Етикет: демокрация

Задължителното гласуване, което обсъдих наскоро, е една евентуална промяна на изборното законодателство, за която има дебат и дори желание от страна на обществото. Но нека разгледаме малко по-радикални, дори може би абсурдни предложения. Ако в бюлетината има нулева опция „Никой от изброените“ (особено в комбинация със задължително гласуване), можем да получим точния процент на гражданите, които не харесват никое от предложенията. При избори за парламент, това би значело, че, например 20% от гражданите са убедени, че не припознават никоя партия. Тези 20% могат просто да бъдат разпределени между партиите, влезли в парламента. Но вместо това може да се изберат служебни депутати – с лотария на ГРАО и ЦИК. Ако например процентите за „Никой от изброените“ съответстват на 25 депутатски места, то ЦИК и ГРАО теглят с лотария 25 пълнолетни граждани. Всъщност, повече, защото дори изтеглен, гражданинът не би трябвало да е длъжен да стане депутат. Лотарията се тегли, докато се намерят 25 желаещи. Може да се сложи таван на тази бройка, за да няма хаос. И би трябвало партийни членове до месец преди изборите да не се допускат (те ще удостоверяват това с декларация). Така избирателите съзнателно ще слагат напълно случайни хора в парламента. Те не че сега не го правят така или иначе, де. Би ли работило това? Може би някои от тези „свободни“ депутати биха били „приобщени“ към някоя парламентарна група (с финансови или други стимули), но някои могат и да не бъдат. Като говорим за парламентарни групи, друго предложение, което всъщност изобщо не е абсурдно, е отпадането на бариерата от 4%. По този начин партиите, получили достатъчно гласове, за да вкарат 1 депутат, ще вкарат такъв. Това вече е реализирано в Холандия, Финландия, Португалия, и не изглежда да е особен проблем. Да, има 6-партийни коалиции, но на кого му пука. А така непредставените в парламента граждани ще

Да обсъдим задължителното гласуване. И не защото някой си бивш червен лидер или някой президент го е предложил, а по принцип и по същество. Можем да започнем с прочитането на аргументите „за“ и „против“ в английската уикипедия. Да ги обобщя: задължителното гласуване дава повече легитимност на избраните, намаляват външните фактори върху изборните резултати, избирателите имат пак свободата да не изберат никой от кандидатите, намалява силата на партиите с влияние върху определени групи хора, поставя пред избирателя въпроса „кой предпочитам да управлява страната?“ вместо „да гласувам ли?“, стимулира интереса към политическите събития. Съществува и корелация между задължителното гласуване и равното разпределение на богатството (според GINI коефициента). От друга страна задължителното гласуване превръща едно право в задължение, отнема от свободата на гражданите, нарушава се правото на свободна воля, освен това ниската избирателна активност не значи непременно апатия или неодобрения – тя може да значи и мълчаливо одобрение на системата. С известно приближение можем да кажем, че аргументите „за“ са практически, а тези „против“ – философски. Но когато ни кажат „не трябва едно право да се превръща в задължение“ не бива да клатим глава, убедени, че това звучи много интелигентно и сигурно е вярно. А когато си позволим да говорим за свободата и нейното отнемане, е хубаво да сме подготвени по темата. Без да го привеждам като стойностен аргумент, все пак не мога да не спомена, че има и други права, които са превърнати в задължения – здравното и пенсионното осигуряване, например. Като граждани имаме и доста задължения, от които нямаме право да избягаме – плащането на данъци, притежанието на личен документ, призовките от прокуратурата. С какво гласуването се различава съществено от тях? Неспазването на това задължение би било административно нарушение, за разлика от укриването на осигуровки, което е криминализирано. Но няма значение – както казах, това не е аргумент, а просто изреждане

Свикнали сме да гледаме на света, на живота и особено на политиката като на дихотомия; на разделение на наши и ваши, на добри и лоши, на приятели и врагове, на политици и народ. Това опростяване може би е ефективно в някои случаи, но носи сериозни минуси в дългосрочен план. Особено що се отнася до развитието ни като общество. Българските избиратели често правят избора си като се доверят на една партия и мразят всички други. Бойко ще ни оправи, комунистите ще разсипят държавата. Реформаторите са спасението, ГЕРБ са мошеници. БСП ще мисли за хората, другите ще си гледат келепира. И след като се окаже, че избраните всъщност не са ангели-хранители, слезли на земята, за да въздигнат България, хората или спират да гласуват, или си търсят някой друг, в когото да се влюбят. Демокрацията не работи така. Тя не е черно-бяла. Няма протагонисти и антагонисти. Няма месии и архизлодеи. Има институционализиран конфликт на интереси и идеи. И от избирателите се очаква да заемат страната, която им е най-близка. Без да очакват абсолютни решения на всички проблеми. Демокрацията е процес, в който всеки защитава интереса си по предварително определени правила. Дали като основе партия, влезе в такава, гласува на избори, оказва обществен натиск върху политици и институции или пише безсмислени статии за демократични процеси в никому неизвестни блогове. И никой не е лошият, никой не е и добрият. На никого не може да се има пълно доверие, но все на някого трябва да се даде малко доверие. Та нека не разглеждаме избора си нито като „кой ще ни оправи“, нито като „най-малкото зло“, а като заемане на страна в една игра, в която всеки тегли нанякъде. Ние включително. И когато вече сме заели такава позиция, нагласата ни е да изискваме нещо от другите от същата страна, а не да гледаме холивудски филм и

Хронология на протеста с някои от по-важните събития през последната година. Използвал съм лични спомени и медийни публикации. 14 юни, 2013 – на практика без обсъждане в парламента Делян Пеевски (или „Дилян Славчев Пеевски“ според премиера) е предложен и избран за шеф на ДАНС. В 18:30ч същата вечер на площад „Независимост“ (пред Министерски Съвет) се събират хиляди хора, за да протестират срещу назначението. Организацията е през facebook и twitter, като всеки възмутен от назначението кани своите приятели, постигайки viral ефект. Протестът получава името #ДАНСwithMe. 15 юни, 2013 – Пеевски се отказва да е шеф на ДАНС, макар че се появява информация, че все пак е влизал в директорския кабинет и е разполагал с класифицирана информация. 16 юни, 2013 – протестът продължава въпреки оттеглянето на Пеевски. Задкулисието, на което е еманация назначението, е преминало прага и гражданите продължават протеста с искане за оставка на цялото правителство. Властта от друга страна започва медийна кампания по дискредитиране на протестиращите, която продължава и до днес – първо са определени като „няколкостотин“, след това като пияни и дрогирани, като лумпени, като хора без конструктивна позиция, като платени от ГЕРБ и какви ли още не „опорни точки“. Протестиращите продължават да са десетки хиляди (макар според МВР да са по-малко). 17 юни, 2013 – Протестът продължава и обикаля партийните централи. Пред централата на Атака са се събрали привърженици на партията, които хвърлят предмети по протестиращите. Двете групи са разделени от полицейски кордон. Волен Сидеров се скрива под пластмасова маса и се моли за душите на протестиращите. 26 юни, 2013 – Освен вечерният протест, гражданите се организират в социалните мрежи и за ежедневен сутрешен протест („На кафе пред парламента“). Протестът е по-малоброен, поради факта, че протестиращите граждани са на работа през деня, а целта е да се потърси отговорност от народните представители. Няколко месеца по-късно този протест преминава

Преди шест месеца написах кратка протестна ретроспекция. Още шест месеца по-късно, бих написал същото, но и още. Очаква се правителството да падне всеки момент. БСП и ДПС привидно скъсаха, Цветан Василев и Пеевски скъсаха с грубости и проблеми за Василев. Какво доведе до това? Много фактори. Един от които е протестът и произлезлите от него позиции, тези и организации. Месеци наред властта не смееше да се появява по медии, месеци наред беше в де-факто международна изолация. Срещу заредените с опорни точки политици и „контра-граждани“ по телевизиите и радиата често бяха канени и „представители на протеста“. Това е доста некомфортно дори за партии с твърди избирателни ядра, както разбраха в БСП на евроизборите. Но предсрочните избори идват заради политическата игра между партиите. Заради сметките на Доган, ако щете. И това е нормално. Но политическата игра има правила и поне половината от тези правила ги определят гражданите. Целите остават същите, методите обаче зависят от прага на допустимост, който гражданското общество постави. И това, че няколко десетки хиляди хора на улицата, и сигурно още в пъти по толкова зад телевизорите и пред избирателната урна, искаха променени правила и поставиха ограничения, е важно. Много хора ще опитат да ви обяснят, че със или без протестите, все тая. Това или ще има за цел да приспи отново гражданското общество, или ще е просто обичайното българско неинформирано черногледство. И в двата случая нека гледаме трезво на нещата. Протестът сам по себе си не свали правителството, но беше един от факторите, довели пряко и непряко до заявките за неговото падане и до политическите и икономически разводи от последния месец. Нека не си приписваме цялата заслуга, защото би било наивно, но нека и не омаловажаваме ефекта, който гражданското общество имаше върху политическите правила. Демокрацията не е чернобяла и няма една единствена причина за никое събитие, колкото и да

Избирателната активност е ниска и намалява. И много хора се самоубеждават с привидно разумни аргументи, че няма смисъл да гласуват. Чувал съм всички тези аргументи, и ще си позволя да им отговоря. Нямам намерение да заклеймявам негласуващите, да им чета конско или да ги обвинявам за положението – нито имам право, нито е конструктивно. Просто ще им отговоря разумно: „Така легитимирам престъпната власт“ – властта се счита за легитимна дори 5% да гласуват. Така че гласуваш или не, това няма значение за формалната легитимност на властта. Може би си мислиш, че една власт, избрана с 5%, не трябва да може да управлява? Законът подлежи на промени, но е нужно някой да ги прокара, а ти да гласуваш за него. „Загуба на време е“ – разходката до секцията, заедно с гласуването, е 20-тина минути. Ако наистина в неделя имаш толкова много важни неща за правене, спести си тези 20 минути. Но не вярвам случаят да е такъв. Така че направи си една приятна неделна разходка до урната, отнема пренебрежимо малко време. „Не знам за кого да гласувам“ – гласуването не отнема време, но следенето на политическите личности и събития отнема, и е напълно разбираемо да не ти се заминава с това. Но може би имаш един приятел, на когото имаш доверие, и който се интересува повече от политическите процеси – питай него за мнение. Ако пък нямаш, или не искаш друг да ти влияе, може просто да погледнеш лицата на кандидатите. Ще се изненадаш колко са различни – едните изглеждат интелигентно и спокойно, другите изглеждат като дребни мошеници или мутри. Няма нужда да вадиш френологичните карти, но визията на кандидатите ще ти създаде достатъчно усещане за това кого може да подкрепиш. Един поглед по сайтовете им пък, за половин час, ще ти каже кой на какви позиции е (или твърди, че

На вчерашния ден (12-ти март) преди 11 години в центъра на Белград е застрелян тогавашният сръбски премиер Зоран Джинджич. Обявено е извънредно положение, а Сърбия е в траур. На погребалната процесия идват стотици хиляди сърби и изпълват улиците на Белград. Един кратък абзац с биографични бележки. Кой е Зоран Джинджич? Като студент по философия в Белград прави опит да организира независимо студентско политическо движение (в тогава комунистическа Югославия), за което е осъден. Вили Бранд убеждава югославските власти Джинджич да отиде в западна Германия, където става доктор по философия. След падането на режима се връща в Сърбия като преподавател и основател на демократическата партия. 10 години е опозиция на Милошевич, като се противопоставя на крайните националистически настроения в страната, които водят до няколко войни и хиляди жертви. Джинджич е и първият премиер на Сърбия след падането на Милошевич, и като такъв предава Милошевич на трибунала в Хага. Защо е убит Джинджич? Заради убеждението си, че най-големите проблеми трябва да се решат първи, той веднага атакува организирана престъпност в страната. А тя е съставена от хора, участвали заедно с Милошевич във войните в бивша Югославия. И заради опита на Джинджич да спре организираната престъпност, същата го застрелва на центъра на Белград, в задния двор на сградата на министерски съвет. Интересен факт е, че настоящият президент на Сърбия Николич, 20 дни преди убийството, от трибуна казва на Джинджич, че „И Тито е имал проблем с крака преди смъртта си“. По-късно той твърди, че е съвпадение. Но достатъчно история. Защо Джинджич е различен, и защо е важен. В началото на мандата си той тръгва из страната и организира срещи с хората, на които говори за проблемите на Сърбия. Но не с празни приказки, а директно атакува манталитета на сърбите (който е много близък до българския). Казва им, че трябва да работят, че ако ги

Вчера беше дълъг ден. Ето „накратко“ протестно-политическите събития. (Снимки – много, ето някои) В 11:05 бях пред ректората на СУ за обявения от ранобудни студентите протест – „Поход на справедливостта“. Имаше доста хора и продължаваха да се събират. Имаше микрофон и преподаватели и студенти изнесоха кратки речи. Някои бяха много силни и умни (като например тази на доц. Кристиан Таков), някои бяха малко по-патетични, отколкото ми харесва, но при всички положения беше много добре. След това тръгнахме към Министерски съвет, за да връчим оставката на Орешарски, предполагайки, че той не знае как сам да си я напише, та да го улесним. Ние тръгнахме почти последни, но в един момент се обърнахме, и докъдето можехме да видим беше пълно с хора и напред, и назад (а аз съм висок!). Хиляди хора. Колко точно – не мога да кажа, но 3-4 хиляди поне. Минахме покрай сцената на Бареков за следобедния му „концерт“. На президентството Бареков е разположил шатри, та имаше доста полиция, която не позволяваше да се ходи натам. Някои полицаи трябва да бъдат научени как да се държат – качих се на тротоара, за да снимам по-отвисоко, и един полицай ме бутна и ми се скара „къде се буташ ти, бе“… После шествието тръгна по Дондуков, и после нагоре по Раковски. По неизвестни причини на Оборище и Раковски имаше спрял автобус на Бареков. Студентите направиха верига с ръце, така че да не позволяват на протестиращи да ходят до автобуса. Все пак немалко хора минаха. Един се опита да дръпне чистачката на автобуса, а друг блъскаше по него. Добрата Фея отиде да ги поуспокои, и автобусът даде заден и си тръгна. Какво точно чакаше там, и защо полицията не реагира по никакъв начин на опитите на няколко човека да се конфронтират с „автобуса“, не знам. Наоколо имаше полицаи, които просто гледаха. Изглеждаше

Годината е 3014-та. На една малка планета в околностите на Алфа Кентавър се намира една от хилядите колонии на човечеството. След овладяването на хиперпространствените тунели и изобретяването на преносимите биосфери, колонизирането на далечни планети става тривиално. Mалката планета, на име Раглъб 681, няма особено много ресурси и се намира в периферията на Големия галактически съюз Алфа Еднорог. На нея живеят скромните за мащабите на човечеството малко по-малко от 8 милиарда жители. Формите на управление в почти всички колонии са демократични, и Раглъб 681 не прави изключение. 200 години по-рано галактическият съюз събира най-гениалните компютърни инженери и биолози и реализира проект за утвърждаване на реалната демокрация (част от финансирането идва от фондация Отворено галактическо общество на известния филантроп Росос). Проектът е с кодово име HAL-haber-9000 и като резултат, в мозъка на всеки човек се имплантира чип, който предава всички данни, извлечени на база на електрическите сигнали в мозъка, към разпределена система, която анализира милионите терабайти информация и автоматично определя хората, които ще управляват планетата през следващите 6 години. По този начин се осигурява представеността на хората – всеки избран да управлява е представител на определен брой жители, на база на мислите и вижданията им и на база на ежедневните им практики. След като стотици експерти и комисии оценяват всеки компонент по проекта, става ясно, че той би трябвало успешно да замени досега използваната система на избори, където всеки избирател, с чип в средния си пръст, гласува за определени кандидати или партии (всяка планета в рамките на Алфа Еднорог има свои вариации в правилата за избор). Но в началото на 4-тото хилядолетие експертите в агенцията по пост-имплантационен контрол забелязват аномалии. Сравняват множество индекси за развитие на обществата в рамките на Алфа Еднорог и стигат до заключението, че почти навсякъде има или застой или регрес. Междувременно на Раглъб 681 има проблем – системата

Предстоят избори и реших да напиша тази публикация, за да ви предупредя да не гласувате за Дядо Коледа. На пръв поглед изглежда, че той е харесван от всички и е подходящият човек, който ще оправи България, но всъщност това изобщо не е така. Да започнем от това какъв е. Възрастта му показва, че е стар кадър на системата. Не може да ме убедите, че толкова години ще бъде оставен да си разиграва коня (или по-точно – да си разиграва елена), ако не беше в нерегламентирани връзки с елита. А и обърнете внимание на червения костюм. С него Дядо Коледа най-нагло парадира с комунистическата си принадлежност. Освен това той дълги години прокарва интересите на една американска бутилираща компания, която няма да назоваваме, но всички се сещате. Този бих казал безочлив лобизъм води до влошено здраве на децата ни, но Дядо Коледа това не го интересува – достатъчно е да прибере комисионните си! Злите езици говорят, а и някои вестници вече писаха, за не до там светлата страна на този човек. На всички е известна неговата любовна връзка с много по-младата от него Снежанка. Публична информация е и фактът, че е известен на полицията за множество влизания с взлом. Малко хора обаче знаят за другите му прегрешения – не декларира доходи и имоти, въпреки, че очевидно притежава фабрики и работилници. Има слухове и че е разследван от Интерпол за използване на различни самоличности (Санта Клаус, Дядо Мраз, и други), но все още няма официална информация по въпроса. Целта на кандидатурата му тук прозира ясно – с получения имунитет ще избяга от съдебно преследване. За хората, които харесват дейността му имам няколко факта – действията му са изцяло кампанийни. Просто аудиторията е друга. Докато останалите партии раздават кебапчета, той раздава играчки. Но подходът е същият – еднократна инвестиция, която да му осигури после