Posts tagged медии

Държавна електронна поща??

35

След като тази седмица Пътната карта за електронно управление беше публикувана за обществено обсъждане, по медиите се появиха статии, че всеки гражданин ще получава служебна електронна поща (email адрес).

Оттук нататък, чели-недочели, сума ти народ се втурна да обвинява държавата в идиотизъм, олигофрения, некадърност, световен заговор и т.н. Като участвал в писането на пътната карта съвсем спокойно мога да приема, че много хора ме нарекоха „идиот“. Разбира се, мога и аз да ги нарека идиоти, и да спрем до там, целият смисъл да се загуби и да се удавим в идиотизъм.

Но ще опитам да обясня. Защото по кратка медийна публикация наистина не може да стане ясна конкретната идея. (А макар конкретната реализация да е разбираема само за специалисти, то, разбира се, тук всеки е специалист).

Та, да всеки гражданин ще получи адрес на електронна поща, нещо като <егн>@government.bg. По принцип не е необходимо това средство за комуникация да бъде именно електронна поща, но след малко ще видим защо може би е по-практично на този етап.

Да започнем от това за какво ще се ползва тази електронна поща – за да може държавата да връчва документи на граждани по електронен път – актове, отговори на жалби, покани, вкл. призовки в рамките на съдебната власт. Служебният email ще може (даже – ще трябва) да се пренасочи към личен email, така че да не трябва човек да проверява няколко email-а, само за да види, дали не са му пратили някой акт. Всъщност, известия за получен документ ще могат да се правят и по sms.

За да започне да използва служебния си email за получаване на документи, човек ще трябва да влезе с картата си за електронна идентичност в един портал и там да потвърди изрично, че иска да получава по електронен път. Като посочи към кой email да се препращат писмата. Никой не може да ни накара, ако не искаме, да ползваме тази услуга. Ако изберем да я ползваме, писмата от държавата няма да ги получава на хартия, а на мейла си. Ще пестим хартия и няма да ни се губят писма по пощата.

Всъщност, този портал е най-важната част от системата. Email-ът е само средство за известие, и всъщност технически детайл. Т.е. няма да се прави „български Gmail“, а система, в която ще си виждаш документите от държавата на едно място и която ще ти праща съобщения, когато такива се получат.

Как човек потвърждава, че е получил нещо? Писмото, което получава, съдържа линк към документа. Когато линкът бъде отворен, и гражданинът влезе (с картата си за електронна идентичност), се счита, че е получил документа. И съответно започват да текат срокове, ако се очаква нещо от него. Ако обаче 7 дни след изпращането на електронното писмо няма потвърждение за отваряне, тогава то се придвижва по хартиен път.

Добре, защо служебен email? Не може ли просто да влизаме в системата и да си настройваме личния email. Може. Но за да ви изпрати документ, администрацията ще трябва или да се интегрира с портала, в който сте си посочили email-а, или да влезе ръчно и да провери кой ви е email-а. В момента повечето деловодни системи могат да изпращат email, съответно ако форматът на адреса е ясен, могат да ви го изпратят без допълнителни стъпки, и по-важното – без допълнителни средства за надграждане/интеграция (разбира се, нужна е проверка дали сте приели да изпращате, но това може да стане със съобщение от SMTP сървъра, че съобщението не е доставено, което да значи, че се минава към хартиения процес). В даден момент служебният email може да стане и излишен. Засега е по-лесно чрез него и дава малко повече възможности на системата реално да заработи.

„Ама то пак ще струва милиони“. Не, никакви милиони. Всъщност, то е малък компонент от проекта за e-id. Вече дори има изградена система за е-връчване, която макар (според мен) да не поддържа цялата необходима функционалност, може да се използва като основа. А дали цялата система ще заработи, или пак половината администрации ще пращат така, половината иначе, или изобщо няма да са чували за това, зависи от много неща. Но ако не създадем технологична предпоставка, няма да разберем.

На последно място – това не е наша измислица – Регламент 910/2014 (ЕС) дефинира „услуга за електронна препоръчана поща“, вкл. квалифицирана такава, при която доставянето има противопоставимост в съда. В Българския Закон за електронното управление пък има такива текстове от 2009-та, а в Естония от над 10 години се ползва именно такъв подход – на всеки гражданин се дава служебна поща (<егн>@eesti.ee), която той пренасочва към своя лична поща.

(Коментарите тип „МВР ще ми следи пощата“ ги оставям настрана. Ужас, че МВР ще разбере какви актове ви е съставило…самото то. Или НАП. Или че сте подали жалба в общината. МВР няма нито нужда, нито капацитет да следи всичко това – ако имаше, вече щеше да го следи по многото други начини, които има.)

Надявам се обясних каква е идеята. И вече съм по-малко идиот. И съвсем без да имам високи очаквания, се надявам поне няколко човека като прочетат следващия път някое заглавие, да не бъдат с нагласата „тия пак поредната тъпотия мислят“. Не защото някой съветник или чиновник може да се обиди, а защото „аз всичко разбирам, тия там нищо не разбират“ е непродуктивна национална мантра, и пречи. На всички. Понякога предложенията наистина ще са глупави, понякога няма да има кой да ги обясни. Но хайде да не изпитваме радост от това, че сме „изобличили“ във фейсбук „POREDNATA GLUPOST“.

А ако това е най-големият „проблем“ на пътната карта за електронно управление, всичко е наред. Ако не е – коментарите тук са също толкова лесни, колкото и коментарите в новинарски сайтове. И е сигурно, че някой в администрацията ще ги прочете (дали ще ги вземе предвид е друг въпрос, но поне за този документ, ако са конструктивни, ще бъдат отразени).

Share Button

Робството на аналитичния дефицит

10

Робството. Пак искаха да ни го отнемат! Да подменят историята! Но ние помним и сме горда нация!

Помним, ама друг път. Нямаме си и идея какво е било по време на османското владичество. Но това няма значение. Защото „подменянето на историята“ уж се случва много отдавна, а така и не се е случило.

Но не това ми е идеята. Няма да навлизам в спора какво е робство, какво е владичество, или иго. Не защото не е интересен, а защото не е по темата. А темата е за аналитичния дефицит. Невъзможността на мнозинството в обществото да анализира информация.

От курса по педагогическа психология в университета съм запомнил малко неща, но в главата ми е останало, че една от основните функции на образователния процес е да тренира способността за индукция, дедукция, сравнение, аналогия, абстракция, обобщение, анализ и синтез (повече по темата). Само че никой не пише гневни статуси с удивителни как това не се случва. Как резултатът от образователната система няма базови аналитични умения, аналогично за другите процеси.

И когато някоя медия каже „махат Паисий“, или „заменят робството със съжителство“, някой сети ли се да вникне в нещата? Да отвори програмите и да провери; да пита МОН (и да види, че няма нищо общо)? Когато президентът каза, че всеки десети в администрацията е агент на ДС, някой сети ли се да отвори данните и да види какво казват те? Или когато някоя медия каза, че замърсяването е „20 пъти над нормата“, някой сети ли се, че нормата е 24-часова, а те ни говорят за еднократно измерване? Или когато уж професор каже че 50% от първокласниците нямат майчин език – български, някой (освен Боян) отвори ли данните на НСИ? Сигурно мога да продължа с примерите още час. Ама това са подробности, ще кажете. Не. Дяволът е в детайлите. В пълния анализ на ситуацията, на данните, на твърденията. А това не се отнася само за горещите теми. Отнася се и до ежедневната работа. И няма как да сме ефективни и икономиката ни да върви нагоре, докато не можем да боравим с информация в „информационната ера“.

А ние не сме научени да анализираме факти и данни, да мислим в абстракции, да правим правилни аналогии. Изглежда сме научени да сме първосигнални. А уж „българинът“ чете между редовете. Само че май четенето между редовете вече не е толкова важно; важно е извън редовете какво има. Важно е като прочетем нещо, да отворим Google. Да питаме. Да мислим.

В цялата тази първосигнална тъпота главна роля имат журналистите. Докато на „обикновения човек“ може и да не му е работа да си проверява фактите от фейсбук статусите (макар че трябва), то това е горе-долу единствената работа на журналиста. Ама те нямали време, ама не можело за всичко да се прави журналистическо разследване, ама такива били нагласите в обществото. Глупости. Просто и те са под робството на аналитичния дефицит.

С тази невъзможност да анализираме реалността, изобщо не ни трябват кемтрейлс, флуор във водата и психотронни оръжия, за да може „илюминатите“ да контролират обществото. Трябва ни един вестник Телеграф, един сайт Блиц и един Хекимян. И няколко милиона възмутени и немислещи, макар и уж интелигентни и с уважавани професии.

Какво искам да кажа, освен елитарно да се оплача? Нищо. Понякога и аз искам просто да се оплача. И дано има как да се освободим от робството на аналитичния дефицит. Или владичеството му. Все тая.

Share Button

За филма на Ал Джазира, малцинствата и глобализацията

1

Тези дни популярна тема е филма на Ал Джазира за турското малцинство в България. Разбира се, дори най-вероятно без да са го гледали, повечето от нас, „закърмени“ с българската история, са готови да заклеймят филма като турска пропаганда.

За съжаление, начинът, който е направен филма, го причислява по-скоро към пропагандата. Не съм историк, но съм се научил да идентифицирам т.нар. логически заблуди. А от тях има немалко във филма. Както отбелязва Александър Стоянов в тази статия в КлинКлин, „турските журналисти са боравили повече от фриволно и несериозно с „факти“ и „данни“, които трудно издържат проверката на реалността“.

Историческите факти не са ми известни в детайли, но ще подчертая някои съвсем елементарни грешки на филма. Първата е числеността на турското малцинство. Във филма се споменават четири числа – „700 хиляди“, „милион и половина“, „9% от 7 милиона (т.е. 630 хиляди)“ и „над милион“. Оттук личи немарливост към фактологията. Много неща са представени твърде едностранчиво – не е интервюиран никой българин (като изключим един свещеник, чиито думи бяха преведени творчески), нито един участник във възродителния процес и нито един политик. Дори другата гледна точка да не е правилна, тя трябва да бъде представена. Дори може да бъде използвана за подсилване на тезата, ако щете. Като споменах творчески превод – надписът на тениската на атакистите „Не на Турция в ЕС“ беше преведен съвсем грешно и тенденциозно като „No Turks in Europe“ (Без турци в Европа). Без да защитавам Атака, двете неща нямат много общо.

ДПС пък е представена като спасителната партия. Като чистото обединение на съпротивата срещу потисничеството на българската власт върху турското малцинство. И може би това е изглеждало така (и все още изглежда така за някои от турците), но напоследък става особено явно, че ДПС е предимно корпорация. Още по-абсурдно става, когато се твърди, че „националистите имат медийни ресурси, а ние нямаме нищо“, при положение, че най-голямата медийна империя е на ДПС. Която, обаче, се използва за всичко друго, но не и за защитаване на правата на турското малцинство.

И не на последно място – американският историк, който говори, и целта на включването на когото най-вероятно е да придаде повече тежест на твърденията, всъщност е историк с доста спорна репутация. Един от малкото, които отричат арменския геноцид, с твърде спорни публикации, които изглежда не са приети в научните среди. (Но да не превръщам логическата заблуда „Appeal to authority“ в „ad hominem“)

Обаче това, че филмът е зле направен, че борави с логически заблуди и измислени факти, не значи, че не може да ни накара да се замислим. Според любимата ми логическа заблуда („the fallacy fallacy“) това, че за доказването на дадена теза са използвани логически заблуди не означава непременно, че тезата е грешна.

В България има турско малцинство. И срещу него са правени всякакви „набези“ – за асимилация, за прогонване, за покръстване, за „екскурзии“, за смяна на имена и т.н. И това е лошо. И е лошо не само според „либералните евроатлантически ценности“. В Европа българите организират български училища, български школи по танци, и никой не ни забранява това. Холандците са окей с това българите да учат български (стига да учат и холандски). Редно ли е ние да сме против това турците да учат турски, и да прилагаме двоен стандарт? По-скоро не.

„Ама те…5 века…кръвен данък…робство“. Чувам вече тези аргументи. Само че това „те“ е грешката. Тези „те“, които са основали и разширили османската империя, които са воювали и избивали, нямат нищо общо с нашето турско малцинство. Което е докарано тук отнякъде и си е заживяло мирно и спокойно. Да, може би са използвани за геополитически цели, но те са хора. А от геополитическа гледна точка е по-добре да ги спечелиш на своя страна, като им дадеш равни права и ги накараш да се чувстват добре, отколкото да ги потискаш и да ги правиш още по-удобен инструмент на други. Но това е мое допускане, без да разбирам от геополитика (може би трябва да си сипя още 2-3 бири и ще разбирам повече).

Между другото, разбираме и още нещо. Че насилственият атеизъм, както и насилственото покръстване или помохамеданчване не работи. И създава напрежение, което избива по един или друг начин.

Но общо взето това, за което филмът ни кара да се замислим е, че не печелим нищо от нетолерантността ни към малцинството. Може би тенденциозно ни се показват учители, но е факт, че без политически злоупотреби, това малцинство може да бъде добре образовано и активна част от обществото. Че разбирането ни дори за собствената ни държава е обременено от неща, които са ни набивали в главите и които не сме поставяли на съмнение. И докато се смеем на македонците за „велика Македония“, гордо изтъкваме златния век и лошите турци.

Само че заключението ми няма да бъде тази либерална и може би трудно-смилаема теза (щото… „как така на турците ще даваме..да си ходят в Турция“). Заключението ми ще бъде свързано с границите. И как те отново са най-големият проблем. Една група хора, по съвсем случайни фактори (някакви войни, договори, глупости) попадат от едната или от другата страна на някоя граница. Тях никой не ги е питал, те просто си живеят там (с това не оневинявам „масите“, защото и те следва да имат воля, но на практика рядко вземат решения). Българското малцинство в Гърция е попаднало от „грешната“ страна на границата, турското малцинство в България също. И практиката през миналия век е била – бой, асимилация, и сръбска/българска/гръцка/турска музика. И от гледна точка на идеала за националната държава, това е изглеждало оправдано.

За щастие при нас идва глобализацията. Която все още не сме оползотворили напълно, но която може да ни даде една „безгранична утопия“, един свят, в който няма значение от коя страна на измислена линия попаднеш след някой геополитически катаклизъм. Но дори границите да останат, то и технологиите, и мисленето се променят. В момента няма нужда от турско читалище, за да учиш за турската култура. Няма нужда и от българско читалище, за да изучаваш българската култура. А докато за днешните малцинства е немислимо да напуснат земите, в които винаги са живели, то промяната в мисленето ще позволи на утрешните „да си хванат куфарите“ и да отидат другаде. Да, проблемът на общностите остава, но и те, за добро или за лошо, стават по-преходни и по-глобални.

Филмът на Ал Джазира по-скоро прави опит за връщане на изтърканото „ние срещу тях“, но ако се абстрахираме от ниското му качество, той може би неволно насочва мисълта към по-смислени въпроси. На които не съм компетентен да отговоря, но пък за щастие никой не ми е забранил да разсъждадвам за тях в писмена форма.

Share Button

Да си купиш страх

17

Вчера сайтът на ЦИК беше паднал за известно време. Информационно обслужване, фирмата, обслужваща изборния процес, излезе с разяснение на причината – масирана DDoS атака срещу сървърите ѝ (както и срещу сайтовете на МВР и ГРАО). Половин милиард заявки за 10 часа, идващи от компютри от цял свят, като в пикови моменти са стигали до милиони заявки в секунда. Заявките са били толкова много, че услугата CloudFlare, чиято цел е да спира такива атаки, също в началото не е успяла да филтрира достатъчно трафик. И предишни години по избори е имало атаки срещу сайта на ЦИК, но в доста по-малък мащаб и не са били усещани.

Тук трябва да отбележа, че освен, че бях в течение със случващото се, нямам повече информация от описаната в публикацията на ИО. И разсъждавам като страничен наблюдател.

Защо му е на някой да атакува сайта на ЦИК, и то толкова масирано и добре координирано? Докато DDoS атаки срещу сайтове на корпорации имат директен ефект върху приходите им, и те губят пари за всяка минута, в която сайтът им е паднал, то с информационния сайт на ЦИК случаят не е такъв. Всъщност на сайта на ЦИК има две важни неща – телефони за сигнализиране на нередност (които могат да бъдат намерени в кеша на гугъл, както и в кеша на CloudFlare, както видяхме) и новини. Очевидно липсата на сайт на ЦИК не смущава изборния процес.

Само че когато по време на референдум за електронно гласуване сайтът на ЦИК падне, това генерира страх у хората. Не без помощтта на някои медии, които рано-рано излязоха с тези като „Сайтът на ЦИК падна, представете си какво ще е, ако има електронно гласуване“.

Разбира се, погледнато рационално, нещата нямат нищо общо. Ако сега някой DDoS-не и събори този блог, това ще значи ли нещо за електронното гласуване? Не. Работата е там, че хардуерът и процедурите, с които се подготвяш да поддържаш информационен сайт са много по-различни от тези, с които би се поддържало едно електронно гласуване. DDoS атаките са нещо известно, и се вземат предвид при изготвяне на т.нар. threat model. Но дали за информационен сайт, било то и на ЦИК, е оправдано да се дадат десетки хиляди за хардуер (вкл. рутери, firewall-и, netflow analyzer-и, intrusion prevention, DDoS mitigation и т.н.)? Не разбира се. Защото дори някой злонамерен да изсипе милиони заявки, най-лошото, което може да стане е…нищо.

Съвсем по друг начин стоят нещата с евентуалното електронно гласуване. Там има много по-високи рискове и съответно са нужни много повече хардуер, софтуер, disaster recovery процедури и какво ли още не. Разбира се се появиха и съмнения за компетентността на държавата и на ИО да се справи с всичко това. И те са валидни притеснения, и макар че ИО имат компетенцията, случаят от вчера няма общо с това. Както моите познания в сферата нямат общо със сигурността на блога ми. Просто защото няма риск за нищо, ако блогът ми падне.

Само че тези технически детайли нямат значение. Няма значение и фактът, че при електронно гласуване ще може да се гласува 1 седмица преди самите избори, а ако не успееш, ще можеш да гласуваш и на хартия след това. Няма да има значение и кой е поръчал атаката. Защото политици и медии вече започват да използват падането на сайта вчера като аргумент против електронното гласуване. Най-вероятно ще го направят и когато се стигне до дебат по темата в парламента. И когато в парламента някой излезе и каже „сайтът на ЦИК падна, не можем да подложим гласа на българските граждани на такъв риск“, това ще звучи някак оправдано, макар да няма нищо общо с реалността.

Трудно е да се изчисли колко е струвала атаката вчера (няма публичен ценоразпис на „хакерски“ услуги) но това да генерираш толкова много заявки (чрез botnet или други методи) в продължение на 10 часа е в порядъка на десетки хиляди долари. А когато някой плаща такива пари, то той иска нещо в замяна. Очевидно това нещо не е хаос в изборите, защото падането на сайта не доведе до такъв (за разлика от организацията при предаването на протоколите).

Може би това, което е било купено, е страхът ни. Страхът от електронното гласуване. Тезата, че електронното гласуване може много лесно да бъде „съборено“, бавно, но сигурно ще се прокрадва в медийни публикации и в платени коментари под статии, докато накрая стане „известен на всички факт“.

Това са само хипотези, разбира се. Може да няма конспирация, може да няма „тъмни сили“, които са против електронното гласуване. А кой е поръчал атаката едва ли ще разберем. Но е добре да имаме едно на ум, когато някой се опитва да плати едни пари и срещу тях да получи страха ни.

П.П. Още по темата от Вени Марковски

Share Button

А може ли истински интервюта?

3

Гледах последното интервю с Орешарски. Едновременната инфантилност и наглост на бившия премиер я оставяме настрана. Но да разгледаме журналистическите практики у нас. И не, не говоря за виртуози на манипулирането на общественото мнение като ПИК, Блиц, Преса и подобни. Говоря за нормалните журналисти, в телевизии и радиа, които уж интервюират събеседниците си.

Знаем, че „една лъжа, повторена сто пъти, става истина“. Особено ако журналисти безкритично я оставят да плува в пространството.

Любимият ми пример беше с „платените шепа протестиращи“. От самото начало всички представители на управляващата тогава коалиция говореха по медиите как се знаело, че протестиращите са платени. И че са малко. Някой постави ли това под въпрос? Осъди ли хвърлянето на псевдо-факти в общественото пространство? Не. Тук-таме някой измънкваше последващ въпрос „имате ли доказателства“, който явно беше удовлетворен с отговор от рода на „то е обществена тайна“.

Така беше и с гореспоменатото интервю на Орешарски. Вече повторената сто пъти лъжа се е превърнала в истина, така че Лора Крумова изобщо не постави под въпрос твърдението, че след началото на протестите са останали двайсетина платени. Но това не беше единствената безкритично подмината глупост на бившия (и.д.) премиер. Когато той се измъкваше с тезата, че не се занимавал с политика, никой не се сети да изтъкне, че всъщност има разлика между „партийна“ и „политическа“ дейност. И че изпълнителната власт се занимава с осъществяване на политика (поне според чл. 105 от Конституцията). Орешарски не беше скастрен и когато дори обвини обществото, че не знае каква е структурата на държавното управление. Иронично, след като според него главата на изпълнителната власт не взема решенията, а лидерите на парламентарното мнозинство ги вземат, което си е (удобно) непознаване на структурата на държавното управление – изпълнителната власт само се избира и контролира от парламента, но не му играе по свирката. Поне по идея. За изолацията от външния свят отговорът беше горе-долу „те сега са по-зле, аз ходих в Азербайджан и Виетнам“. Забавен отговор, дори (за разлика от „шегите“ малко преди това), но оставен да виси в пространството като факт. Нищо не последва и в отговор на манипулативното твърдение, че протестите били „медийна революция“. Поне да даде пример защо. Няма нужда, може би.

И не, това недоволство не е персонално отправено към Лора Крумова и Галя Щърбева. Ако това беше първото интервю, проведено в такъв стил, нямаше да пиша по въпроса. На практика почти няма интервюта, където тъп и празен отговор да бъде оспорен по адекватен начин. Дали от непознаване на материята от страна на журналистите, или от страх, че ако са твърде остри, никой няма да иска да бъде интервюиран? Не знам.

Не, не искам всички да са като Джеръми Паксман, който понякога е дори груб с гостите си, когато говорят неверни неща или отказват да отговорят на въпросите. Но когато интервюираните използват напълно стандартни логически заблуди, работа на интервюиращите е да ги посочат. Да кажат изрично на интервюирания, че не ползва реални аргументи, а заблуждава зрителите. Работа на интервюиращите е да знаят за тези заблуди, защото широката публика може би не ги знае и няма опит в откриването им в изказванията на публични личности. (Един единствен път съм чувал Бойко Василев да репликира Михаил Миков след използване на „ad hominem“ аргумент.)

Така ежедневно всякакви демагози, без оглед на партийна принадлежност, изливат от ефира глупостите си. След което идва…следващият въпрос. Може би по-рентабилно ще е просто да запишем въпросите на един компютър, който чрез синтезатор на реч да ги задава, а гостът да сигнализира, че е свършил с отговора си с натискане на бутон, за да бъде изчетен следващия въпрос.

Не искам това да е атака към интервюиращите ни журналисти, а по-скоро молба към тях. Да изобличават всяка заблуда и всяка тъпотия, която гостите им казват в ефир. Защото ако тези заблуди не бъдат „разкостени“ на момента, влизаме в сценария с лъжата, превръщаща се в истина. А вече имаме достатъчно много лъжи, превърнали се в истини, че да си позволяваме още.

Share Button

Тролололо (кръгла маса)

8

След като се включих в тўитър дискусия между Еленко и Антони Тренчев (депутат от РБ/ДБГ), вторият ме покани на кръгла маса (press release | статия в Offnews), на която с представителите на партии, медии, адвокати да обсъдим проблема с троловете.

Първо е нужно да дефинираме какво решаваме. Има три вида тролове – партийни, корпоративни и „безплатни“. На партийните и корпоративните се плаща, за да хвалят някоя партия/компания, или да плюят по конукренцията, а другите не са платени, но нападат и обиждат останалите или размиват дискусията за собствено удоволствие.

Съответно проблемните аспекти, които бяха изтъкнати (от Добрата Фея) са два – единият е наказателен, когато се извършват престъпления свързани с реч на омразата, подтикване към насилие, например; а другият, може би по-безобиден, е този на изкривяване и влошаване на дискусиите, подтикнат от партийни или корпоративни интереси.

За първия аспект всички бяха съгласни, че е нужно да има регулация и наказуемост – т.е. ако някой призовава към насилие над някаква общност или конкретен човек, то той да подлежи на наказателна отговорност.

По втория имаше достатъчно мнения, че не само не е работа на държавата да го регулира, а тя няма и техническата възможност и капацитет да прилага регулациите. А всъщност проблемът не е чак толкова мащабен, и се манифестира най-вече по избори.

Тъй като проблемът съществува заради технологията, която дава възможност един човек да пише с много анонимни профили, е логично решението също да бъде технологично. Това, което аз предложих, а и Владо Йончев от Offnews загатна, е споделена база данни и интелигентни филтри. Сходно на начина, по който работят спам филтрите, а именно – чрез машинно самообучение и анализ на текста.

Грубо казано, на база на IP-адресите (които могат да се сменят, разбира се), имената на профилите, часовете на публикуване и сходството в съдържанието, ще може да се определи кой е кампаниен трол (партиен или корпоративен) и кой не. Всеки нов коментар ще се праща към една централизирана, обща за много новинарски сайтове (и форуми) система, която ще го записва в базата си данни и ще връща в отговор вероятността това да е трол. Тогава коментарът може да бъде задържан за модерация, като модераторите да преценят дали коментарът ще навреди на дискусията или не.

Това няма да реши проблема на 100%, но би ограничило влиянието не троловете до ниво, до което може би няма да има смисъл да им се плаща. И да, те могат да станат по-умни в лъгането на системата, но това може би би повишило цената.

С едно такова решение отговорността остава изцяло в медиите, които да филтрират и модерират платените тролски коментари, и в по-общ план, да се саморегулират, за да не допускат изкривяване на реалността. Отговорността за наказуемите коментари, обаче, не може да е на медиите, стига те да предоставят на разследващите органи цялата информация за „трола“.

Дали обаче медиите биха се включили в една обща система за откриване на тролове? Коментарите и споровете под новините носят трафик – склонни ли са медиите да се лишат от този трафик, и знаят ли колко точно е той? Някои може би да.

Някой спомена, че в Русия ти искат лична карта, за да ти дадат Wi-Fi, което звучи доста Оруелски. Но скоро (надявам се) ще имаме закон за електронна идентификация, практическата реализация на който ще поддържа т.нар. anonymous credentials. И докато някои „западни“ сайтове решават проблема с многото фалшиви профили с изискване на Фейсбук регистрация (делегирайки връзката човек-профил на Фейсбук), то при достатъчно добра ползваемост на картата за електронна идентичност, тя може да бъде използвана за регистрация във форуми. И не, това няма да предполага следене. Защото гореспоменатите anonymous credentials позволяват идентификация без дигиталната самоличност да може да се свърже с физическата, но в същия момент гарантирайки, че един човек може да има само една дигитална. Все пак мисля, че проблемът изобщо не е толкова сериозен, че едно такова решение да е нужно. Но ако стане, то отново ще има технологично решение.

В заключение – нека не вадим тежкото оръжие „регулация“ за нещо, което не е твърде голям проблем, и което е решимо с технически средства. В същото време, обаче, е нужно ефективно прилагане на регулациите за реч на омразата, защото призоваването към насилие оставя не толкова безобиден отпечатък в общественото мнение.

Share Button

„Българите са най-добрите програмисти“

33

…ама не.

VentureBeat излезе със статия миналата седмица, в която твърди, че не в Силициевата долина са най-добрите програмисти. И в единия от двата публикувани погледа върху данните на stackoverflow излиза, че българите са „най-добри“.

Из българските онлайн медии тръгнаха статии, избирателно цитиращи „проучването на американски сайт“, и всички бяха много горди, че – ето, и в това сме най-добри!

Какво е stackoverflow? Както беше казал някой – това е (световна) bg-mamma за програмисти – отговорът на всеки въпрос или проблем, който имаш, докато програмираш, се намира там. А когато някой попита нещо, и му отговориш, трупаш точки. Е, двама българи сме на 1-ва страница в класацията по точки – Дарин Димитров е 2-ри, а аз съм 30-ти. Общо взето заради тази „аномалия“, че двама човека са отделили количество от времето си да отговарят на въпроси, сега българите са „най-добрите програмисти“.

Явно статиите по темата са били споделяни много, та бТВ ме потърсиха за коментар. Приех и направихме кратко интервю по темата. В интервюто обясних две неща – първо, че отговарянето на въпроси и трупането на точки не непременно значи, че си добър програмист, и второ, че при различен поглед върху данните излизат различни резултати, и поради малкия брой представители от България (40), не може да се каже, че сме „най-добри“. Да, имаме силна индустрия и със сигурност сме желана дестинация за компании, търсещи програмисти, но „най-добри“ е пресилено.

Е, това няма да го чуете в излъчената част от интервюто. Може би за да не разваляме хубавата новина. (Също няма да чуете и мнението ми, че българското висше образование не дава добри умения на програмистите. Вместо това ще чуете зам-ректор на Техническия университет).

Съгласен съм, че ако твърдението е „Българите са добри програмисти“, то „нямаме новина“. И тук критиката ми не е само към бТВ (на които благодаря за интервюто и интереса към темата), но с желанието за новини, дори да не стигаме до низини като „ШОК! БОМБА!!“, създаваме една изкривена реалност.

В случая има и нещо друго – комплексираното ни желание да сме най-добри в нещо, като утеха за иначе неуредените ни държава и общество. „Виж, ма, най-добрите програмисти сме“ ще каже бай Стамат на жена си, преди да поиска шишето с ракия. После ще го каже на 5 човека, някои също ще са прочели или гледали новини, и накрая ще имаме масово съзнание, че „сме най-добрите“. Няма значение в какво. Също сме „най-интелигентната нация“. Нищо, че каквото и проучване да отворите, сме някъде по средата. И нищо, че методиката на VentureBeat е спорна, данните са замърсени, а това, което мерят, не е точно качество на програмистите. Ама мани ги тия подробности, нали сме най-добрите.

Нямам против да сме най-добри в нещо, даже напротив, опитвам се и да допринеса за това, но не искам контрапунктът на черногледството ни да е фалшифицирана национална гордост. Искам да излезем от крайностите „най-зле сме“ и „най-добри сме“ и да погледнем реалността.

Затова – да, добри програмисти сме, браншът в България е силен, правим много, за да привличаме инвеститори, а и не малко хора стартират свои компании, използвайки уменията си. И нека да показваме положителните примери. Но хайде без медийно-генерирани крайности.

Share Button

За линейките и циганските квартали

7

Лесно е да обвиним Петър Москов в расизъм, за изказването му, че няма да пуска линейки в циганските квартали. Та така той би оставил хора без полагащата им се спешна помощ. (използвам „цигански“, защото не намирам нищо пейоративно в думата. Ако някой смята, че използването на „ромски“ носи някакви разлика, готов съм да споря на лингвистичното поле).

Лесно е и да се закачим за популистката нишка и да пригласяме, че всеки, който има права, има и задължения. И оттам е лесно да започнем да развиваме тезата колко лоши са циганите, и как тормозят българите и вземат пари за помощи без да вършат работа и така нататък.

Но хайде да не минаваме с лесното.

„Циганска престъпност“ няма пред съда. Пред съда всички са равни (или поне би трябвало да бъдат). Само че циганска престъпност има в статистиката. И когато идентифицираме рискови групи и рискови райони, нямаме право да игнорираме статистиката. Нямаме право да си затваряме очите за проблемите, защото това не е от полза за никого. И когато кажем „175 от 227 нападения над медицински екипи са в цигански квартали“, това не е расизъм, а статистика. Расизмът може да дойде след това, а може и да не дойде.

Причините за „циганската престъпност“, естествено, са по-дълбоки, но тяхното решение минава през решения на цялостните проблеми на държавата и обществото, а това не е видимо на хоризонта. А защитата на медицинските екипи е приоритет за един министър (и не казвайте, че понякога е окей да ги набиеш, защото колкото и да са груби понякога, боят не е оценка за труда им). Дали предложените мерки са адекватни – не (защото са в конфликт с друг приоритет на министъра – здравето и живота на всички граждани), и е глупаво министър да прави емоционални изказвания по чувствителни теми. Но е нужно да се вдигне шум по темата.

За едно министър Москов определено не е прав – че трябва да се правят каквито и да било сделки с тарторите (наречени с евфемизма „лидери на мнение“). Тарторите дърпат цялата циганска общност надолу, пречат на интеграцията ѝ, а държавата удобно се разбира с тях, като оставя реалните проблеми нерешени.

Прочетох твърде малко рационални мнения, и твърде твърде много емоционални (включително това на министъра). И докато е добре обществото да не позволява етническа (и каквато и да била друга) омраза, то трябва да направим и следващата крачка – да се обединим около решение.

А решението може би е в това да накараме МВР да си върши работата по установяването на тези престъпления и по предаването на доказателства за тях на прокуратурата (и може би по охраната на медицинските екипи?). Откъдето вече да имаме бързи производства и осъдени. Само че (според слухове) МВР се разбира с тарторите, а редови полицаи дори прибират пари от незаконна циганска дейност, срещу бездействието си.

Ама да накараме МВР да работи е трудно, нали? Или пък не е наша работа? Някой ще пита ли МВР по законовата процедура (ЗДОИ) колко от тези побои е разкрило, и ще пита ли министерство на правосъдието колко осъдени има? Ще попита ли после защо процентът е толкова нисък? И ще попитаме ли дали пък законовата рамка позволява на полицаите да си свършат работата? Може би няма. По-лесно е да се тупаме по рамото, че сме изобличили един министър, а още по-лесно е да хвърлим вината за всичко върху един етнос.

Share Button

Къде са сега протестиращите??

1

Ежедневно има по някой скандал в държавата. Я някой затрил тефтерче, я загубили протокол от разпределяне на дело, я някой назначил свой човек някъде, я президентът не помнел точно какво е правил преди 25 години, я някой предложил за министър партиен лидер със съмнителна компетентност, я какво ли още не.

Нищо ново – такива микро- и макро- скандали има откакто има някакви свободни медии. От няколко месеца обаче има нов мотив, използван редовно от разни самодоволни коментатори и семейни медии. А именно „къде са сега протестиращите??“. Това се явява естествено продължение на опорната точка „Къде бяха протестиращите, когато…“.

Но то е и нещо повече. Защото Пеевските медии само дават тона, а хиляди именни и безименни българи със задоволство от това, че не са протестирали заедно с „разглезената паплач“ миналата година, изригват с въпрос и укор в едно – „Къде са сега тия, дето се правят на гражданско общество, ама всъщност не са“. Хилядите именни и безименни българи злорадстват, затвърждавайки за себе си убеждението, че някой е бил платен, че никой не е имал позиция, и че всички са маскари. И че няма да се оправим, щото „видяхме ги и тези“.

Задавайки този въпрос, обаче, те може би не разбират какъв свят изграждат около себе си. Свят, в който някой друг трябва да протестира срещу несправедливостите. Свят, в който е достатъчно да наплюеш някого, а да имаш позиция е „буржоазна измислица“. Свят, в който всички са маскари. А когато човек гради такъв свят около себе си с думите си, те се превръщат в самоизпълняващо се пророчество.

А кои са тези „те“, и има ли „ние“? Те са резултатът от години на репресия, бедност и собствена безидейност. Те не са „тъпите и грозните“. Те сме ние.

А къде са сега протестиращите, защо не протестират срещу разграждащото недоверие и калното самодоволство?

Share Button

Защо ще протестирам довечера

2

Довечера в 18:30 пред народното събрание е организиран протест срещу „възраждането на модела #КОЙ“. По-конкретно, против очакваното гласуване на закона Пеевски-Цонев за КТБ, както и против приетите решения за отлагане на решението за КТБ.

До онзи ден нямах позиция за КТБ – дали трябва да се оздрави или да се закрие. Нямах, защото не разбирам от банки, макроикономика и такива неща. И когато не разбирам от нещо, не държа да имам мнение, още повече да го налагам.

В момента също нямам мнение кой е правилният ход за КТБ. По-логично звучи това, което каза Хампарцумян тази сутрин, че и да се оздрави банката, на 1-вия ѝ работен ден всички ще си изтеглят парите от нея, за всеки случай, и тя пак ще фалира. А тя би се оздравила с поне 2 млрд държавни пари, дори да се приеме предложението на т.нар. „омански фонд“. Но Костов (въпреки личният мотив) също не звучи нелогично. Та за банково дело няма да говорим. Само ще направя уточнението, че каквото и да стане, вложителите до 100 хиляди ще си получат парите (гарантирани по закон).

Но довечера ще протестирам. Защото решението какво да се прави с КТБ не само се взема де-факто от Пеевски, чиито медии предизвикаха банковата паника, но и се защитава много агресивно от същите тези медии, а и не само. Още вчера, часове след обявяването на протеста, в ПИК (Пеевски Иска да Каже) се появиха обвинения, че протестиращите са платени от групировки и олигарси.

Но това не е всичко. Днес по бТВ се появи една жена, икономист, Вера Ахундова, член на „Ние, гражданите“, което е „за“ оздравяването на КТБ. Същата раздели партиите на „националноотговорни“ (измежду които и ДПС) и на „тези, които създадоха групировките и октоподите, в момента претворени в Реформаторски блок“.

Приемайки възможно съвпадение на имената, виждаме публикации във Вести.бг и dese.bg (с прикрепен документ), в която фигурира името ѝ. Като агент на 6-то управление на ДС и също така като „кредитен милионер“ от фалирането на Минералбанк.

Не само това, ами както Христо Грозев откри, мъжът на въпросната е автор на прессъобщението на ЕПИК – единият от участниците в консорциума, направил офертата за спасяването на КТБ. Също представляващ „гражданския интерес“. Та, ще помоля медиите, като канят някого, да споменават и биографията му, поне частите свързани с темата.

Като добавим към това и фактът, че „оманският фонд“ всъщност е регистриран в офшорна зона (пак ДПС писа закона за офшорките, а слуховете са, че именно Доган е докарал оманския фонд в КТБ в миналото), а Пеевски пише закон за банката, с която работеше дълги години – конфликтите на интереси са направо очевидни.

Така че смятам, че не е редно да ни се пробутват кредитни милионери като гражданско общество, медийни магнати като необвързани депутати, и ДПС като националноотговорна партия. И макар това само по себе си да не е аргумент „за“ или „против“ оздравяването на КТБ, смятам, че щом тези хора натискат, с всичките си парламентарни, медийни и най-вероятно задкулисни сили, то ние трябва да бъдем срещу тях. За да не приемат някой закон, след който „наши“ пари ще бъдат прехвърлени в „техни“ джобове под националноотговорно мото.

Протестната ми свирка още е на бюрото, не съм я прибирал.

Share Button
Go to Top