Държавна електронна поща??

След като тази седмица Пътната карта за електронно управление беше публикувана за обществено обсъждане, по медиите се появиха статии, че всеки гражданин ще получава служебна електронна поща (email адрес). Оттук нататък, чели-недочели, сума ти народ се втурна да обвинява държавата в идиотизъм, олигофрения, некадърност, световен заговор и т.н. Като участвал в писането на пътната карта съвсем спокойно мога да приема, че много хора ме нарекоха „идиот“. Разбира се, мога и аз да ги нарека идиоти, и да спрем до там, целият смисъл да се загуби и да се удавим в идиотизъм. Но ще опитам да обясня. Защото по кратка медийна публикация наистина не може да стане ясна конкретната идея. (А макар конкретната реализация да е разбираема само за специалисти, то, разбира се, тук всеки е специалист). Та, да всеки гражданин ще получи адрес на електронна поща, нещо като @government.bg. По принцип не е необходимо това средство за комуникация да бъде именно електронна поща, но след малко ще видим защо може би е по-практично на този етап. Да започнем от това за какво ще се ползва тази електронна поща – за да може държавата да връчва документи на граждани по електронен път – актове, отговори на жалби, покани, вкл. призовки в рамките на съдебната власт. Служебният email ще може (даже – ще трябва) да се пренасочи към личен email, така че да не трябва човек да проверява няколко email-а, само за да види, дали не са му пратили някой акт. Всъщност, известия за получен документ ще могат да се правят и по sms. За да започне да използва служебния си email за получаване на документи, човек ще трябва да влезе с картата си за електронна идентичност в един портал и там да потвърди изрично, че иска да получава по електронен път. Като посочи към кой email да се препращат писмата. Никой

Робството на аналитичния дефицит

Робството. Пак искаха да ни го отнемат! Да подменят историята! Но ние помним и сме горда нация! Помним, ама друг път. Нямаме си и идея какво е било по време на османското владичество. Но това няма значение. Защото „подменянето на историята“ уж се случва много отдавна, а така и не се е случило. Но не това ми е идеята. Няма да навлизам в спора какво е робство, какво е владичество, или иго. Не защото не е интересен, а защото не е по темата. А темата е за аналитичния дефицит. Невъзможността на мнозинството в обществото да анализира информация. От курса по педагогическа психология в университета съм запомнил малко неща, но в главата ми е останало, че една от основните функции на образователния процес е да тренира способността за индукция, дедукция, сравнение, аналогия, абстракция, обобщение, анализ и синтез (повече по темата). Само че никой не пише гневни статуси с удивителни как това не се случва. Как резултатът от образователната система няма базови аналитични умения, аналогично за другите процеси. И когато някоя медия каже „махат Паисий“, или „заменят робството със съжителство“, някой сети ли се да вникне в нещата? Да отвори програмите и да провери; да пита МОН (и да види, че няма нищо общо)? Когато президентът каза, че всеки десети в администрацията е агент на ДС, някой сети ли се да отвори данните и да види какво казват те? Или когато някоя медия каза, че замърсяването е „20 пъти над нормата“, някой сети ли се, че нормата е 24-часова, а те ни говорят за еднократно измерване? Или когато уж професор каже че 50% от първокласниците нямат майчин език – български, някой (освен Боян) отвори ли данните на НСИ? Сигурно мога да продължа с примерите още час. Ама това са подробности, ще кажете. Не. Дяволът е в детайлите. В пълния анализ на ситуацията,

За филма на Ал Джазира, малцинствата и глобализацията

Тези дни популярна тема е филма на Ал Джазира за турското малцинство в България. Разбира се, дори най-вероятно без да са го гледали, повечето от нас, „закърмени“ с българската история, са готови да заклеймят филма като турска пропаганда. За съжаление, начинът, който е направен филма, го причислява по-скоро към пропагандата. Не съм историк, но съм се научил да идентифицирам т.нар. логически заблуди. А от тях има немалко във филма. Както отбелязва Александър Стоянов в тази статия в КлинКлин, „турските журналисти са боравили повече от фриволно и несериозно с „факти“ и „данни“, които трудно издържат проверката на реалността“. Историческите факти не са ми известни в детайли, но ще подчертая някои съвсем елементарни грешки на филма. Първата е числеността на турското малцинство. Във филма се споменават четири числа – „700 хиляди“, „милион и половина“, „9% от 7 милиона (т.е. 630 хиляди)“ и „над милион“. Оттук личи немарливост към фактологията. Много неща са представени твърде едностранчиво – не е интервюиран никой българин (като изключим един свещеник, чиито думи бяха преведени творчески), нито един участник във възродителния процес и нито един политик. Дори другата гледна точка да не е правилна, тя трябва да бъде представена. Дори може да бъде използвана за подсилване на тезата, ако щете. Като споменах творчески превод – надписът на тениската на атакистите „Не на Турция в ЕС“ беше преведен съвсем грешно и тенденциозно като „No Turks in Europe“ (Без турци в Европа). Без да защитавам Атака, двете неща нямат много общо. ДПС пък е представена като спасителната партия. Като чистото обединение на съпротивата срещу потисничеството на българската власт върху турското малцинство. И може би това е изглеждало така (и все още изглежда така за някои от турците), но напоследък става особено явно, че ДПС е предимно корпорация. Още по-абсурдно става, когато се твърди, че „националистите имат медийни ресурси, а ние

Да си купиш страх

Вчера сайтът на ЦИК беше паднал за известно време. Информационно обслужване, фирмата, обслужваща изборния процес, излезе с разяснение на причината – масирана DDoS атака срещу сървърите ѝ (както и срещу сайтовете на МВР и ГРАО). Половин милиард заявки за 10 часа, идващи от компютри от цял свят, като в пикови моменти са стигали до милиони заявки в секунда. Заявките са били толкова много, че услугата CloudFlare, чиято цел е да спира такива атаки, също в началото не е успяла да филтрира достатъчно трафик. И предишни години по избори е имало атаки срещу сайта на ЦИК, но в доста по-малък мащаб и не са били усещани. Тук трябва да отбележа, че освен, че бях в течение със случващото се, нямам повече информация от описаната в публикацията на ИО. И разсъждавам като страничен наблюдател. Защо му е на някой да атакува сайта на ЦИК, и то толкова масирано и добре координирано? Докато DDoS атаки срещу сайтове на корпорации имат директен ефект върху приходите им, и те губят пари за всяка минута, в която сайтът им е паднал, то с информационния сайт на ЦИК случаят не е такъв. Всъщност на сайта на ЦИК има две важни неща – телефони за сигнализиране на нередност (които могат да бъдат намерени в кеша на гугъл, както и в кеша на CloudFlare, както видяхме) и новини. Очевидно липсата на сайт на ЦИК не смущава изборния процес. Само че когато по време на референдум за електронно гласуване сайтът на ЦИК падне, това генерира страх у хората. Не без помощтта на някои медии, които рано-рано излязоха с тези като „Сайтът на ЦИК падна, представете си какво ще е, ако има електронно гласуване“. Разбира се, погледнато рационално, нещата нямат нищо общо. Ако сега някой DDoS-не и събори този блог, това ще значи ли нещо за електронното гласуване? Не. Работата е

А може ли истински интервюта?

Гледах последното интервю с Орешарски. Едновременната инфантилност и наглост на бившия премиер я оставяме настрана. Но да разгледаме журналистическите практики у нас. И не, не говоря за виртуози на манипулирането на общественото мнение като ПИК, Блиц, Преса и подобни. Говоря за нормалните журналисти, в телевизии и радиа, които уж интервюират събеседниците си. Знаем, че „една лъжа, повторена сто пъти, става истина“. Особено ако журналисти безкритично я оставят да плува в пространството. Любимият ми пример беше с „платените шепа протестиращи“. От самото начало всички представители на управляващата тогава коалиция говореха по медиите как се знаело, че протестиращите са платени. И че са малко. Някой постави ли това под въпрос? Осъди ли хвърлянето на псевдо-факти в общественото пространство? Не. Тук-таме някой измънкваше последващ въпрос „имате ли доказателства“, който явно беше удовлетворен с отговор от рода на „то е обществена тайна“. Така беше и с гореспоменатото интервю на Орешарски. Вече повторената сто пъти лъжа се е превърнала в истина, така че Лора Крумова изобщо не постави под въпрос твърдението, че след началото на протестите са останали двайсетина платени. Но това не беше единствената безкритично подмината глупост на бившия (и.д.) премиер. Когато той се измъкваше с тезата, че не се занимавал с политика, никой не се сети да изтъкне, че всъщност има разлика между „партийна“ и „политическа“ дейност. И че изпълнителната власт се занимава с осъществяване на политика (поне според чл. 105 от Конституцията). Орешарски не беше скастрен и когато дори обвини обществото, че не знае каква е структурата на държавното управление. Иронично, след като според него главата на изпълнителната власт не взема решенията, а лидерите на парламентарното мнозинство ги вземат, което си е (удобно) непознаване на структурата на държавното управление – изпълнителната власт само се избира и контролира от парламента, но не му играе по свирката. Поне по идея. За изолацията от външния

Тролололо (кръгла маса)

След като се включих в тўитър дискусия между Еленко и Антони Тренчев (депутат от РБ/ДБГ), вторият ме покани на кръгла маса (press release | статия в Offnews), на която с представителите на партии, медии, адвокати да обсъдим проблема с троловете. Първо е нужно да дефинираме какво решаваме. Има три вида тролове – партийни, корпоративни и „безплатни“. На партийните и корпоративните се плаща, за да хвалят някоя партия/компания, или да плюят по конукренцията, а другите не са платени, но нападат и обиждат останалите или размиват дискусията за собствено удоволствие. Съответно проблемните аспекти, които бяха изтъкнати (от Добрата Фея) са два – единият е наказателен, когато се извършват престъпления свързани с реч на омразата, подтикване към насилие, например; а другият, може би по-безобиден, е този на изкривяване и влошаване на дискусиите, подтикнат от партийни или корпоративни интереси. За първия аспект всички бяха съгласни, че е нужно да има регулация и наказуемост – т.е. ако някой призовава към насилие над някаква общност или конкретен човек, то той да подлежи на наказателна отговорност. По втория имаше достатъчно мнения, че не само не е работа на държавата да го регулира, а тя няма и техническата възможност и капацитет да прилага регулациите. А всъщност проблемът не е чак толкова мащабен, и се манифестира най-вече по избори. Тъй като проблемът съществува заради технологията, която дава възможност един човек да пише с много анонимни профили, е логично решението също да бъде технологично. Това, което аз предложих, а и Владо Йончев от Offnews загатна, е споделена база данни и интелигентни филтри. Сходно на начина, по който работят спам филтрите, а именно – чрез машинно самообучение и анализ на текста. Грубо казано, на база на IP-адресите (които могат да се сменят, разбира се), имената на профилите, часовете на публикуване и сходството в съдържанието, ще може да се определи кой е

„Българите са най-добрите програмисти“

…ама не. VentureBeat излезе със статия миналата седмица, в която твърди, че не в Силициевата долина са най-добрите програмисти. И в единия от двата публикувани погледа върху данните на stackoverflow излиза, че българите са „най-добри“. Из българските онлайн медии тръгнаха статии, избирателно цитиращи „проучването на американски сайт“, и всички бяха много горди, че – ето, и в това сме най-добри! Какво е stackoverflow? Както беше казал някой – това е (световна) bg-mamma за програмисти – отговорът на всеки въпрос или проблем, който имаш, докато програмираш, се намира там. А когато някой попита нещо, и му отговориш, трупаш точки. Е, двама българи сме на 1-ва страница в класацията по точки – Дарин Димитров е 2-ри, а аз съм 30-ти. Общо взето заради тази „аномалия“, че двама човека са отделили количество от времето си да отговарят на въпроси, сега българите са „най-добрите програмисти“. Явно статиите по темата са били споделяни много, та бТВ ме потърсиха за коментар. Приех и направихме кратко интервю по темата. В интервюто обясних две неща – първо, че отговарянето на въпроси и трупането на точки не непременно значи, че си добър програмист, и второ, че при различен поглед върху данните излизат различни резултати, и поради малкия брой представители от България (40), не може да се каже, че сме „най-добри“. Да, имаме силна индустрия и със сигурност сме желана дестинация за компании, търсещи програмисти, но „най-добри“ е пресилено. Е, това няма да го чуете в излъчената част от интервюто. Може би за да не разваляме хубавата новина. (Също няма да чуете и мнението ми, че българското висше образование не дава добри умения на програмистите. Вместо това ще чуете зам-ректор на Техническия университет). Съгласен съм, че ако твърдението е „Българите са добри програмисти“, то „нямаме новина“. И тук критиката ми не е само към бТВ (на които благодаря за интервюто

За линейките и циганските квартали

Лесно е да обвиним Петър Москов в расизъм, за изказването му, че няма да пуска линейки в циганските квартали. Та така той би оставил хора без полагащата им се спешна помощ. (използвам „цигански“, защото не намирам нищо пейоративно в думата. Ако някой смята, че използването на „ромски“ носи някакви разлика, готов съм да споря на лингвистичното поле). Лесно е и да се закачим за популистката нишка и да пригласяме, че всеки, който има права, има и задължения. И оттам е лесно да започнем да развиваме тезата колко лоши са циганите, и как тормозят българите и вземат пари за помощи без да вършат работа и така нататък. Но хайде да не минаваме с лесното. „Циганска престъпност“ няма пред съда. Пред съда всички са равни (или поне би трябвало да бъдат). Само че циганска престъпност има в статистиката. И когато идентифицираме рискови групи и рискови райони, нямаме право да игнорираме статистиката. Нямаме право да си затваряме очите за проблемите, защото това не е от полза за никого. И когато кажем „175 от 227 нападения над медицински екипи са в цигански квартали“, това не е расизъм, а статистика. Расизмът може да дойде след това, а може и да не дойде. Причините за „циганската престъпност“, естествено, са по-дълбоки, но тяхното решение минава през решения на цялостните проблеми на държавата и обществото, а това не е видимо на хоризонта. А защитата на медицинските екипи е приоритет за един министър (и не казвайте, че понякога е окей да ги набиеш, защото колкото и да са груби понякога, боят не е оценка за труда им). Дали предложените мерки са адекватни – не (защото са в конфликт с друг приоритет на министъра – здравето и живота на всички граждани), и е глупаво министър да прави емоционални изказвания по чувствителни теми. Но е нужно да се вдигне шум по

Къде са сега протестиращите??

Ежедневно има по някой скандал в държавата. Я някой затрил тефтерче, я загубили протокол от разпределяне на дело, я някой назначил свой човек някъде, я президентът не помнел точно какво е правил преди 25 години, я някой предложил за министър партиен лидер със съмнителна компетентност, я какво ли още не. Нищо ново – такива микро- и макро- скандали има откакто има някакви свободни медии. От няколко месеца обаче има нов мотив, използван редовно от разни самодоволни коментатори и семейни медии. А именно „къде са сега протестиращите??“. Това се явява естествено продължение на опорната точка „Къде бяха протестиращите, когато…“. Но то е и нещо повече. Защото Пеевските медии само дават тона, а хиляди именни и безименни българи със задоволство от това, че не са протестирали заедно с „разглезената паплач“ миналата година, изригват с въпрос и укор в едно – „Къде са сега тия, дето се правят на гражданско общество, ама всъщност не са“. Хилядите именни и безименни българи злорадстват, затвърждавайки за себе си убеждението, че някой е бил платен, че никой не е имал позиция, и че всички са маскари. И че няма да се оправим, щото „видяхме ги и тези“. Задавайки този въпрос, обаче, те може би не разбират какъв свят изграждат около себе си. Свят, в който някой друг трябва да протестира срещу несправедливостите. Свят, в който е достатъчно да наплюеш някого, а да имаш позиция е „буржоазна измислица“. Свят, в който всички са маскари. А когато човек гради такъв свят около себе си с думите си, те се превръщат в самоизпълняващо се пророчество. А кои са тези „те“, и има ли „ние“? Те са резултатът от години на репресия, бедност и собствена безидейност. Те не са „тъпите и грозните“. Те сме ние. А къде са сега протестиращите, защо не протестират срещу разграждащото недоверие и калното самодоволство?

Защо ще протестирам довечера

Довечера в 18:30 пред народното събрание е организиран протест срещу „възраждането на модела #КОЙ“. По-конкретно, против очакваното гласуване на закона Пеевски-Цонев за КТБ, както и против приетите решения за отлагане на решението за КТБ. До онзи ден нямах позиция за КТБ – дали трябва да се оздрави или да се закрие. Нямах, защото не разбирам от банки, макроикономика и такива неща. И когато не разбирам от нещо, не държа да имам мнение, още повече да го налагам. В момента също нямам мнение кой е правилният ход за КТБ. По-логично звучи това, което каза Хампарцумян тази сутрин, че и да се оздрави банката, на 1-вия ѝ работен ден всички ще си изтеглят парите от нея, за всеки случай, и тя пак ще фалира. А тя би се оздравила с поне 2 млрд държавни пари, дори да се приеме предложението на т.нар. „омански фонд“. Но Костов (въпреки личният мотив) също не звучи нелогично. Та за банково дело няма да говорим. Само ще направя уточнението, че каквото и да стане, вложителите до 100 хиляди ще си получат парите (гарантирани по закон). Но довечера ще протестирам. Защото решението какво да се прави с КТБ не само се взема де-факто от Пеевски, чиито медии предизвикаха банковата паника, но и се защитава много агресивно от същите тези медии, а и не само. Още вчера, часове след обявяването на протеста, в ПИК (Пеевски Иска да Каже) се появиха обвинения, че протестиращите са платени от групировки и олигарси. Но това не е всичко. Днес по бТВ се появи една жена, икономист, Вера Ахундова, член на „Ние, гражданите“, което е „за“ оздравяването на КТБ. Същата раздели партиите на „националноотговорни“ (измежду които и ДПС) и на „тези, които създадоха групировките и октоподите, в момента претворени в Реформаторски блок“. Приемайки възможно съвпадение на имената, виждаме публикации във Вести.бг и dese.bg (с