви е критикувал, или че обижда някого, когото вие харесвате, или че не разбира аргументите, които привеждате…е най-нормалното нещо на света. То не е насочено към вас лично и е контрапродуктивно да го приемате навътре.
  • Дори да бъде лично, го игнорирайте. В един момент си имах личен „трол“, който често коментираше под статии, свързани с мен. Любопитно е, че някой би се занимавал активно с мен или с когото и да било друг, но има такива хора. Това не е ваш проблем, а техен.
  • Не използвайте обиди. Не само защото майка ви би трябвало така да ви е възпитала, а защото бързо довежда спора до размяна на обиди – кой е по-тъп и е по-грозен. Даже някой да е по-тъп, определено няма да го приеме в следствие на интернет спор. (Добре де, ако някой е очевидно с умствени способности на градински охлюв, но със самочувствие на нобелов лауреат, може да му бъде намекнато)
  • Не използвайте логически заблуди. Това е може би „висш пилотаж“, но е полезен и в спорове на живо. Съществуват стандартни „инструменти“ за спор, които изглеждат логично, но всъщност са начин да изглежда, че „печелите“ спора, без по същество да сте непременно прав (макар че използването на логически заблуди само по себе си не значи, че не сте прав – това също е логическа заблуда). Някои примери – атакуване на личността на спорещия, а не на тезата му (ad hominem); използване на масовостта на дадено явление в негова защита; използване на изолирани примери, които уж да оборят статистически данни, и др.
  • Идентифицирайте логически заблуди, когато те са основен инструмент на другата страна. Това все още е в частта, в която предавате полезна информация, която другите участници нямат – нерядко използващите логически заблуди не го правят нарочно – просто не знаят.
  • Не се депресирайте от коментарите под статиите. За щастие не са представителна извадка. Рядко там пишат интелигентните хора с аргументирано мнение – защо човек би искал да си каже мнението в анонимен форум, който след това да затвори?

Та, добре дошли в интернет. Тук е малко по-различно от реалния свят, но с практика човек се научава. А може и да провокира преосмисляне на някои „офлайн“ навици.

Share Button

Стига митове

26

Снощи попаднах на видео с участие на доц. Иво Христов в Шоуто на Слави. Иво Христов е „класен черногледец“ – общо взето посланието е „VSI4KI 6E OMREM!!11“ с по-добра стилистика. Но не черногледството му ме смущава, а фриволното боравене с „факти“ и полуистини. И тъжната констатация, че през 2015-та продължаваме да създаваме митове от телевизионния екран (и не само).

Миналата седмица написах, че ключов аспект на обществото е да бъде критично. Но признавам, това е трудно, когато си залят от псевдофакти. Какво имам предвид. Освен грешното твърдение, че евросредствата са под 1 млрд евро (само оперативната програма за образование е толкова), Иво Христов каза „(Преди 25 години) България имаше един от трите завода в света за дискови запаметяващи устройства – този в Стара Загора. Другият беше в силиконовата долина, а третият беше в Япония“.

Настрана това, че се казва „силициева долина“, това твърдение ми прозвуча странно. Прозвуча като поредната мантра на соц-носталгията. Реших да проверя.

ДЗУ наистина е сред първите масови производители на дискови устройства. Благодарение на проф.Иван Попов, който има нужната експертиза и желание. ДЗУ не прави свои „открития“, а използва разработеното от IBM и Memorex. Но да се върнем на твърдението. Дори през 70-те, когато ДЗУ заработва, на пазара в Америка освен IBM има и други производители – Memorex, CDC, Diablo Data Systems.

Но да оставим ранните години – твърдението на Иво Христов е, че преди 25 (27?) години, т.е. при падането на социализма, положението на пазара е било „ДЗУ, IBM и японците (най-вероятно Fujitsu)“. Тази статия дава друга картинка:

През 80-те пазарът се разраства и активни и печеливши стават много от компаниите, известни до днес (или до близкото минало) – Western Digital, Seagate, Fujutsu, Hitachi, HP, Maxtor и др. (За съжаление нямам данни за пазарния дял по години. Да, ДЗУ се разраства до най-печелившото българско предприятие, но световният пазар също се разраства. Капитал пък има анализ по темата).

Обаче…го казаха по телевизията – при социализма сме имали един от трите завода за твърди дискове в света. И ето още един мит, който ще се разхожда из кръчмите, заедно с митовете за „най-интелигентните“, за „първия компютър“ (без да омаловажавам големия принос на Джон Атанасов) и т.н.

Вместо да се фокусираме върху личности като тази на проф. Попов, който още през 34-та е основател на предприятие за битови електроуреди и научна апаратура – в тежките години използва качествата и уменията си, за да създаде технологичен бизнес, ние си измисляме факти за това колко сме били велики. Нямаме нужда от това. Не знам каква е мотивацията на създаващите тези митове, но резултатът е примирението, че „еми имали сме, ама ей на – всичко разсипаха“.

Имали сме – учени, предприемачи, умни хора. Имаме и сега. Но за да процъфтяват те тук, средата трябва да спре да ги залива с изкривена от митове носталгия.

Share Button

10 точки

7

Манифест, харта и още десетки призиви за разграждане на порочните модели на управление на държавата. Призиви, които може би биват разбрани от хората, които така или иначе „тези неща си ги знаят“. Призиви, под които и аз бих се подписал, макар да не съм убеден в тяхната практическа ефективност. Но когато използваме изрази като „обществен договор“ и „плутокрация“, очакваме ли, че ще достигнем до хора извън тези, които медиите-бухалки наричат „грантаджии, реститути и сноби“?

Но дори всички тези призиви да бъдат разбрани и припознати от всички, какво от това? Те атакуват начина на функциониране на престъпните управления, а не причината за тях. А тези модели задължително съществуват в обществена среда като нашата. И без да променим тази среда, ще сечем главите на ламята, а на тяхно място ще излизат нови.

На вчерашния ден преди 13 години е убит тогавашният сръбски премиер Зоран Джинджич. Той е разбрал, че проблемът е средата, а не конкретни модели, произлезли от нея. Когато е питал швейцарци „Нали и в Швейцария има хора като Милошевич?“, отговорът е бил „Да, но в Швейцария на такива никой няма да даде власт“. Споменавам Джинджич, защото в следващите редове има много от неговите послания.

Ако целта ни е да променяме средата, ще си позволя, без да съм професор, да напиша 10 точки за това. Дори съзнателно ще използвам по-прости изрази и дори клишета. И най-вероятно тези точки ще имат дори по-малък ефект от другите призиви за „нормалност“, но всеки един от тези опити, манифести и харти ни бута малко по-напред. Моите „точки“ са призив към всички, включително към мен самия. Най-вече към мен самия, всъщност. Може би звучат назидателно и наставнически и ще провокират мисли като „к’ъв е тоя, че да ми обяснява к’во да правя“. Грантаджия, реститут и сноб, може би.

1. Нека се променяме. Не можем да искаме България да се промени, а ние да останем същите – България е съвкупност от всички нас [по Джинджич]. Не можем цял живот да правим едно и също, да мислим едно и също, да говорим едно и също, и да се оплакваме, че „никога няма да се оправим“. Ако постоянно търсим грешките в своите мисли и действия, в своя светоглед, и достатъчно други хора също подхождат така, тогава има възможност и България да се промени

2. Нека не правим като другите. И да не оправдаваме действията си с другите. Може би звучи повече като съвет за подрастващи, отколкото за възрастни, но на практика всички имаме нужда от него. „Еми тука е така“ не значи, че и ние трябва да правим така. Защото тука ще продължава да е така.

3. Нека сме открито недоволни от всяка нередност – не само когато ни засяга, а и когато не ни засяга. Защото (пак по Джинджич) – всяка нередност, която става в съседния двор е нередност в държавата. Днес виждаме корупция на наши познати, на началниците ни, на полицаите на пътя, на кой ли не. Днес виждаме неправилни обществени поръчки, неправилни строежи, неправилно паркиране дори. И днес може да не ни засяга. Утре със сигурност обаче ще ни засяга. И какво като сме недоволни? Сигнализираме, вдигаме шум. Правим неправилното действие да не изглежда „нормално“. Ако нямаме как да го направим, създаваме начини – създаваме граждански съвети, сайтове, мобилни приложения, партии дори. Звучи като много работа?

4. Нека не ни мързи. За да се промени нещо, за да заработи както трябва държавата, трябва да има кой да движи тези процеси. Освен да работим много, трябва да работим и умно. А бизнесът ни е неефективен не само заради лош мениджмънт, а и заради неефективна „работна ръка“.

5. Нека не гледаме на нещата чернобяло. Няма месии, няма и демони. Има сложни процеси, при които етикетите „добър“ и „лош“ се поставят много трудно. Ако не гледаме чернобяло, ще видим нюансите и детайлите, а там се крият истинските причини.

6. Нека разберем, че всичко, което вземаме от общото за себе си, всъщност го вземаме от себе си. Дали ще е руло тоалетна хартия или електрическа крушка от офиса, дали ще ползваме парно, което съседите ни ще плащат, дали ще караме джип с източени пари от обществени поръчки, ефектът е същият. Накрая в офиса няма да остане тоалетна хартия, в блока всички ще си спрат парното и ние няма да имаме, и ще си счупим джипа по пътищата, с парите за ремонта на които сме си купили джипа.

7. Нека направим образованието приоритет. Да уважаваме учителите и дори да им помагаме. Защото без образованието човешкият ни капитал се обезценява. С други думи – ставаме прости аутсайдери. И когато имаш нация от прости аутсайдери, държавата няма никакъв шанс да „стане по-добре“. Но образованието не е знаене на факти и шестици в бележника. Не е турското робство и Паисий. Образованието е умението човек да мисли и да правим информиран избор.

8. Нека бъдем критични. Не черногледи, а критични към всяка информация. „По телевизията казаха“ и „писаха по вестниците/в интернет“ не трябва да значи нищо, особено след като знаем, че тези медийни канали дори когато не се контролират от някого, се манипулират от някого. Представящите информацията са тренирани в това да прокарват тези, опорни точки. Възприемащите информацията трябва също да бъдем тренирани да различаваме стандартни пропагандни похвати и логически заблуди. Но не става въпроса само за медиите – „една жена на пазара каза“, „съседът се прибра от Германия и разказа“ и „чувал съм, че“ не могат и не трябва да ни бъдат основа на мнението.

9. Нека се уважаваме. Безусловното базово уважение към останалите е критично важно. „Всички са маскари“ не работи. Всеки, дори такъв, с когото нямаме нищо общо, заслужава някакво уважение. На база на което да градим съгласие. Иначе единствените обединения ще останат на база на финансови интереси и единствените партии с повече от 30 члена ще бъдат такива с конформисти с чернобял светоглед.

10. Нека не правим компромиси с морала си. Иначе не сме по-различни от героя на онзи репортаж, който след като е хванат да краде траверси казва „Ами тука сме малко грешни, ама ако има работа, няма да направим тез работи“. Може би няма да крадем траверси, но ако винаги имаме оправдание защо правим нещо, което знаем, че е на границата на моралното, няма как да искаме някой около нас или дори някой в парламента да е морален.

Ако се съгласим с горните точки, какво? Пак ще сме малцинство? Няма начин. Но промените не стават от днес за утре. Депутатите са средностатистически, представителна извадка; министрите и администрацията са представителна извадка. Начинът те да станат по-добри е средностатистическият човек да стане по-добър, колкото и неинтуитивно да е това.

И не смятам, че имаме нужда от революция. Подобряването на средата е еволюцията на мнозинството към базови общи ценности. А това става с участието на всеки по отделно. И всеки по отделно е разликата, стъпката напред. И до момента правим такива стъпки, имаме нужда от още.

И ще се върна отново на Джинджич и ролята на политиците и влиятелните хора. Ролята им е да променят средата. Да популяризират тези и послания подобни на горните 10 точки. Не да печелят избори, не да управляват еврофондове, не да казват колко лоши са другите, а да помагат на обществото да стане по-добро. Ако не го правят, не са политици, а администратори или пионки.

Думи, думи, думи. Знам. Но към действия не може да премине никой от името на друг. Това е лично решение и отговорност.

Share Button

„Хората правосъдие не ядат“

6

Пирибрах се от шествието за правосъдие, което събра 200 човека, повечето от които се познават, въпреки че имаше плакати за събитието и 11 хиляди поканени във фейсбук. Може би пък хората вече не смятат протеста за ефективна форма на гражданско участие, може би разхождането между празни сгради в студа не е нещо, което им се струва смислено.

Но може би има и друго – както отбеляза Динко в туитър, правосъдието е една абстракция. Едни структури с неясна функция, отвъд очевидната „ако открадна, може да ме осъдят“. Или алтернативно – ако ме набият, да знам, че виновникът ще бъде осъден.

Тези битови неща са важни, и те също би трябвало да са нещо, което работи и което искаме, но заради тях не сме бедни. По-скоро битовите престъпления се случват именно защото сме бедни. И съответно правосъдието и да го има, ще осъди бедния, който е откраднал от друг беден, или изнервения от безизходицата, който е пребил някого на спирката.

Грубо казано, тезата „хората правосъдие не ядат“ може би е валидна. Може би правосъдието е нещо твърде абстрактно, и не е ясно защо заради липсата му сме бедна държава. То дори самата структура на съда е сложна и неясна – районни съдилища, градски съдилища, ВАС, ВКС, прокуратура. Всъщност, това, че структурата и влиянията не са толкова прости може би позволява проблемите в съдебната система да останат под радара. Ясно е кой е премиер, кой е министър, кои са депутатите. Ама какво е ВСС, какви прокурорски квоти, защо ВАС е важен – освен специално интересуващите се, едва ли някой знае. Затова ще опитам да дам няколко опростени примера как липсата на правосъдие ни прави по-бедни.

Пример 1 – обществени поръчки. На повечето хора е ясно, че парите от държавата не се „крадат“, те се „пренасочват“ чрез обществени поръчки. Завишени бюджети, поръчване на ненужни услуги. И накрая спечелилите се оказват „правилните хора“. И така парите, които сме дали като данъци, и които трябва да се върнат при нас като инфраструктура, образование, здравеопазване, отиват някъде другаде, а ние получаваме нещо проформа (и това в добрия случай) – получаваме пътища с дупки, получаваме изтрита пътна маркировка, получаваме некачествено здравеопазване и образование. С тези пари може да се свърши много повече, отколкото получаваме, но това не става, защото някакви хора прибират парите и не вършат работата. Какво общо има съдът? Обществените поръчки, след обжалване пред КЗК, се обжалват пред Върховния административен съд. Дори КЗК да е съвестен и независим регулатор (което е съмнително), ВАС има последната дума. Т.е. дори възложителят (някое министерство) да не е сключил сделка с определена фирма, и наистина най-изгодната оферта да е спечелила, това накрая отива във ВАС, и ВАС (де факто) решава кой печели обществената поръчка – например дисквалифицира победителя. Съответно пък, ако поръчката е спечелена неправомерно, добросъвестните фирми и да обжалват пред ВАС, ако ВАС „е в играта“, казва „сори, парите са за който е определен“. След известен брой такива опити най-вероятно кадърните фирми се отказват да вършат неща за държавата и остават само „фирмите на наши хора“. Защо сме по-бедни заради това? Защото парите ни се харчат, без да има резултат. И ние си чупим колите в дупки, например.

Пример 2 – инвестиции. Известен стана случаят „Белведере“, при който френска компания в България беше „открадната“ с помощта на съда. Дреме ни за френската компания, ще кажете. Чуждестранните инвеститори обаче са един от начините да станем по-богати – да получаваме по-високи заплати, например. Но дори заплатите да са същите, чуждите инвеститори отварят работни места. Но когато държавата (в лицето на съда) казва на чуждия инвеститор „ако отвориш бизнес в България, лошо ти се пише“, защо западният инвеститор да отвори офис или завод тук, а не в Румъния, например? Съответно фактът, че в съда, на високо ниво, се рекетират фирми, директно значи, че имаме по-малко работни места и по-ниски заплати.

Пример 3 – корупция по високите етажи. Тук съм убеден, че всички ще се съгласят – „ако вкараме политици в затвора, ще се оправим“. Надали директно ще се оправим, но ще е стъпка напред. А защо политиците не отиват в затвора, въпреки, че е имало дела срещу тях – последно оправдаха Христо Бисеров, а преди това и доста други. Съдът не е непременно виновен в случая. Прокуратурата трябва да оформи обвинението – да каже кой политик какво точно е нарушил и как. Прокуратурата обаче използва тази си роля и игра следния сценарий „сега ще му забавя на този обвинението, ще му го покрия, но така ще го държа зависим“. Или друг – „обвинението на този ще го направим със съзнателни пропуски, така че съдът и да иска, да не може да го осъди“. Или трети – „този не е послушен, ще го ударим с някое обвинение, да го сплашим“. Това нас какво ни интересува? Отново „обръчите от фирми“. Ако един политик, дори с най-добри намерения, е зависим, а друг е убеден, че нищо няма да му се случи, ако раздаде едни пари на „наши фирми“, накрая благата“ се разпределят неравномерно – много за „тях“, малко за „нас“.

Механизмите за това как през съдебната система (съд и прокуратура) се разпределят пари не един и два, но идеята е, че тезата „хората правосъдие не ядат“ изобщо не е вярна.

Друг е въпросът дали с едно шествие или един протест нещо ще се промени. Може би няма. Но когато само 200 човека покажат някакъв интерес към темата, „лошите“ остават съвсем спокойни, че схемата ще продължава.

Share Button

Робството на аналитичния дефицит

10

Робството. Пак искаха да ни го отнемат! Да подменят историята! Но ние помним и сме горда нация!

Помним, ама друг път. Нямаме си и идея какво е било по време на османското владичество. Но това няма значение. Защото „подменянето на историята“ уж се случва много отдавна, а така и не се е случило.

Но не това ми е идеята. Няма да навлизам в спора какво е робство, какво е владичество, или иго. Не защото не е интересен, а защото не е по темата. А темата е за аналитичния дефицит. Невъзможността на мнозинството в обществото да анализира информация.

От курса по педагогическа психология в университета съм запомнил малко неща, но в главата ми е останало, че една от основните функции на образователния процес е да тренира способността за индукция, дедукция, сравнение, аналогия, абстракция, обобщение, анализ и синтез (повече по темата). Само че никой не пише гневни статуси с удивителни как това не се случва. Как резултатът от образователната система няма базови аналитични умения, аналогично за другите процеси.

И когато някоя медия каже „махат Паисий“, или „заменят робството със съжителство“, някой сети ли се да вникне в нещата? Да отвори програмите и да провери; да пита МОН (и да види, че няма нищо общо)? Когато президентът каза, че всеки десети в администрацията е агент на ДС, някой сети ли се да отвори данните и да види какво казват те? Или когато някоя медия каза, че замърсяването е „20 пъти над нормата“, някой сети ли се, че нормата е 24-часова, а те ни говорят за еднократно измерване? Или когато уж професор каже че 50% от първокласниците нямат майчин език – български, някой (освен Боян) отвори ли данните на НСИ? Сигурно мога да продължа с примерите още час. Ама това са подробности, ще кажете. Не. Дяволът е в детайлите. В пълния анализ на ситуацията, на данните, на твърденията. А това не се отнася само за горещите теми. Отнася се и до ежедневната работа. И няма как да сме ефективни и икономиката ни да върви нагоре, докато не можем да боравим с информация в „информационната ера“.

А ние не сме научени да анализираме факти и данни, да мислим в абстракции, да правим правилни аналогии. Изглежда сме научени да сме първосигнални. А уж „българинът“ чете между редовете. Само че май четенето между редовете вече не е толкова важно; важно е извън редовете какво има. Важно е като прочетем нещо, да отворим Google. Да питаме. Да мислим.

В цялата тази първосигнална тъпота главна роля имат журналистите. Докато на „обикновения човек“ може и да не му е работа да си проверява фактите от фейсбук статусите (макар че трябва), то това е горе-долу единствената работа на журналиста. Ама те нямали време, ама не можело за всичко да се прави журналистическо разследване, ама такива били нагласите в обществото. Глупости. Просто и те са под робството на аналитичния дефицит.

С тази невъзможност да анализираме реалността, изобщо не ни трябват кемтрейлс, флуор във водата и психотронни оръжия, за да може „илюминатите“ да контролират обществото. Трябва ни един вестник Телеграф, един сайт Блиц и един Хекимян. И няколко милиона възмутени и немислещи, макар и уж интелигентни и с уважавани професии.

Какво искам да кажа, освен елитарно да се оплача? Нищо. Понякога и аз искам просто да се оплача. И дано има как да се освободим от робството на аналитичния дефицит. Или владичеството му. Все тая.

Share Button

Лошите НПО-та

2

След доста систематични усилия, най-вече от политическа посока, съкращението „НПО“ (или NGO) стана мръсна дума. Представата за неправителствените организации (non-government organizations) е на продажни хора, които прибират пари от чужди държави, за да клатят нашата.

Това не е наше изобретение, разбира се. В по-малко демократични държави от нашата (колкото и странно да звучи, това е възможно), НПО-тата имат статут на врагове на народа. В Русия НПО-тата са официално „чужди агенти“, с цялата бюрократична тежест и стигма последваща от това. В Македония Сорос е дежурно оправдание на властта.

Звучи познато – при протестите през 2013-та тези тези плъзнаха и у нас, както през БСП, през медиите на ДПС, така и през уж-опозиционната Атака. В даден момент, след дълго повтаряне на тезите за лошите НПО-та, хора като Волгин си измислят изрази и след това твърдят, че „вече са приели гражданственост“, като напр. „грантови анализатори“.

Какво са НПО-тата по идея? Организации с нестопанска цел, където хора, които искат да подобрят обществената среда, могат да работят. Т.е. хора, които искат да работят не за едната заплата, а да подобрят средата си. Как? По всевъзможни начини – чрез изготвяне на анализи и доклади и представянето им на властите, чрез участие в процеса на съставяне на закони, чрез следене на действията на управляващите по дадена тема, в която са експерти, чрез обучителни кампании, чрез благотворителни кампании, чрез организиране на конференции, и т.н.

Разбира се, това звучи твърде хубаво, за да е истина. Не сме свикнали да приемаме, че някакви хора ще работят за „полза роду“ ей така. И това е вярно – именно затова НПО-тата са места, където човек все пак получава прилична заплата, така че да може да не гладува, докато се опитва да бъде полезен.

Разбира се, при НПО-тата не всичко е цветя и рози. Немалко от дейностите са „проформа“, отбиване на номера, и нямат никакъв ефект. Понякога дейността е „алабала“ и празни приказки. Хората, които работят в НПО сектора не винаги са идеалисти, които работят за кауза. „Наливането“ на пари отнякъде (дали от запад, дали от изток) е привлекателно при всички положения.

И тук идва въпросът на всички – добре, как идват парите? Средство за финансиране на НПО-та са т.нар. „грантове“. Организацията кандидатства пред дадена фондация, фондацията дава двеста хиляди лева, например.

Аха! Който плаща, той поръчва музиката. Америка за България и Сорос плащат на уж съвестни хора да разрушат kleta majka balgariq! Но ако навлезем в конспиративни теории, краят му няма да излезе.

Вместо това ще разкажа за лингвистиката в България. Може би не сте чували, но българският национален отбор по математическа лингвистика е сред най-добрите в света, и всяка година се връща от международни олимпиади с много медали. Аз имам доста добър поглед върху целия процес – като ученик съм ходил по такива олимпиади, а след това съм участвал от страна на организаторите. Познайте как националният отбор ходеше на международна олимпиада преди. Ами хората си търсеха спонсори по единично, чрез контакти на ръководителите, чрез местни бизнесмени. Част от парите се плащаха от МОН, част – кой както се оправи. Тогава се появи Американска фондация за България (да не се бърка с Фондация Америка за България), основана от двама българи в САЩ, които са решили да помагат на българското образование. Раздаваха стипендии и покриваха нестигащите пари за участие в международни олимпиади. Т.е. фондацията, с „лошите американски пари“, ни даваше повод да пишем коментари под статиите, като „Bravo na balgarchetata! Gordeem se!“.

След това Фондация Америка за България, като по-голяма и по-богата, пое финансирането на тези и други дейности. Тук, разбира се, опитният конспиративен ум съзира просто ПР, зад който да скрият злините, които финансират. Хайде сега да видим какви злини финансират. Ето грантовете на Америка за България, ето и грантове от „Сорос“.

„Ти не дей гледа какво пише“. Дам, четенето между редовете е умение, развито при социализма. И си признавам, че не мога да изляза от този „капан“. Че добрите неща са ПР, и че пари са наливат от чужди лоши хора, за да се съсипе България (да се чуди човек защо, като и сами се справяме толкова добре).

А защо не мога да убедя човек, който вярва, че грантаджиите ще ни съсипят? Струва ми се, че е въпрос на ценности. Ако човек сам не би вършил нещо, без да е финансово мотивиран, то може и да не може да разбере тези, които все пак имат доза алтруизъм. Ако човек не вярва, че някой може да дава пари, за да подобри живота на някого, освен на себе си, то може би е защото той не би го направил. А когато някой, като мен, говори за ценности, някой друг се намира да го пита „колко ти платиха за тая неолиберална пропаганда“. Без значение какво значи „неолиберален“.

Но и това е слаб аргумент – може би има хора, които просто не вярват. Не заради себе си, а защото реалността ги е принудила да са цинични. И това е окей. Съмнението е важно, важно е да питаме и да проверяваме. Както да проверяваме кой дава парите, за какво ги дава, така и какви хора работят и какви са плодовете от дейността им. Но когато някой каже „грантаджиите пак ви лъжат“, трябва ли да му вярваме безусловно? А когато някой каже „рубладжиите пак редят кремълски опорни точки“? Наше право е да приемем една или друга гледна точка. Наше право е и да бъдем съзнателно заблуждавани.

Но превръщането на нещо в „мръсна дума“, заклеймяването на едни по-скоро достойни хора, само защото някой някъде ги е обвинил, че вземат пари, е вредно. Следващият път, като с пренебрежение кажете „грантовите НПО-та“, се замислете дали вие искате, с вашите възгледи, да подобрите страната си. Не с приказки и фейсбук статуси, а с действия. И как бихте могли да го направите.

П.П. авторът не е получавал нито един грант

Share Button

Реформа в мисленето

0

Говорим за реформи. Правосъдна, здравна, образователна, административна, МВР и т.н. Но какво значат всъщност реформите? Какво е реалното им изражение? Глаголът „реформирам“ не е перформативен, т.е. казването му не значи изпълняването на самото действие (както например при глагола „напускам“).

Реалното изражение на реформите се състои в промяна на закони и на подзаконова нормативна уредба. Състоят се и в нови начини за правене на съществуващи действия, както и въвеждане на нови действия (най-често отново чрез нормативни актове от рода на наредби и постановления). Нерядко целта (или поне изразената цел) е да се елиминират установени лоши практики – възможности за корупция, дълги или липсващи срокове, неоптимално изразходване на средства. Понякога целта е да се дадат повече възможности и права на кадърните хора – на некорумпираните съдии, на добрите лекари. Понякога се прави опит за преструктуриране на някои „звена“ или процеси, така че по-малко работа да води до повече резултати.

Вече стана скучно, нали? Ето малко съвети за реформи от Не!Новините, за да е по-забавно. Но да, скучно е, защото реформите са комплекс от много стъпки, хора и принципи – няма карта „реформа“, която играем и ставаме колективно по-богати.

Също така реформите не приключват. Или поне не би трябвало. Реформата трябва да е постоянна, защото реалностите наоколо се променят. До преди 10 години е било приемливо в администрацията хората да не могат да работят с компютър, днес вече не е. И до днес в обществото е приемливо да се дават пари на ръка на катаджии, лекари, инспектори; надявам се след 5 години вече да не е. До преди две години нямаше Ислямска държава, вече има. Преди 30 години демографската структура на населението може би е позволявала пенсионната система да функционира – в момента това е невъзможно, с толкова много пенсионери и с толкова малко работещи.

Напълно различни примери, но и четирите изискват промяна в някакви правила и структури. И това трябва да се случва постоянно – вече няма опция да правим едно и също 40 години. Както д-р Джекил казва в мюзикъла „Джекил и Хайд“: The only thing constant is change (Единственото нещо, което е постоянно, е промяната).

Само че реформите имат и друга цел – променяйки правилата, да променят и мисленето на участниците в процесите. Например, да направят прозрачността „по подразбиране“, да накарат хората в институциите (а не неодушевените институции) да си обменят информация и знания. Не само да накарат катаджиите и лекарите да не вземат пари на ръка, а и да го направят неприемливо.

Но именно тук е сложният момент с реформите – освен да са проводник на промяна в мисленето, в същото време и разчитат на нея. Ако промяната в мисленето не се случи, реформите често остават проформа. Изменени са правилата, но не и нагласата към спазването им.

Примерът, който напоследък давам е със закона за електронното управление и реформата, от която се опитвам да бъда част. Законът е влязъл в сила през 2007-ма, и до момента няма институция, която да го спазва. Няма и наложени актове за неспазването му. Убеден съм, че в много други сфери случаят е именно такъв. Някой някъде е създал едни правила и е решил, че са реформа. След това си е тръгнал, и реформата е останала само на хартия. Защото мисленето е останало същото. Мисленето на всички – не посочвам с пръст никого конкретно. Мисленето как нещо да се замете, как нещо да се вземе, как нещо да си остане същото.

Но добрата новина е, че реформата в мисленето се случва. Много бавно, много по-бавно отколкото ни се иска, в ограничени, но растящи кръгове от обществото. И тя предопределя темповете на другите реформи. Които от своя страна могат да се опитват да ускорят реформата в мисленето.

А ако не – ще променяме нормативната уредба, за да са доволни в Брюксел, ще запишем, че газенето в калта е незаконно, ще покажем по телевизора, че не газим в кал, но ще продължаваме да си газим и ще сме си свикнали.

Share Button

Няма значение как гласуваш?

5

Тези избори изглеждат като провал. На всеки два часа някой пуска линк към поредния сгрешен протокол, подсказващ за некомпетентността на СИК, ОИК, ЦИК. Медиите също се надпреварват коя да публикува повече и по-разнообразно сгрешени протоколи. Дневник обобщава множеството проблеми (макар в края на статията грешно да е отбелязано, че DDoS атаката е попречила на предаването на протоколите), Капитал показва нечетим протокол пълен с грешки.

Общо взето, пълните с грешки протоколи и хаосът в Арена Армеец направиха да изглежда незначителен първоначално изглеждащия като потенциален проблем сутрешен срив в сайтовете на ЦИК, ГРАО и МВР.

Всъщност след всичко това, у нас остава едно усещане, че резултатите нямат нищо общо с това как сме гласували. Дали причината за това са съзнателни манипулации, грешки от преумора или просто неграмотност, няма значение. А кое е най-лошото? Че макар че сега разбираме за мащаба на несъответствията, те винаги са били такива. Сега мащабът изглежда по-голям благодарение на това, че ЦИК публикува резултатите и на това, че повече хора „се ровят“ из протоколите (които ЦИК и преди е публикувала). Всъщност, както отбеляза Нервната акула:

Не просто резултатите се разминават с реалността. По-важното е, че аз не съм сигурен дали гласът ми е преброен. И дали моето разхождане до секцията е имало смисъл, след като на друга партия са дописани едни 50-100 гласа. И въпреки, че чувалите все още са тук (макар че кой знае – чух история за човек, който изхвърлил половината бюлетини, да не му тежат), то никога досега при установяване на нередности не е следвало нищо. Поне не ми е известно да има касирани резултати в секции, промяна на крайния резултат, глобени членове на комисии и други на теория възможни решения.

На теория хартиеното гласуване дава всички гаранции – петчленни комисии, наблюдатели, застъпници, тъмни стаички. На практика обаче нямаме никакви такива гаранции и е пълно е с неадресирани проблеми.

На теория електронното гласуване не дава 100% гаранции и може да се манипулира. На практика има възможност да се направи достатъчно сигурно. Само че електронното гласуване няма да реши проблема – първите 10 години дори да надминем естонците и да имаме над 30% гласували електронно, при останалите 70 ще се случват същите тези проблеми.

Но аз ще съм последният, който ще каже „ами няма смисъл да се гласува тогава“. И всички редове по-горе нямаха за цел да допринесат за може би търсения от много хора ефект на деморализиране, на отчаяние и на отказване от демократичните ни права.

Това, че в момента гласът на всеки избирател може да не бъде преброен или да бъде заглушен от дописани бюлетини, значи само едно – нови правила и нови механизми за защита на изборите. Не че изборните правила ще променят качествено демокрацията ни, но поне ще въведат базово ниво, от което да тръгнем. Добрата Фея е предложила няколко.

Аз имам друго предложение – да използваме компютри в помощ на хартиения процес. Да използваме компютри, които да елиминират грешките и да правят проверката на гласа ни възможна. Ето един пример за такава система, която разчита на хартия, но след това, благодарение на компютри, разчита, че резултатите се проверими от всички, и че всеки може да провери дали гласът му е преброен правилно, без това да компрометира тайната на вота.

Това не е единствената такава система, има и други възможности за проверими системи за гласуване (E2E-verifiable). И докато електронното гласуване е сложно за реализиране и ще отнеме време, то една такава система може да е в експлоатация още на следващите избори. Към това, разбира се, трябва да има ясни процедури за автоматично касиране на избори, включително с глоби за членове на комисии, ако дори един гласоподавател покаже, че гласът му не е отчетен или е отчетен грешно.

Въпросът е искаме ли да подобрим процеса на гласуване, или сме окей с настоящия вариант, при който в крайна сметка може и да няма значение как сме гласували? Ако е първото – можем да го кажем, шумно, на тези в парламента, които (може би?) сме избрали.

Share Button
Go to Top