Простите решения

Би било чудесно всичко да има просто решение. И някои по-прости неща имат – като ти спре интернетът, рестартираш рутера. Като те заболи главата, вземаш ибупрофен. Но когато проблемът стане малко по-мащабен и засягащ доста хора, простите решения почти никога не съществуват. Продължават да изглеждат примамливи, но на практика не работят. Как да спрем нелегалната миграция? Да построим стена! Как да се справим с бедността – да вдигнем минималната заплата на 1000 лв! Как да имаме по-читава политическа система – да сменим изборните правила! Не мога да не отбележа и честите коментари колко е просто всъщност електронното управление – само трябвало – депутатите да не вземат толкова пари / да се направи един уебсайт като хората / да се уволни администрацията / да се напише в закон, че (нещо-си). Тези лесни решения са близки по смисъл с клишето „ей това е най-големият проблем на държавата“ – ако той се реши, всичко тръгва по мед и масло. Познайте обаче дали големите проблеми имат прости решения. Познайте дали стената ще спре миграцията, дали бедността ще се оправи като вдигнем минималната заплата, дали ще имаме по-качестена политическа система с мажоритарни избори, дали увеличаването на данъците на „богатите“ ще доведе повече или по-малко пари в бюджета. Дали ако сега възложим на google да ни направи „електронно управление“ за няколко милиона, след 6 месеца ще имаме такова. Всъщност – познайте дали като си рестартирате рутера, всъщност решавате реалния проблем (със стар firmware), или дали с ибупрофен решавате реалния проблем с, например, затруднено кръвооросяване на мозъка. Даже на вид простите проблеми нямат прости решения. Простите решения обаче са примамливи – не си даваш много зор, правиш нещо бързо и лесно, и хоп – подобрение. И затова са и неизбежен политически инструмент. A границата между популизма, който обещава лесни решения, и прагматизма, който се опитва да представи

Самоувереността на интелектуалните елити

Тръмп спечели. Имаме Брекзит. За малко Хофер. Скоро Льо Пен и Вилдерс. И още много други случаи, в които демокрацията може би изглежда провалила се – благодарение на нея популисти получават гласове от немислещи и ядосани хора, които нито имат идея какво се случва, нито поглед напред. Или поне това си повтарят като утешение интелектуалните елити. Без да се причислявам към някакъв „интелектуален елит“, най-малкото защото това не е ясно дефинирана група, все пак съм от хората, които могат да дадат много аргументи против крайния национализъм, против Брекзит, против Тръмп и против много от нещата, които все повече хора първосигнално харесват. А други крайности като тази например – „време е елитите да се изправят срещу невежите маси“, звучат нездраво привлекателни. Само че какво от това? Какво като елитът каже „ние знаем кое е по-добре“ и „ние можем да направим нещата по-добре“. Истината е, че не знае – учи се, наблюдавайки и изучавайки средата и се опитва да взема информирани решения. И това всъщност води до „проблема с експертите“ (макар да няма знак за равенство между „интелектуален елит“ и „експерти“) – че тези, които не са сигурни в нещо, не ги дават по телевизията, а именно те са истинските експерти – хората, които знаят какво правят и го правят „тихо, в ъгъла“ и знаят, че абсолютна истина няма и че няма как да си 100% убеден в нещо. И така стигаме до това, че експертите (или да ги наречем „разбирачите“, защото те невинаги са експерти), със споровете си по отдалечени от реалния живот теми, в които освен това не са много добри, оставят вакуум – оставят твърде много хора с невъзможност да правят информиран избор, но не изглежда да осъзнават това. Оставят вакуум, за хора като Тръмп, които знаят, че фактите нямат значение. Мога да цитирам стотици данни и изследвания как

Опростеният патриотизъм

Във връзка с буквара, пълен с правописни грешки, който Патриотичният фронт раздавал, написах във фейсбук следното: Патриотите издали патриотичен буквар, пълен с правописни грешки. Добър пример как патриотизмът се свежда до няколко клишета, зад които стоят слабо грамотни и често ниско интелигентни хора. За съжаление, патриотизмът, който се „рекламира“ днес е това – биене в гърдите за успехи на други хора, страх и/или омраза към тези, които идват от другаде, идеализиране и изкривяване на историята, и всичко това, за да се избият едни комплекси. Иначе казано – „ракиен патриотизъм“. Както отбелязах в иначе скучното ми интервю по БНР по темата: Патриотизмът има много разцветки. В момента популярната, тази, която се използва и за политически цели, е по-простата, сведената до клишета, базирана на омраза и противопоставяне. Дори когато оставим на страна клишетата и противопоставянето („ние“ срещу „тях“), остава странното явление да се гордееш с нещо, което някой друг е постигнал, само защото е роден в близка околност на твоето рождено място. И то само ако е от твоята страна на една фиктивна линия, наречена „граница“. На места тя изобщо не е фиктивна и има своите практически ползи, но патриотичната гордост както и да я погледнем е нещо ирационално. Тук, разбира се, играе роля т.нар. „национална държава“. Която е била доста добро средство за развитие на обществата – макар да няма начин рязко да бъдат разграничени близки народи, нации, етноси и дори езици, „с приближение“ националната държава е работела прилично. Само че тя вече става все по-малко приложима, защото възможностите за придвижване и комуникация правят невъзможно всички, които „съществуват“ в една държава (физически или виртуално) да бъдат една нация. Това създава своите проблеми, но те са обект на друга дискусия. В Европа националните държави са взели решение да се обединят в съюз. Доста практично решение, което прави Европейския съюз най-голямата икономика в

Добре дошли в интернет

Интернет не е точно „място“, но вече на практика всички са „в“ него. Всеки със своето мнение (информирано или по-често неинформирано), със своите идеи, виждания, странности, изкривявания, комплекси. Комуникацията в интернет обаче е по-специфична – тя е писмена, често с непознати и не е в напълно реално време. Поводът да пиша по темата е „комуникацията“ на евродепутата Ангел Джамбазки в тўитър, в която той обижда други хора и се държи надменно, но не мисля да се фокусирам върху това. То е само един пример за неумение за онлайн комуникация. Един от многото примери. И последващото въведение в интернет е за такива, които още не са разбрали, че комуникацията там не е точно като другата. Основен компонент на интернет комуникацията е спорът (заедно със споделянето на снимки на котки и тъпи непроверени статии). И тъй като не виждаме човека отсреща, споровете протичат по начин, по който рядко биха протекли на живо, или поне не в трезвена компания. И разбира се, в интернет има много хора, които не са прави за нещо. Статистически погледнато е невъзможно да е иначе. Може би не е интуитивно, защото във физическия свят имаме достъп до доста по-малко хора по едно и също време. Също така, в интернет нищо не се губи. Т.е. ако си позволим да спорим с реплики тип улични подвиквания, това остава. И особено ако сме публични личности, го виждат много хора. А в социалните мрежи те определено не идват от анонимни хора. Дори в тўитър повечето хора са с имената и снимките си. Публичните личности не могат просто да кажат „тука някакви анонимници ми губят времето“, защото фактът, че човек не е известен, не значи, че е анонимен. Дали интернет споровете разкриват реалните същности на спорещите, реалните им комплекси и предразсъдъци, или просто много малко хора изобщо имат умения да спорят, не знам.

Стига митове

Снощи попаднах на видео с участие на доц. Иво Христов в Шоуто на Слави. Иво Христов е „класен черногледец“ – общо взето посланието е „VSI4KI 6E OMREM!!11“ с по-добра стилистика. Но не черногледството му ме смущава, а фриволното боравене с „факти“ и полуистини. И тъжната констатация, че през 2015-та продължаваме да създаваме митове от телевизионния екран (и не само). Миналата седмица написах, че ключов аспект на обществото е да бъде критично. Но признавам, това е трудно, когато си залят от псевдофакти. Какво имам предвид. Освен грешното твърдение, че евросредствата са под 1 млрд евро (само оперативната програма за образование е толкова), Иво Христов каза „(Преди 25 години) България имаше един от трите завода в света за дискови запаметяващи устройства – този в Стара Загора. Другият беше в силиконовата долина, а третият беше в Япония“. Настрана това, че се казва „силициева долина“, това твърдение ми прозвуча странно. Прозвуча като поредната мантра на соц-носталгията. Реших да проверя. ДЗУ наистина е сред първите масови производители на дискови устройства. Благодарение на проф.Иван Попов, който има нужната експертиза и желание. ДЗУ не прави свои „открития“, а използва разработеното от IBM и Memorex. Но да се върнем на твърдението. Дори през 70-те, когато ДЗУ заработва, на пазара в Америка освен IBM има и други производители – Memorex, CDC, Diablo Data Systems. Но да оставим ранните години – твърдението на Иво Христов е, че преди 25 (27?) години, т.е. при падането на социализма, положението на пазара е било „ДЗУ, IBM и японците (най-вероятно Fujitsu)“. Тази статия дава друга картинка: През 80-те пазарът се разраства и активни и печеливши стават много от компаниите, известни до днес (или до близкото минало) – Western Digital, Seagate, Fujutsu, Hitachi, HP, Maxtor и др. (За съжаление нямам данни за пазарния дял по години. Да, ДЗУ се разраства до най-печелившото българско предприятие, но

10 точки

Манифест, харта и още десетки призиви за разграждане на порочните модели на управление на държавата. Призиви, които може би биват разбрани от хората, които така или иначе „тези неща си ги знаят“. Призиви, под които и аз бих се подписал, макар да не съм убеден в тяхната практическа ефективност. Но когато използваме изрази като „обществен договор“ и „плутокрация“, очакваме ли, че ще достигнем до хора извън тези, които медиите-бухалки наричат „грантаджии, реститути и сноби“? Но дори всички тези призиви да бъдат разбрани и припознати от всички, какво от това? Те атакуват начина на функциониране на престъпните управления, а не причината за тях. А тези модели задължително съществуват в обществена среда като нашата. И без да променим тази среда, ще сечем главите на ламята, а на тяхно място ще излизат нови. На вчерашния ден преди 13 години е убит тогавашният сръбски премиер Зоран Джинджич. Той е разбрал, че проблемът е средата, а не конкретни модели, произлезли от нея. Когато е питал швейцарци „Нали и в Швейцария има хора като Милошевич?“, отговорът е бил „Да, но в Швейцария на такива никой няма да даде власт“. Споменавам Джинджич, защото в следващите редове има много от неговите послания. Ако целта ни е да променяме средата, ще си позволя, без да съм професор, да напиша 10 точки за това. Дори съзнателно ще използвам по-прости изрази и дори клишета. И най-вероятно тези точки ще имат дори по-малък ефект от другите призиви за „нормалност“, но всеки един от тези опити, манифести и харти ни бута малко по-напред. Моите „точки“ са призив към всички, включително към мен самия. Най-вече към мен самия, всъщност. Може би звучат назидателно и наставнически и ще провокират мисли като „к’ъв е тоя, че да ми обяснява к’во да правя“. Грантаджия, реститут и сноб, може би. 1. Нека се променяме. Не можем да искаме

„Хората правосъдие не ядат“

Пирибрах се от шествието за правосъдие, което събра 200 човека, повечето от които се познават, въпреки че имаше плакати за събитието и 11 хиляди поканени във фейсбук. Може би пък хората вече не смятат протеста за ефективна форма на гражданско участие, може би разхождането между празни сгради в студа не е нещо, което им се струва смислено. Но може би има и друго – както отбеляза Динко в туитър, правосъдието е една абстракция. Едни структури с неясна функция, отвъд очевидната „ако открадна, може да ме осъдят“. Или алтернативно – ако ме набият, да знам, че виновникът ще бъде осъден. Тези битови неща са важни, и те също би трябвало да са нещо, което работи и което искаме, но заради тях не сме бедни. По-скоро битовите престъпления се случват именно защото сме бедни. И съответно правосъдието и да го има, ще осъди бедния, който е откраднал от друг беден, или изнервения от безизходицата, който е пребил някого на спирката. Грубо казано, тезата „хората правосъдие не ядат“ може би е валидна. Може би правосъдието е нещо твърде абстрактно, и не е ясно защо заради липсата му сме бедна държава. То дори самата структура на съда е сложна и неясна – районни съдилища, градски съдилища, ВАС, ВКС, прокуратура. Всъщност, това, че структурата и влиянията не са толкова прости може би позволява проблемите в съдебната система да останат под радара. Ясно е кой е премиер, кой е министър, кои са депутатите. Ама какво е ВСС, какви прокурорски квоти, защо ВАС е важен – освен специално интересуващите се, едва ли някой знае. Затова ще опитам да дам няколко опростени примера как липсата на правосъдие ни прави по-бедни. Пример 1 – обществени поръчки. На повечето хора е ясно, че парите от държавата не се „крадат“, те се „пренасочват“ чрез обществени поръчки. Завишени бюджети, поръчване на ненужни

Робството на аналитичния дефицит

Робството. Пак искаха да ни го отнемат! Да подменят историята! Но ние помним и сме горда нация! Помним, ама друг път. Нямаме си и идея какво е било по време на османското владичество. Но това няма значение. Защото „подменянето на историята“ уж се случва много отдавна, а така и не се е случило. Но не това ми е идеята. Няма да навлизам в спора какво е робство, какво е владичество, или иго. Не защото не е интересен, а защото не е по темата. А темата е за аналитичния дефицит. Невъзможността на мнозинството в обществото да анализира информация. От курса по педагогическа психология в университета съм запомнил малко неща, но в главата ми е останало, че една от основните функции на образователния процес е да тренира способността за индукция, дедукция, сравнение, аналогия, абстракция, обобщение, анализ и синтез (повече по темата). Само че никой не пише гневни статуси с удивителни как това не се случва. Как резултатът от образователната система няма базови аналитични умения, аналогично за другите процеси. И когато някоя медия каже „махат Паисий“, или „заменят робството със съжителство“, някой сети ли се да вникне в нещата? Да отвори програмите и да провери; да пита МОН (и да види, че няма нищо общо)? Когато президентът каза, че всеки десети в администрацията е агент на ДС, някой сети ли се да отвори данните и да види какво казват те? Или когато някоя медия каза, че замърсяването е „20 пъти над нормата“, някой сети ли се, че нормата е 24-часова, а те ни говорят за еднократно измерване? Или когато уж професор каже че 50% от първокласниците нямат майчин език – български, някой (освен Боян) отвори ли данните на НСИ? Сигурно мога да продължа с примерите още час. Ама това са подробности, ще кажете. Не. Дяволът е в детайлите. В пълния анализ на ситуацията,

Лошите НПО-та

След доста систематични усилия, най-вече от политическа посока, съкращението „НПО“ (или NGO) стана мръсна дума. Представата за неправителствените организации (non-government organizations) е на продажни хора, които прибират пари от чужди държави, за да клатят нашата. Това не е наше изобретение, разбира се. В по-малко демократични държави от нашата (колкото и странно да звучи, това е възможно), НПО-тата имат статут на врагове на народа. В Русия НПО-тата са официално „чужди агенти“, с цялата бюрократична тежест и стигма последваща от това. В Македония Сорос е дежурно оправдание на властта. Звучи познато – при протестите през 2013-та тези тези плъзнаха и у нас, както през БСП, през медиите на ДПС, така и през уж-опозиционната Атака. В даден момент, след дълго повтаряне на тезите за лошите НПО-та, хора като Волгин си измислят изрази и след това твърдят, че „вече са приели гражданственост“, като напр. „грантови анализатори“. Какво са НПО-тата по идея? Организации с нестопанска цел, където хора, които искат да подобрят обществената среда, могат да работят. Т.е. хора, които искат да работят не за едната заплата, а да подобрят средата си. Как? По всевъзможни начини – чрез изготвяне на анализи и доклади и представянето им на властите, чрез участие в процеса на съставяне на закони, чрез следене на действията на управляващите по дадена тема, в която са експерти, чрез обучителни кампании, чрез благотворителни кампании, чрез организиране на конференции, и т.н. Разбира се, това звучи твърде хубаво, за да е истина. Не сме свикнали да приемаме, че някакви хора ще работят за „полза роду“ ей така. И това е вярно – именно затова НПО-тата са места, където човек все пак получава прилична заплата, така че да може да не гладува, докато се опитва да бъде полезен. Разбира се, при НПО-тата не всичко е цветя и рози. Немалко от дейностите са „проформа“, отбиване на номера, и

Реформа в мисленето

Говорим за реформи. Правосъдна, здравна, образователна, административна, МВР и т.н. Но какво значат всъщност реформите? Какво е реалното им изражение? Глаголът „реформирам“ не е перформативен, т.е. казването му не значи изпълняването на самото действие (както например при глагола „напускам“). Реалното изражение на реформите се състои в промяна на закони и на подзаконова нормативна уредба. Състоят се и в нови начини за правене на съществуващи действия, както и въвеждане на нови действия (най-често отново чрез нормативни актове от рода на наредби и постановления). Нерядко целта (или поне изразената цел) е да се елиминират установени лоши практики – възможности за корупция, дълги или липсващи срокове, неоптимално изразходване на средства. Понякога целта е да се дадат повече възможности и права на кадърните хора – на некорумпираните съдии, на добрите лекари. Понякога се прави опит за преструктуриране на някои „звена“ или процеси, така че по-малко работа да води до повече резултати. Вече стана скучно, нали? Ето малко съвети за реформи от Не!Новините, за да е по-забавно. Но да, скучно е, защото реформите са комплекс от много стъпки, хора и принципи – няма карта „реформа“, която играем и ставаме колективно по-богати. Също така реформите не приключват. Или поне не би трябвало. Реформата трябва да е постоянна, защото реалностите наоколо се променят. До преди 10 години е било приемливо в администрацията хората да не могат да работят с компютър, днес вече не е. И до днес в обществото е приемливо да се дават пари на ръка на катаджии, лекари, инспектори; надявам се след 5 години вече да не е. До преди две години нямаше Ислямска държава, вече има. Преди 30 години демографската структура на населението може би е позволявала пенсионната система да функционира – в момента това е невъзможно, с толкова много пенсионери и с толкова малко работещи. Напълно различни примери, но и четирите изискват промяна