Posts tagged избори

Предизборно благодаря

0

Утре е денят за размисъл. Предполагам вече сте изчели десетки публикации призоваващи към гласуване за Да, България. По всевъзможни причини, всяка от които, валидни – за съдебна реформа, за борба с корупцията, затова, че вътре сме нормални и читави хора, затова, че сме некорумпирани и сме експерти и т.н. и т.н.

Няма нужда да повтарям всички тези неща.

Няма нужда и да се повтарям в призива си да гласуваме по съвест, защото „няма да влезете“ е продукт на несъвършенствата на социологията при динамиката на новите проекти, а не на липсата на избиратели.

Няма нужда и да продължавам да се опитвам да убедя тези, които са намерили причина да не гласуват за Да, България – човек ако си търси причина, ще си я намери. Дали ще са фалшиви цитати на един учител, дали ще са спекулации за коалиционни партньори, дали ще е по сюжетите от двата тома на Пеевски, дали ще е „защото не се обединихте“, на което никой от рационалните отговори, не е достатъчен.

Няма нужда и да разбивам митовете за Сорос, Прокопиев, Америка за България – колкото и прозрачни да са даренията и разходите, пак ще има някой, който да каже „не гледай какво пише, няма как да не се финансират задкулисно“.

Няма нужда да казвам и че и Да, България не е перфектна и че в нея няма перфектни хора – че организацията имаше слаби места, че бяха допускани грешки, че някои от кандидатите имаха лоши дни. Че в бързането не успяхме да използваме целия капацитет на членовете и симпатизантите и че съветите и препоръките на някои от тях останаха неизпълнени, макар да бяха много добри.

Няма нужда, но не защото час преди деня за размисъл „вече е късно“, а защото лавината е тръгнала и няма спиране. Лавината на доверие и надежда.

Но моето усещане е, че има нужда от едно нещо – от благодарност за това доверие. Благодаря. Да виждаш цялото доверие и енергия, у хора, които познаваш и у хора, които не познаваш, носи едно странно чувство. Едновременно на благодарност и тежест. Когато името ти е било част от причините някой да даде своя глас и своето доверие за едно движение, отговорността за това движението да остане вярно на идеите си става лично твоя. И тя тежи. Не мога да си позволя да съм отговорен за едно поредно разочарование. Не мога и да обещая, че такова няма да има. Но ще опитам.

А дали Да, България е „новият спасител“ – едва ли, и дано не се възприема така. Защото спасители в сложната ни реалност няма. Има такива, които искат да подобрят света около себе си, и такива, които искат да се възползват от него. Има такива, които могат, и такива, които имат оправдания, защо не могат.

Без патос, без високопарност, без „ние сме най-великите“, пътят, истината, живота, единствените и неповторимите, искам да завърша с една история.

Американски кандидат за сенатор в деня преди изборите среща своята възрастна съседка и осъзнава, че тя може и да не гласува за него. „Но защо, познаваш ме от дете, винаги сме били в добри отношения, знаеш, че съм честен и работлив човек?“. На което дамата отговорила „а ти помоли ли ме?“

Аз избрах да не бъда кандидат, но това не ми пречи да помоля за гласа ви в неделя. #Да16

Share Button

Простите решения

1

Би било чудесно всичко да има просто решение. И някои по-прости неща имат – като ти спре интернетът, рестартираш рутера. Като те заболи главата, вземаш ибупрофен.

Но когато проблемът стане малко по-мащабен и засягащ доста хора, простите решения почти никога не съществуват. Продължават да изглеждат примамливи, но на практика не работят. Как да спрем нелегалната миграция? Да построим стена! Как да се справим с бедността – да вдигнем минималната заплата на 1000 лв! Как да имаме по-читава политическа система – да сменим изборните правила!

Не мога да не отбележа и честите коментари колко е просто всъщност електронното управление – само трябвало – депутатите да не вземат толкова пари / да се направи един уебсайт като хората / да се уволни администрацията / да се напише в закон, че (нещо-си).

Тези лесни решения са близки по смисъл с клишето „ей това е най-големият проблем на държавата“ – ако той се реши, всичко тръгва по мед и масло.

Познайте обаче дали големите проблеми имат прости решения. Познайте дали стената ще спре миграцията, дали бедността ще се оправи като вдигнем минималната заплата, дали ще имаме по-качестена политическа система с мажоритарни избори, дали увеличаването на данъците на „богатите“ ще доведе повече или по-малко пари в бюджета. Дали ако сега възложим на google да ни направи „електронно управление“ за няколко милиона, след 6 месеца ще имаме такова. Всъщност – познайте дали като си рестартирате рутера, всъщност решавате реалния проблем (със стар firmware), или дали с ибупрофен решавате реалния проблем с, например, затруднено кръвооросяване на мозъка. Даже на вид простите проблеми нямат прости решения.

Простите решения обаче са примамливи – не си даваш много зор, правиш нещо бързо и лесно, и хоп – подобрение. И затова са и неизбежен политически инструмент. A границата между популизма, който обещава лесни решения, и прагматизма, който се опитва да представи сложните решения просто, е тънка и трудно различима.

А „всичко е много сложно“ пък е оправдание да не се свърши нищо. Ще направим междуведомствена работна група, която да оцени рисковете и възможностите и след задълбочен анализ да предложи серия от мерки, които в дългосрочен план да доведат до евентуално подобрение. Или иначе казано – „няма да стане“. Някъде в спектъра между „простите решения“ и „много е сложно“ се намира простото обяснение на сложните решения. Но не знам къде точно.

Идват избори и партиите ще се надпреварват коя да предостави по-добри решения на проблеми, които ще промотират като важни. Никой, разбира се, няма да прочете програмата им, още по-малко да разбере дали реално имат идея какви решения предлагат, или карат наизуст. Което е нормално. Но ако изхождаме от аксиомата, че „прости решения няма“, имаме по-голям шанс да не настъпим (пак) някоя мотика.

Share Button

Накратко за референдума на Слави

16

Вече е ясно, че референдум ще има. И да не харесваме Слави, и да не харесваме въпросите, няма значение. Затова ще се опитам да отговоря на 6-те въпроса.

1. Подкрепяте ли народните представители да се избират с мажоритарна избирателна система с абсолютно мнозинство в два тура?

Не. Мажоритарните системи водят до бетониране на големите партии и изпадане на малките. Т.е. ще получаваме парламент с ГЕРБ, БСП и ДПС в него, всеки път. Всъщност, дори може би без БСП – вече имахме частично мажоритарно гласуване през 2009-та (подобно на Германия), и това, което стана, беше напълно очаквано – водещата партия (ГЕРБ) спечели почти всички мажоритарни места, с изключение на няколко, които отидоха при ДПС (в смесените райони). Хората не гласуват за личности. Не гласуват дори за партии. Гласуват „За Бойко/Царя/…, щото само той може да оправи България“, „за бесепето, да стане както беше едно време“, „за депесето, щото сме (български) турци“. Или просто защото някой е платил. И това е нормално.

Да вземем например Великобритания. Там има мажоритарна система, при която в парламента общо взето има 2 партии – консервативна и лейбъристка. Не че други партии не намират място (LibDem дори като коалиционен партньор, SNP като местната шотландска партия), но мажоритарността на изборите носи сигурност на двете големи партии. Един пример от последните избори там – радикалната, популистка, анти-имиграционна партия получи 12.7% от всички гласове, класирайки се на 3-то място по гласове. Колко места получи в 650-местния парламент? Едно. Искаме ли партия, която има доверието на 13% от хората, да получи само 1 депутатско място? Шотландската национална партия получава половината от гласовете на либералната демократическа партия. Места в парламента? Шотландците 56, LibDem – 8. Защото шотландците са силни в определен регион (подобно на ДПС, например). Изобщо, мажоритарната система изкривява много представянето и гарантира гласове на големите партии.

Смислената алтернатива на мажоритарната система е задължителната преференция – достатъчно е някой кандидат да бъде в листата на някоя партия, имаме механизъм, с който да го изберем.

2. Подкрепяте ли броят на народните представители да бъде намален на 120?

Не. Какво ни пречи бройката? Намаляването на половина би спестило под 4 милиона годишно за заплати. Което е капка в морето на държавния бюджет. Ето малко данни за броя депутати в Европа, и за броя депутати на 1 милион население. Малките държави имат по 30+ депутата / 1 милион души. Прибалтийските държави имат доста повече, Словения също. 120 ще бъде твърде малко спрямо останалите държави със сходна на нашата популация. Може би 200 деуптата би било оптимално, но не 120. Има и още един аспект – депутатите, ако искат да си вършат съвестно работата, нямат твърде много време. Има много законопроекти, и малко време човек да се запознае с тях и да ги разбере. Отчасти затова (отчасти заради способностите на някои депутати) от трибуната нерядко слушаме пълни глупости. Ако намалим наполовина бройката, дори съвестни и интелигентни депутати няма да могат да обхванат адекватно всичко. И най-вероятно ще си гласуват по-високи бюджети за сътрудници – т.е. пак същите разходи, но с по-неточно представителство (при закръглянията и прехвърлянето на остатъци и сега има странични ефекти; при по-малък брой депутати тези проблеми ще се задълбочат).

3. Подкрепяте ли въвеждането на задължително гласуване на изборите и референдумите?

По-скоро да. Тук позицията ми може би е странна, но съм я обяснявал и преди. А и много зависи от това как се реализира – има държави със задължително гласуване, без санкции. Има такива със санкции, които не се прилагат. Онзи ден в медиите се появи предложението, че „наказанието“ за негласуване ще бъде изтриване от избирателните списъци (това на пръв поглед е глупаво, но всъщност е де-факто активна регистрация чрез предходното гласуване, като по този начин се създава списък с хора, които ги има в базата данни на населението, но най-вероятно не са в България, не са живи, и т.н.). Т.е. има много варианти за „задължително гласуване“, а въпросът не ни казва кой точно от тях избираме. Ако депутатите приемат задължителното гласуване с изтриване от списъците, тогава този въпрос може да отпадне, макар да съм убеден, че идеята на авторите му е била друга. Дали едно право може да се превърне в задължение е дълга тема. Според мен може.

4. Подкрепяте ли да може да се гласува и дистанционно по електронен път при произвеждане на изборите и референдумите?

Да. Но това вече го отогваряхме. А до края на април депутатите ще приемат изменения в изборния кодекс за електронно гласуване. Единствената разлика би била ако този референдум събере повече от гласувалите на предишните парламентарни избори, което надали ще стане. А и ако вече в изборния кодекс е записано, че ще има електронно гласуване, въпросът става излишен.

5. Подкрепяте ли годишната държавна субсидия, отпускана за финансиране на политическите партии и коалициите, да бъде един лев за един получен действителен глас на последните парламентарни избори?

По-скоро не. От една страна е добра идея всички участвали да получат нещо (и да няма праг), от друга – 1 лев днес няма да е същото, като 1 лев след 5 години. Нямам аргументирано мнение дали партиите да имат високи или ниски субсидии (едното изглежда като разточителство, другото води до „черни каси“), но с тази формулировка по-скоро бих гласувал с „не“. Ако имаше обвързване с минималната работна заплата, например, щеше да има повече смисъл. Например „0.3% от минималната работна заплата на глас“.

6. Подкрепяте ли директорите на областните дирекции на Министерството на вътрешните работи и началниците на районните управления в областните дирекции на Министерството на вътрешните работи да се избират с мажоритарна избирателна система с абсолютно мнозинство в два тура?

Не. Полицаите не са политици. Работата им не е да събират обществена подкрепа, а да пазят реда. Ако фокусът им се измести към това да задоволяват обществените очаквания (вместо да спазват закона, например), тогава може да има и комични, и трагични последствия. В САЩ, например, някои съдии се избират. И това е проблем. Защото изборните длъжности зависят от популярност, а не от умения за вършене на работа. И това ще се пренесе и при избора на директори на ОДМВР-та. Шефът, който си наеме най-добър ПР, ще спечели изборите. На които избори активността ще бъде 20-тина процента. В София има избори за районни кметове, повечето от които стигнаха на балотаж през есента. Колко процента беше активността в София на балотажа? 18%. Не можем да очакваме по-висока активност за полицейски началници.

Можем да си „играем“ с изборните правила колкото искаме – аз съм предлагал доста по-абсурдни идеи. Но промените в изборните правила няма да подобрят качеството на демокрацията. Най-много да дадат временно предимство на едни или други, да затруднят някоя текуща схема, да създадат малко „здравословен хаос“. Могат и да задълбочат някой проблем, или да гарантират повече места за някоя партия. Но както и да завъртим правилата, проблемите на демокрацията ги решава обществото, а не изборният кодекс. Докато сме пасивни, докато си купуваме и продаваме гласовете, докато не търсим отговорност на избраните, докато издигаме и избираме хора, които „не се отклоняват от партийната линия“, докато не разберем, че изборът всъщност има значение и докато не развием нетърпимост към схемите, изборният кодекс ще е просто интересна тема за дискусия, евентуално средство за спиране на някоя схема или за качване на някой и друг процент активност, но не и решение на проблемите на демокрацията ни.

Share Button

Няма значение как гласуваш?

5

Тези избори изглеждат като провал. На всеки два часа някой пуска линк към поредния сгрешен протокол, подсказващ за некомпетентността на СИК, ОИК, ЦИК. Медиите също се надпреварват коя да публикува повече и по-разнообразно сгрешени протоколи. Дневник обобщава множеството проблеми (макар в края на статията грешно да е отбелязано, че DDoS атаката е попречила на предаването на протоколите), Капитал показва нечетим протокол пълен с грешки.

Общо взето, пълните с грешки протоколи и хаосът в Арена Армеец направиха да изглежда незначителен първоначално изглеждащия като потенциален проблем сутрешен срив в сайтовете на ЦИК, ГРАО и МВР.

Всъщност след всичко това, у нас остава едно усещане, че резултатите нямат нищо общо с това как сме гласували. Дали причината за това са съзнателни манипулации, грешки от преумора или просто неграмотност, няма значение. А кое е най-лошото? Че макар че сега разбираме за мащаба на несъответствията, те винаги са били такива. Сега мащабът изглежда по-голям благодарение на това, че ЦИК публикува резултатите и на това, че повече хора „се ровят“ из протоколите (които ЦИК и преди е публикувала). Всъщност, както отбеляза Нервната акула:

Не просто резултатите се разминават с реалността. По-важното е, че аз не съм сигурен дали гласът ми е преброен. И дали моето разхождане до секцията е имало смисъл, след като на друга партия са дописани едни 50-100 гласа. И въпреки, че чувалите все още са тук (макар че кой знае – чух история за човек, който изхвърлил половината бюлетини, да не му тежат), то никога досега при установяване на нередности не е следвало нищо. Поне не ми е известно да има касирани резултати в секции, промяна на крайния резултат, глобени членове на комисии и други на теория възможни решения.

На теория хартиеното гласуване дава всички гаранции – петчленни комисии, наблюдатели, застъпници, тъмни стаички. На практика обаче нямаме никакви такива гаранции и е пълно е с неадресирани проблеми.

На теория електронното гласуване не дава 100% гаранции и може да се манипулира. На практика има възможност да се направи достатъчно сигурно. Само че електронното гласуване няма да реши проблема – първите 10 години дори да надминем естонците и да имаме над 30% гласували електронно, при останалите 70 ще се случват същите тези проблеми.

Но аз ще съм последният, който ще каже „ами няма смисъл да се гласува тогава“. И всички редове по-горе нямаха за цел да допринесат за може би търсения от много хора ефект на деморализиране, на отчаяние и на отказване от демократичните ни права.

Това, че в момента гласът на всеки избирател може да не бъде преброен или да бъде заглушен от дописани бюлетини, значи само едно – нови правила и нови механизми за защита на изборите. Не че изборните правила ще променят качествено демокрацията ни, но поне ще въведат базово ниво, от което да тръгнем. Добрата Фея е предложила няколко.

Аз имам друго предложение – да използваме компютри в помощ на хартиения процес. Да използваме компютри, които да елиминират грешките и да правят проверката на гласа ни възможна. Ето един пример за такава система, която разчита на хартия, но след това, благодарение на компютри, разчита, че резултатите се проверими от всички, и че всеки може да провери дали гласът му е преброен правилно, без това да компрометира тайната на вота.

Това не е единствената такава система, има и други възможности за проверими системи за гласуване (E2E-verifiable). И докато електронното гласуване е сложно за реализиране и ще отнеме време, то една такава система може да е в експлоатация още на следващите избори. Към това, разбира се, трябва да има ясни процедури за автоматично касиране на избори, включително с глоби за членове на комисии, ако дори един гласоподавател покаже, че гласът му не е отчетен или е отчетен грешно.

Въпросът е искаме ли да подобрим процеса на гласуване, или сме окей с настоящия вариант, при който в крайна сметка може и да няма значение как сме гласували? Ако е първото – можем да го кажем, шумно, на тези в парламента, които (може би?) сме избрали.

Share Button

Да си купиш страх

17

Вчера сайтът на ЦИК беше паднал за известно време. Информационно обслужване, фирмата, обслужваща изборния процес, излезе с разяснение на причината – масирана DDoS атака срещу сървърите ѝ (както и срещу сайтовете на МВР и ГРАО). Половин милиард заявки за 10 часа, идващи от компютри от цял свят, като в пикови моменти са стигали до милиони заявки в секунда. Заявките са били толкова много, че услугата CloudFlare, чиято цел е да спира такива атаки, също в началото не е успяла да филтрира достатъчно трафик. И предишни години по избори е имало атаки срещу сайта на ЦИК, но в доста по-малък мащаб и не са били усещани.

Тук трябва да отбележа, че освен, че бях в течение със случващото се, нямам повече информация от описаната в публикацията на ИО. И разсъждавам като страничен наблюдател.

Защо му е на някой да атакува сайта на ЦИК, и то толкова масирано и добре координирано? Докато DDoS атаки срещу сайтове на корпорации имат директен ефект върху приходите им, и те губят пари за всяка минута, в която сайтът им е паднал, то с информационния сайт на ЦИК случаят не е такъв. Всъщност на сайта на ЦИК има две важни неща – телефони за сигнализиране на нередност (които могат да бъдат намерени в кеша на гугъл, както и в кеша на CloudFlare, както видяхме) и новини. Очевидно липсата на сайт на ЦИК не смущава изборния процес.

Само че когато по време на референдум за електронно гласуване сайтът на ЦИК падне, това генерира страх у хората. Не без помощтта на някои медии, които рано-рано излязоха с тези като „Сайтът на ЦИК падна, представете си какво ще е, ако има електронно гласуване“.

Разбира се, погледнато рационално, нещата нямат нищо общо. Ако сега някой DDoS-не и събори този блог, това ще значи ли нещо за електронното гласуване? Не. Работата е там, че хардуерът и процедурите, с които се подготвяш да поддържаш информационен сайт са много по-различни от тези, с които би се поддържало едно електронно гласуване. DDoS атаките са нещо известно, и се вземат предвид при изготвяне на т.нар. threat model. Но дали за информационен сайт, било то и на ЦИК, е оправдано да се дадат десетки хиляди за хардуер (вкл. рутери, firewall-и, netflow analyzer-и, intrusion prevention, DDoS mitigation и т.н.)? Не разбира се. Защото дори някой злонамерен да изсипе милиони заявки, най-лошото, което може да стане е…нищо.

Съвсем по друг начин стоят нещата с евентуалното електронно гласуване. Там има много по-високи рискове и съответно са нужни много повече хардуер, софтуер, disaster recovery процедури и какво ли още не. Разбира се се появиха и съмнения за компетентността на държавата и на ИО да се справи с всичко това. И те са валидни притеснения, и макар че ИО имат компетенцията, случаят от вчера няма общо с това. Както моите познания в сферата нямат общо със сигурността на блога ми. Просто защото няма риск за нищо, ако блогът ми падне.

Само че тези технически детайли нямат значение. Няма значение и фактът, че при електронно гласуване ще може да се гласува 1 седмица преди самите избори, а ако не успееш, ще можеш да гласуваш и на хартия след това. Няма да има значение и кой е поръчал атаката. Защото политици и медии вече започват да използват падането на сайта вчера като аргумент против електронното гласуване. Най-вероятно ще го направят и когато се стигне до дебат по темата в парламента. И когато в парламента някой излезе и каже „сайтът на ЦИК падна, не можем да подложим гласа на българските граждани на такъв риск“, това ще звучи някак оправдано, макар да няма нищо общо с реалността.

Трудно е да се изчисли колко е струвала атаката вчера (няма публичен ценоразпис на „хакерски“ услуги) но това да генерираш толкова много заявки (чрез botnet или други методи) в продължение на 10 часа е в порядъка на десетки хиляди долари. А когато някой плаща такива пари, то той иска нещо в замяна. Очевидно това нещо не е хаос в изборите, защото падането на сайта не доведе до такъв (за разлика от организацията при предаването на протоколите).

Може би това, което е било купено, е страхът ни. Страхът от електронното гласуване. Тезата, че електронното гласуване може много лесно да бъде „съборено“, бавно, но сигурно ще се прокрадва в медийни публикации и в платени коментари под статии, докато накрая стане „известен на всички факт“.

Това са само хипотези, разбира се. Може да няма конспирация, може да няма „тъмни сили“, които са против електронното гласуване. А кой е поръчал атаката едва ли ще разберем. Но е добре да имаме едно на ум, когато някой се опитва да плати едни пари и срещу тях да получи страха ни.

П.П. Още по темата от Вени Марковски

Share Button

Против хартиеното гласуване

2

Да приемем, че тепърва ще въвеждаме хартиено гласуване и аз съм поредният, който решава да си напише мнението по темата. Защо трябва да сме против въвеждането на хартиено гласуване?

  • Не е сигурно, че резултатите ще отговарят на гласа на хората. Има опасност от много човешки грешки – при броенето, при попълването на протоколите, при изпращането им. Не може да имаме доверие в система, в която нашият глас зависи от няколко уморени преброители.
  • Могат да се правят манипулации. Дори броенето да е извършено правилно, крайният резултат ще зависи от няколко човека, които обединяват протоколите. Няма как да сме сигурни, че това, което е преброено е наистина това, което излиза във финалния протокол.
  • Скъпо е. Милиони бюлетини трябва да бъдат разпечатани, на хиляди хора трябва да се плати участието в комисии. За да бъде наблюдаван процеса, десетки НПО-та ще харчат пари, за да проверяват всяка стъпка. Това е огромна сума пари.
  • Много лесно някой може да бъде принуден да гласува против волята си. Чрез „индианска нишка“ с бюлетини, или дори като гласуващият бъде накаран да си снима бюлетината, преди да излезе от тъмната стаичка. Да, след снимката той може да направи бюлетината невалидна, но така няма да е изразил гласа си. А при последващото преброяване този, който е инструктирал другите как да гласуват, по косвени белези (място на печата, поставяне на хикса) може да установи, че сниманата бюлетина след това е била направена невалидна и това да има последствия за гласувалия.
  • Тайната на вота не е гарантирана. Няма как да сме сигурни, че няма скрита камера в тъмната стаичка. Ако трябва да се прави одит на всяка секция, това ще е още по-скъпо. Също така кой гарантира, че пликовете са напълно непрозрачни, или че някой не следи за реда на пускането в кутията?
  • Не може да се гарантира, че един човек гласува само веднъж. Ако допуснем възможността за гласуване в секция, различна от тази по постоянен адрес, което е задължително условие за днешното ни мобилно общество, то кой и как ще проверява, че някой не е гласувал на 2-3 места?
  • Поставят се ограничения – ако някой не може да чете (което не е длъжен по закон) или има заболяване като дислексия, как той ще упражни правото си на глас? Използване на снимки на кандидатите пък ще оскъпи допълнително нещата. Също така секциите може да са прекалено далеч от местоживеенето, и така се ограничава възможността трудноподвижни хора без материални възможности да гласуват. Не трябва случайни фактори като разположението на секцията да влияят върху резултата.
  • Хартиеното гласуване вече се е проваляло в други държави. В повечето тоталитарни режими (вкл. комунистическите), гласуването на хартия не е довело до реални избори. Хората ги е било страх, били са наблюдавани, давани са били ограничен брой бюлетини за опозицията, като така е следено кой как гласува. Искаме ли да използваме система, която толкова лесно може да се опорочи?

Но нека не приемаме всякакви аргументи „против“, дадени без контекст и без експертиза. И когато някой каже „едикойси вид гласуване не може да работи, защото <пример>„, то да се запитаме дали този пример не е „strawman“ (пример-чучело).

Общо взето, аргументите срещу електронното гласуване звучат като горните. Почти всички притеснения имат сравнително лесни решения. Решения, които не са 100% сигурни, но (може да) съществува консенсус, че вършат работа. Нито хартиеното, нито електронното гласуване могат да бъдат перфектни, защото зависят от твърде много фактори, някои от които доста извън самата технология на гласуване. Но и двете могат да са толкова добри, че да имаме достатъчно ниво на доверие в тях. Въпросът е каква ще е нагласата ни – „това не може да стане“, или „това как да стане?“. А „как“ винаги има.

Share Button

До Реформаторския блок

1

Не съм гласувал нито за ДСБ, нито за ДБГ, нито за СДС (нито за Репуц). Гласувал съм за Реформаторския блок. И е трагично как не могат да се разберат за „етажната собственост“. Кой не бил платил за асансьор, кой трябвало да е съдомоуправител, кой искал да строи на калкан, кой не искал да санира, кой на кого срал в гащите. И вместо да изглежда като „ново строителство“, изглежда като панелен блок с пенсионерки, които се кълнат една друга през терасите, макар и вече да не помнят защо.

Не ме интересува кой го е страх от Костов, кой иска вицепремиерски пост, кой иска да превзема блока, кой иска да се изявява по медии и фейсбук и дори кой е предложил Лукарски.

Тази елементарност, дребнавост и липса на елементарно доверие са разграждащи. Те разбира се са синдром както на РБ, така и на немалко от избирателите им, които обаче не са на власт и могат по-лесно да се „отцепят“.

Може би и аз изглеждам дребнав, но не съм. Окей съм с участието им в коалицията, приемам компромисите, които са направили с коалиционните партньори (защото с 23 депутата няма как да е на твоето за всичко). Приемам и атаките от Пеевските медии като положителен знак, че може би наистина искат да реформират нещо. И съм съгласен, че вътрешните разногласия са здравословни и нормални. Когато обаче в основата има доверие и умение да се води диалог. И не се преминават някои граници. А не когато двама депутати от една парламентарна група сядат в двата края на студиото и не си говорят, щото „мама каза да не си играя с теб“ (и не, не ме интересува кой е виновен за това, дали Кунева или Караджов; само по себе си е абсурдно).

Та, „господа реформатори“, бих искал да ви дойде акълът. Да се сетите, че няма какво да делите, а това, дето се опитвате да го делите, не е ваше. Ама моите разбирания за общуване между хората може би са прекалено необичайни за „хайлайфа“ на политическата ни среда. А пък и това аз к’во искам може би няма значение…

Share Button

По-добре нови избори?

3

Извинете твърде политическия коментар. Но политическата обстановка е трагична (не че това е нещо ново) – гледаме разни театрални постановки озаглавени „преговори“ в последните дни, които могат да се обяснят или със сценарий на ГЕРБ и РБ да се покарат, покарат, пък да направят коалиция с Патриотичния фронт (партия тип Атака, но с още повече агенти на ДС), или с едноличен такъв сценарий на ГЕРБ, или с подготовка за едно правителство на малцинството на ГЕРБ, с подкрепа на ДПС и ББЦ (и двете партии заявиха такава, а в замяна най-вероятно ГЕРБ ще обещае, задкулисно, да не пипа хората на ДПС, които в момента са назначени в администрацията).

Колкото и да е добре РБ да е във властта, за да осъществи крайно-належащите реформи (ако наистина има такива намерения), колкото и да няма как това да стане без ГЕРБ, като най-голямата партия в момента, ми се струва, че конфигурацията на парламента (подреден така от скромните 46% от избирателите) е твърде неблагоприятна. И докато Патриотичният фронт изглежда като удобно допълнение за събиране на мнозинство, нито приоритетите ѝ, нито агентурният ѝ състав изглеждат съвместими с РБ (особено с НПСД) и дори с ГЕРБ. Не само това, ами стабилността в подкрепата на ПФ е доста несигурна. Да, обикновено ГЕРБ си купува допълнителните депутати, но не пречи да стане и обратното.

И мисля, че е по-добре, в дългосрочен план, театърът да бъде прекъснат, и да се отиде на нови избори. Докато избирателите се разберат кой и как всъщност искат да управлява. И докато изпълнителната власт, съставена от смислена и прозрачна коалиция, започне да може да смята без калкулатор има ли достатъчно парламентарна подкрепата. А защо пак избирателите да носят отговорност? Защото това е една важна характеристика на демокрацията – управлението е точно толкова добро, колкото са избирателите.

„Ама не искаме да плащаме за нови избори“, ни плашат от телевизора. Не бивало да се губят едни пари, само защото „ония горе не могат да се разберат“. Оставяме настрана демагогията, че хем искаме да няма „брак по сметка“, хем искаме да се разберат на всяка цена. И отиваме на скъпите и прескъпи избори. Които струват 25 милиона. Огромна сума може би за семейния бюджет на леля Пенка от Търговище. И „жълти стотинки“ от гледна точка на държавата.

Разходите на държавата за една година са около 20 милиарда. Немалка част от тях отиват за обществени поръчки, по-голямата част от които пък са завишени, за да се вземе някой лев – както от управляващите, така и от собствениците на приближени фирми. Та какво са 25 милиона, когато държавата харчи 2 милиона лева за уебсайт на туризма? (Освен няколко „умни и красиви соросоидни лупмпени“, не съм чул твърде много оплаквания от завишените стойности на обществените поръчки.) А за под месец тези 25 милиона могат да бъдат „раздадени“ от една „гладна“ изпълнителна власт. (Орешарски го е правил като финансов министър доста успешно – там с онзи излишък, дето си раздадоха).

Освен, че изборите са евтини, има и други фактори. Например спестените пари от депутатски заплати и представителни разходи за два месеца. И факта, че от парите за избори, 1/4 отиват за хонорари на секционните комисии, т.е. отиват директно „при народа“.

И не на последно място, служебният кабинет (в голямата си част) работи доста адекватно и активно. Министри са неполитически фигури, някои от които дори вече са започнали така наложителните реформи (като правосъдната например).

„Ама те новите избори ще произведат същия парламент“ – това беше опорна точка на БСП и ДПС миналата година, а видяхме как предсрочните избори произведоха парламент, който няма нищо общо с предишния. И сега ще е така – на някои партии им свършиха парите за купуване на гласове (на ББЦ, например), подкрепата на други е доста плаваща (Атака) и е вероятно да има по-малко партии в парламента. Ако РБ и ГЕРБ се покажат като принципни и не вземат властта „на всяка цена“, това може да им донесе допълнителни гласове. А може и БСП да се съвземе (макар и малко вероятно). Та, следващият парламент пак няма да има много общо със сегашния.

А кой ще гласува бюджета? Технически, ако бюджетът от миналата година е твърде неподходящ (какъвто той се оказа, че е, заради лоша събираемост, а не непременно лошо разпределение на средствата) и не може да се приложи за следващата година (поправете ме, ако това не е възможен сценарий, в случай, че няма нов бюджет), то сегашният парламент, при стегната работа, може да приеме бюджет, предложен от служебното правителство. Това, разбира се, в случай, че служебното правителство вече е започнало работата по бюджета, но то най-вероятно е. Обикновено приемането на бюджета отнема месец и половина, от внасяне в комисия до приемане на второ четене, но ако парламентът има само тази задача, предполагам може и в по-кратки срокове (21 дни, колкото да се завъртят трите мандата). Та и затова има опции, макар и може би малко фантастични или неоптимални.

Да, липсата на стабилност не е хубава. Не е и добър сигнал за инвеститорите. Но тази липса на стабилност не е от 5-ти октомври, и няма да свърши със съставянето на правителство между партии с несъвместими платформи и желания. Стабилност и добро управление ще има, когато избирателите решат така. С което не призовавам да се гласува само за големи партии или за месии, а просто да не се гласува за пълни идиоти и да не се стои пасивно, цъкайки с език, че „и тия са същите, ами дай ние да емигрираме“. Но може би това е твърде оптимистично и трябва да се задоволим с каквото има?

Share Button

Радикални изборни предложения

3

Задължителното гласуване, което обсъдих наскоро, е една евентуална промяна на изборното законодателство, за която има дебат и дори желание от страна на обществото. Но нека разгледаме малко по-радикални, дори може би абсурдни предложения.

Ако в бюлетината има нулева опция „Никой от изброените“ (особено в комбинация със задължително гласуване), можем да получим точния процент на гражданите, които не харесват никое от предложенията. При избори за парламент, това би значело, че, например 20% от гражданите са убедени, че не припознават никоя партия. Тези 20% могат просто да бъдат разпределени между партиите, влезли в парламента. Но вместо това може да се изберат служебни депутати – с лотария на ГРАО и ЦИК. Ако например процентите за „Никой от изброените“ съответстват на 25 депутатски места, то ЦИК и ГРАО теглят с лотария 25 пълнолетни граждани. Всъщност, повече, защото дори изтеглен, гражданинът не би трябвало да е длъжен да стане депутат. Лотарията се тегли, докато се намерят 25 желаещи. Може да се сложи таван на тази бройка, за да няма хаос. И би трябвало партийни членове до месец преди изборите да не се допускат (те ще удостоверяват това с декларация). Така избирателите съзнателно ще слагат напълно случайни хора в парламента. Те не че сега не го правят така или иначе, де. Би ли работило това? Може би някои от тези „свободни“ депутати биха били „приобщени“ към някоя парламентарна група (с финансови или други стимули), но някои могат и да не бъдат.

Като говорим за парламентарни групи, друго предложение, което всъщност изобщо не е абсурдно, е отпадането на бариерата от 4%. По този начин партиите, получили достатъчно гласове, за да вкарат 1 депутат, ще вкарат такъв. Това вече е реализирано в Холандия, Финландия, Португалия, и не изглежда да е особен проблем. Да, има 6-партийни коалиции, но на кого му пука. А така непредставените в парламента граждани ще намалеят драстично. Пак аргументът за лесното купуване на самотни депутати стои, и на независими кандидати, които купуват гласове, за да влязат и после да се продадат. Но ако на всяка идея даваме контрааргумент „някой ще плати“, то направо да махаме парламента.

В щатите има така наречените „mid-term elections“. По средата на президентския мандат има избори за конгрес. И президентът може да се окаже от партията-малцинство в законодателния орган. Ние сме парламентарна република, но това не пречи да имаме междинни избори по средата на мандата на народното събрание. Тези избори няма да са пълни, а частични – т.е. не за 240, а например за 40 депутата. Така гражданите ще могат де пренаредят силите (но не драстично), и де-факто да отзоват депутати. Ще кажете „още едни избори, още пари“. Но това не е нужно – междинните избори могат да бъдат обединени с местни, президентски или евроизбори – все ще се намерят някакви по средата на парламентарния мандат.

Друго нещо, което може да се комбинира с горното, е малко по-радикална промяна (конституционна) – не народното събрание да избира изпълнителната власт, а народът. Т.е. да имаме преки избори за министерски съвет. Във Франция и САЩ така се избира президент, но защо не изборът да бъде министър по министър. Или листа от министри (т.е. премиерът да е обявил министрите предварително). Въпреки, че разбирам идеята на парламентарната република, винаги ми е било странно как изпълнителната власт не се избира пряко от народа, а само законодателната. В този ред на мисли – може и съдебната (ВСС+Главен прокурор) да се избира от народа. Избори да има.

Всичко горепредложено би било по-лесно за реализация ако имаше електронно гласуване. По-евтин и по-интерактивен вот.

Последната, съвсем радикална и абсурдна идея, е изборният кодекс да не е ясен преди партиите да се регистрират за избори. След като се регистрират (по някакви общи правила, описано в кодекса, все пак), да се тегли жребий в ЦИК какви да са правилата на съответните избори. Например за парламентарни избори може да имаме доста варианти – с преференция, със задължителна преференция, мажоритарни, с междинни избори, с различен праг за влизане в парламента, със служебни депутати (и „никой от изброените“), със или без задължително гласуване, с различно сегментиране на избирателните райони. Това прави изборният процес малко по-труден за манипулиране, защото по-трудно може да има „отработени схеми“.

Всъщност, последното предложение е прелюдия към заключението. Няма голямо значение какви точно ще са правилата, стига да ги има, всички да ги спазват и гражданите да бъдат активни. Да, различните правила имат някои плюсове и минуси, към които всеки трябва да се нагоди, но не изборните правила са в основата на демокрацията. В основата на демокрацията е фактът, че управляващите са отражение на обществото. Може би леко изкривено отражение, в зависимост от дребни особености на правилата, но като цяло валидно отражение. Все пак изборните правила могат да елиминират някои схеми, от които се възползват опитни играчи, затова е хубаво да се мисли в такава посока, но не можем да разчитаме, че еди-кое-си изборно правило ще ни оправи. Няма. Ще се оправим, когато обществото ни се оправи.

Share Button

Реформатори или…?

6

Да поговорим за Реформаторския Блок сериозно. И ще помоля да не спирате да четете по средата, защото сте решили, че съм „поредният, плюещ блока“.

Да започнем от листите. Син на хасковския „поливалентен“ кмет. Ключови думи: цигански гласове, корупция, собствена асфалтова база, която печели поръчките в общината. В Монтана – осъден (условно) за причиняване на смъртоносна катастрофа. И то кандидат от партия, която се включи към блока в последния момент. Още спорни кандидати – Репуц (Кюстендил), Станислав Благов (Търново). И дори нямаше опит изборът на тези кандидати да бъде защитен (освен едно „листата ни е хубава“).

Това, което лидерите на блока се опитват да затвърдят като идея е, че блокът се бори за доверие, а не за гласове. Което е чудесно, но може би е в конфликт с определението „бутикова партия“. Поне така изглежда, защото с много от действията си със сигурност не печелят доверие (напр. спорните кандидати).

Но да минем към посланията. „Дясно реформаторско мнозинство“ беше много добър евфемизъм за „коалиция с ГЕРБ“. И то коалиция, която може да стане „като хората“ – с коалиционен договор и поставени за цел реформи. Само от много анти-Бойко реторика да не пропадне. „Революция в етническия модел“ – как, като слагате етнически турци в смесените райони? Революционно… Ново поколение политици? Има и такива, да. В БСП също, в този ред на мисли. Това, да си ново поколение не е качествена характеристика. А пък ДПС атакували блока. Това минава за пред избирателите на Бареков, но уж тези на блока трябва да са по-образовани, по-критично мислещи. Тази критика тук я пиша без ДПС да ми виси на главата. Е, посланията на декларацията на блока бяха добри (като изключим граматически обърканото последно изречение), но те са само част от картината.

А структурата? Непрекъснато някой от блока казва, че „блокът е единен“. Напомня ми на „атомното Куку“ – няма повод за паника. Толкова са единни, че има оставки, противоречиви сигнали и вътрешни интриги, изтичащи публично неразбирателства. Едните не харесват Кунева, едикойси не харесва едикойси. Малко като детска градина, с която децата си играят на политика. С „невидимата ръка на Костов“ поне няма да плаша.

Всичко дотук има връзка и с адекватността на публичното представяне. Нямат публично-достъпна програма. Доскоро нямаха и сайт. В туитър представянето им беше меко казано неадекватно. Междувременно „феновете“ на блока са готови на свещена война срещу всеки, дръзнал да се изкаже по-остро спрямо някое действие на блока или политици от него. И така със сигурност не помагат на имиджа на демократично формирование.

Сигурно съм пропуснал поне още толкова основателни критики. И макар те да са подбрани нарочно, а около тях да има и добри неща, те се набиват на очи и рушат доверието. Особено у хората, които не следят политическия живот под лупа. А в комуникацията си с публиката блокът не опитва да бъде логичен. Вместо това опитва, с известен патос, да се етикетира като единствена алтернатива, единствен шанс за България дори. Някои твърди симпатизанти може би биха казали „ГЕРБ са по-зле, избирайте си Бойко“, „БСП ли искате“, „вземете си Пеевски, тогава“. Но това, че не си Пеевски, не те прави спасител.

Факт е, че „десният избирател“ е нездравословно претенциозен. А пък да мрънкаме и да даваме акъл е национална черта. „Аз се отричам от вас, защото [някаква дребна и незначителна причина]“. Десният избирател, интелектуалец, е най-чист и пресвят, и много по-добре знае как стават нещата. И ако някой кривне от разбиранията му, той се фръцва. Един неподходящ кандидат в избирателен район на другия край на България може да го откаже да гласува. Връщайки се на доверието – доверието на такива хора (в политическия му смисъл) се печели много трудно, ако не невъзможно. И най-големите критики към блока идват именно от такива хора, а не от ДПС. А „при нас има и добри кандидати“ не е различителна черта от ГЕРБ, която може да накара десния избирател да гласува – и при ГЕРБ има някои добри кандидати (макар че е плюс председателят ти да не е мутра, а зам-председателят – физкултурник).

Обаче демокрацията не е чернобяла. Целта ни не е да гласуваме за супергероите на Марвел, а да преценим кой би защитил нашите тези поне малко повече от всички останали. И въпреки че можем да бъдем „отвратени и огорчени“ заради 1-2-3-10 неадекватни действия, и да седим цял живот с вирната глава и с мисълта, че „и тези излязоха криви, ама аз ги усетих отрано“, това няма как да доведе до положителен резултат.

В Реформаторския Блок наистина има свестни хора – едновременно способни, и с енергия да работят за идеи и концепции. За реформи, може би дори. И след като 57% от избирателите на блока на евроизборите са използвали преференция, това значи, че водачите на листи могат да бъдат изместени, ако са толкова скандални. А извън листите също има експерти, от които зависят политиките на блока (и програмата им, която надявам се ще се появи преди 5-ти октомври). В Реформаторския Блок има и идиоти, но няма как, политическа партия е; всъщност – даже 7 такива.

Радан Кънев веднъж каза, че не трябва да се доверяваме прекалено на политиците – на него включително. Съгласен съм – не мисля да се доверявам на Реформаторския блок прекалено. Не смятам, че „ще оправят България“, че това е „исторически шанс“, революция или някое друго клише. Това е „business as usual“, с този плюс, че най-накрая има някакво обединение на партиите, чиито тези са по-близо до тезите на по-самостоятелната и активна част от обществото.

Все пак, това да не си Пеевски, и да не си се възползвал от медийните услуги на Пеевски, е плюс. Позицията за обща европейска енергийна политика и намаляването на енергийната зависимост от Русия е плюс. Желанието за лустрация на агенти на ДС е плюс. Може би не достатъчно-големи плюсове, с неясно практическо изражение, но все пак неща, които трябва да сложим на масата.

И да, ще гласувам за Реформаторския Блок. С ясната идея, че биха се коалирали с ГЕРБ, че няма да изпълнят всички обещания, че и техни хора ще се облагодетелстват от обществени поръчки, че няма да „цъфнем и вържем“. И с убеждението, че задълженията ми не се изчерпват с пускането на бюлетина, а продължават и след това, с т.нар. обществен натиск, когато е нужно.

А ако излязат дори умерени реформатори (а смятам, че именно така ще стане), това наистина ще спечели доверие.

П.П. Първата част не беше просто контрастна прелюдия към това, че все пак ще гласувам за блока. Първата част беше нещото, върху което бих искал всички в блока да се замислят. И да не се вземат прекалено насериозно. Защото не ДПС ще е виновно, ако се провалят, а те самите.


изображение: reformatorskiblok.bg

Share Button
Go to Top