Posts tagged демокрация

Едно голямо „НЕ“

7

В неделя ще гласуваме на референдум. Не че президентските избори не са важни – важни са, но референдумът има потенциал за по-трайни негативни последици. Затова и му обръщам внимание (още веднъж).

Накратко ще мина през двата по-малко рискови въпроса. Въпросът за партийната субсидия е горе-долу „все тая“. Да, ще остави партиите без легитимни средства за партийна дейност и ще трябва (пак) да ползват черни каси. Малки партии ще имат по-малък шанс да се развият, освен ако някой богат донор не ги подпомогне (но пък такива обикновено искат нещо в замяна). Ще гласувам с „не“, защото „един лев“ нищо не значи. И не отчита инфлация, стандарт на живот и др. Един лев днес не е един лев след 5 години. Ако въпросът обвързваше субсидията с минималната работна заплата (напр. на всеки 300 гласа се пада една минимална работна заплата), тогава би бил по-адекватен.

Въпросът за задължителното гласуване – ами то и сега е задължително. Разликата е, че ще бъде задължително и за референдумите. Само че въпросът не съдържа важни детайли – „какво като не гласуваш?“. В момента в Изборния кодекс пише, че е задължително, ама ако не гласуваш на практика нищо не става (след второ „провинение“ на същия вид избор ще те отпишат от списъците, така че после пак да не можеш да гласуваш, ужас). Та този въпрос нищо не ни казва и нищо не променя, и макар да не съм противник на задължителното гласуване по принцип, заради липсата на конкретика във въпроса ще гласувам с „не“.

И стигаме до най-важното и най-рискованото – мажоритарното гласуване. Бях направил анализ на минали резултати, който (с определени допускания) показва, че големите партии ще спечелят много от такава промяна. Ще се бетонират, вместо да бъдат разклатени, каквото може би е желанието на подкрепящите този въпрос. Мажоритарното гласуване ще осигури повече концентрация на властови и финансов ресурс, повече „олигархизация“, ако щете.

Сайтът „мажоритарни избори“ също изтъква проблемите на мажоритарното гласуване и също прави анализ, който макар и с различна методика, достига до почти същите резултати – че например на предходните избори ГЕРБ би имал пълно мнозинство, с 35-40 депутата за ДПС и 5-6 за БСП. И никой друг.

Под въпрос е и гласуването на българите в чужбина – как точно определяш едномандатни райони в чужбина и техните избирателни списъци?

Ама тези анализи не били правилни, ама то не било същото – сега хората щели гласуват за личности. И ще е в два тура, а не в един, така че аналогията била грешна. Добре. Но май имаше някакви избори, които бяха мажоритарни, и то в два тура, и пак основно партийни кандидатури ги печелиха. А, да – местните избори. Като оставим някои специфични изключения настрана, водещата партия към даден момент печели и най-много кметски места. Или и това е някак различно?

Не е различно – и всички рационални аргументи показват, че големите партии печелят от мажоритарно гласуване – и изборите 2009-та с мажоритарен елемент (макар да нямаха втори тур), и местните избори, и анализите върху резултатите от предходните, а и международният опит и консенсус, че мажоритарното гласуване води до двупартийна система (напр. Великобритания (1 тур) и Франция (2 тура), където двете основни партии имат над 85% от местата в парламента).

И не, няма да гласуваме за „личности“. Дори когато е имало личности, малко хора са гласували за тях. Защото „личности“ не значи „хора, дето ги дават по телевизията“. И по света практиката е такава – малко хора знаят кой точно депутат представлява техния район. Те са си гласували за партията, която го е издигнала.

А дали „лошите партии“ биха допуснали въпрос, с който народът да ги „срине“? Три въпроса бяха отменени – убеден съм, че имаше как и този за мажоритарното гласуване да бъде отменен. Дори със сходен аргумент на този за броя депутати – че ще се промени съществено представителството (при мажоритарните системи има значително повече граждани, които са непредставени, защото гласът им се загубва). Но не беше. И беше пуснат на референдум заедно с президентски избори, и то такива, на които гласуването ще е задължително. Т.е. с очаквано по-висока избирателна активност. Както се казва – SLO4AINOS?? NEMISLQ!!

Но и фактите и анализите може би нямат значение. Може би на твърде много хора им се иска да стане нещо революционно. Нещо да счупи сегашния модел. „да се скъса нещо, нещо да се промени“, както пееха НЛО. И този въпрос изглежда като това „нещо“ и никой аргумент не може да пребори романтичните послания от типа на „властта в ръцете на хората“, „не партии, а личности“ и други подобни. А дали това „нещо“ всъщност не е троянски кон, който ще бъде приветстван и приет с ентусиазъм, може би ще разберем по трудния начин. Може би без много да се мисли и с много силно недоволство ще се случи нещо революционно?

Не. Нищо революционно няма да се случи, няма да станем по-добра държава, само защото ще слагаме по друг начин хиксчето в бюлетината. Революцията ще стане, когато спрем да се надяваме на лесни революции, на еднократни магически решения, на „ей това/този ще ни оправи“. Когато преди да кажем, че системата е счупена, видим, че ние сме системата – че ние гласуваме за партиите, за кметовете, за всички „лоши“, които след това псуваме.

Аз все пак ще гласувам на референдума. Няма да го бойкотирам, защото ако някои от тези, които са против, го бойкотират, накрая дори да няма достатъчно висока активност, резултатът ще бъде победа за „да“. И парламентът трудно ще гласува против такова решение. Затова решението трябва да го вземем активно.

Не искам след 5 години да кажа „аз казах ли ви“. Затова – едно голямо „не“.

Share Button

По-добре нови избори?

3

Извинете твърде политическия коментар. Но политическата обстановка е трагична (не че това е нещо ново) – гледаме разни театрални постановки озаглавени „преговори“ в последните дни, които могат да се обяснят или със сценарий на ГЕРБ и РБ да се покарат, покарат, пък да направят коалиция с Патриотичния фронт (партия тип Атака, но с още повече агенти на ДС), или с едноличен такъв сценарий на ГЕРБ, или с подготовка за едно правителство на малцинството на ГЕРБ, с подкрепа на ДПС и ББЦ (и двете партии заявиха такава, а в замяна най-вероятно ГЕРБ ще обещае, задкулисно, да не пипа хората на ДПС, които в момента са назначени в администрацията).

Колкото и да е добре РБ да е във властта, за да осъществи крайно-належащите реформи (ако наистина има такива намерения), колкото и да няма как това да стане без ГЕРБ, като най-голямата партия в момента, ми се струва, че конфигурацията на парламента (подреден така от скромните 46% от избирателите) е твърде неблагоприятна. И докато Патриотичният фронт изглежда като удобно допълнение за събиране на мнозинство, нито приоритетите ѝ, нито агентурният ѝ състав изглеждат съвместими с РБ (особено с НПСД) и дори с ГЕРБ. Не само това, ами стабилността в подкрепата на ПФ е доста несигурна. Да, обикновено ГЕРБ си купува допълнителните депутати, но не пречи да стане и обратното.

И мисля, че е по-добре, в дългосрочен план, театърът да бъде прекъснат, и да се отиде на нови избори. Докато избирателите се разберат кой и как всъщност искат да управлява. И докато изпълнителната власт, съставена от смислена и прозрачна коалиция, започне да може да смята без калкулатор има ли достатъчно парламентарна подкрепата. А защо пак избирателите да носят отговорност? Защото това е една важна характеристика на демокрацията – управлението е точно толкова добро, колкото са избирателите.

„Ама не искаме да плащаме за нови избори“, ни плашат от телевизора. Не бивало да се губят едни пари, само защото „ония горе не могат да се разберат“. Оставяме настрана демагогията, че хем искаме да няма „брак по сметка“, хем искаме да се разберат на всяка цена. И отиваме на скъпите и прескъпи избори. Които струват 25 милиона. Огромна сума може би за семейния бюджет на леля Пенка от Търговище. И „жълти стотинки“ от гледна точка на държавата.

Разходите на държавата за една година са около 20 милиарда. Немалка част от тях отиват за обществени поръчки, по-голямата част от които пък са завишени, за да се вземе някой лев – както от управляващите, така и от собствениците на приближени фирми. Та какво са 25 милиона, когато държавата харчи 2 милиона лева за уебсайт на туризма? (Освен няколко „умни и красиви соросоидни лупмпени“, не съм чул твърде много оплаквания от завишените стойности на обществените поръчки.) А за под месец тези 25 милиона могат да бъдат „раздадени“ от една „гладна“ изпълнителна власт. (Орешарски го е правил като финансов министър доста успешно – там с онзи излишък, дето си раздадоха).

Освен, че изборите са евтини, има и други фактори. Например спестените пари от депутатски заплати и представителни разходи за два месеца. И факта, че от парите за избори, 1/4 отиват за хонорари на секционните комисии, т.е. отиват директно „при народа“.

И не на последно място, служебният кабинет (в голямата си част) работи доста адекватно и активно. Министри са неполитически фигури, някои от които дори вече са започнали така наложителните реформи (като правосъдната например).

„Ама те новите избори ще произведат същия парламент“ – това беше опорна точка на БСП и ДПС миналата година, а видяхме как предсрочните избори произведоха парламент, който няма нищо общо с предишния. И сега ще е така – на някои партии им свършиха парите за купуване на гласове (на ББЦ, например), подкрепата на други е доста плаваща (Атака) и е вероятно да има по-малко партии в парламента. Ако РБ и ГЕРБ се покажат като принципни и не вземат властта „на всяка цена“, това може да им донесе допълнителни гласове. А може и БСП да се съвземе (макар и малко вероятно). Та, следващият парламент пак няма да има много общо със сегашния.

А кой ще гласува бюджета? Технически, ако бюджетът от миналата година е твърде неподходящ (какъвто той се оказа, че е, заради лоша събираемост, а не непременно лошо разпределение на средствата) и не може да се приложи за следващата година (поправете ме, ако това не е възможен сценарий, в случай, че няма нов бюджет), то сегашният парламент, при стегната работа, може да приеме бюджет, предложен от служебното правителство. Това, разбира се, в случай, че служебното правителство вече е започнало работата по бюджета, но то най-вероятно е. Обикновено приемането на бюджета отнема месец и половина, от внасяне в комисия до приемане на второ четене, но ако парламентът има само тази задача, предполагам може и в по-кратки срокове (21 дни, колкото да се завъртят трите мандата). Та и затова има опции, макар и може би малко фантастични или неоптимални.

Да, липсата на стабилност не е хубава. Не е и добър сигнал за инвеститорите. Но тази липса на стабилност не е от 5-ти октомври, и няма да свърши със съставянето на правителство между партии с несъвместими платформи и желания. Стабилност и добро управление ще има, когато избирателите решат така. С което не призовавам да се гласува само за големи партии или за месии, а просто да не се гласува за пълни идиоти и да не се стои пасивно, цъкайки с език, че „и тия са същите, ами дай ние да емигрираме“. Но може би това е твърде оптимистично и трябва да се задоволим с каквото има?

Share Button

Yes Scotland

0

Утре е референдумът за независимост на Шотландия. Изходът е неясен. Джон Оливър описва ситуацията по забавен начин, като иронизира поддръжниците на оставането в рамките на Обединеното Кралство.

Но нас не ни засяга пряко решението на шотландците. Дори косвено едва ли ще ни засяга в близко бъдеще. Но според мен в дългосрочен план е важно Шотландия да стане независима. И не за самите шотландци, за които ситуацията в следващите години ще е особена (влизането им (обратно) в ЕС, избора на валута, отношенията им с Обединеното Кралство), а за цяла Европа.

Отделянето на Шотландия ще е прецедент в Европейския Съюз (изпреварвайки дълго надвисналото, но възпирано от Брюксел, разцепление на Белгия). И ако ЕС приеме Шотландия обратно (а това би било най-логичното нещо), ще е отворена вратата към разбиването на големите държави на по-малки. Но това не е ли лошо? И не е ли била Европа в това „насипно“ състояние през цялото средновековие и ренесанс, с десетки княжества, херцогства, кралства? Била е, и на пръв поглед звучи лошо. Но ако приемем, че ЕС е достатъчно силно обединение, с достатъчно силни правила за търговия, пътуване, унифицирани стандарти за законодателство, документация и обща външна политика, то негативният компонент изчезва. Граници, военни конфликти, усложнена търговия и придвижване, разснопосочни позиции спрямо останалия свят – всичко това (трябва да) отсъства в ЕС. Без значение колко са участниците в него. Шотландците (надявам се) ще могат да работят без проблем в Англия, и англичаните – в Шотландия. Компаниите, работещи и на двата пазара, ще продължат да го правят.

Т.е. отделянето не носи никакви негативи, а носи позитивите на по-лесното административно управление на по-малката територия и население. Носи позитивите на това действията и гласът на един шотландец да имат много по-голямо значение за страната и за начина му на живот. И е една стъпка към моята „безгранична утопия“.

Ще бъдат ли шотландците последвани от каталунци, баски, венецианци, южно-тиролци, и дори баварци? Най-вероятно да, въпреки нежеланието на съответните държави, които в момента „притежават“ тези области. Дали едно такова сегментиране на съюза на малки области би довело до нужда от по-силна централна власт в Брюксел? И да, и не. Повечето от проблемите на малките държави ще се решават в тях самите, а само глобалните проблеми на съюза ще зависят от Брюксел. Да, това звучи много общо, но няма ясна рецепта за успешна федерация. Всъщност, ако страните-членки са 60 малки държави, ще можем ли да наречем ЕС „федерация“? Чисто формално – да. Но се надявам да имаме нещо повече от САЩ, Руската Федерация или настоящата федерална Германия, а именно – по-малка зависимост от централната власт, която да е единствено регулатор.

Все пак, да се върнем в настоящето. Какво ще стане, ако Шотландия не се отдели утре? До няколко години някой друг в Европа ще поиска отделяне. И в един момент прецедентът ще е налице, а шотландците ще имат втори шанс. Въпросът е не дали, а колко скоро Европа ще забрави големите и силни държави и ще се възползва от гъвкавостта на малките, автономни държави. Или поне се надявам да е така.

Но за да стане по-бързо, утре шотландците трябва да кажат „да“.


снимка: telepgraph.co.uk

Share Button

Радикални изборни предложения

3

Задължителното гласуване, което обсъдих наскоро, е една евентуална промяна на изборното законодателство, за която има дебат и дори желание от страна на обществото. Но нека разгледаме малко по-радикални, дори може би абсурдни предложения.

Ако в бюлетината има нулева опция „Никой от изброените“ (особено в комбинация със задължително гласуване), можем да получим точния процент на гражданите, които не харесват никое от предложенията. При избори за парламент, това би значело, че, например 20% от гражданите са убедени, че не припознават никоя партия. Тези 20% могат просто да бъдат разпределени между партиите, влезли в парламента. Но вместо това може да се изберат служебни депутати – с лотария на ГРАО и ЦИК. Ако например процентите за „Никой от изброените“ съответстват на 25 депутатски места, то ЦИК и ГРАО теглят с лотария 25 пълнолетни граждани. Всъщност, повече, защото дори изтеглен, гражданинът не би трябвало да е длъжен да стане депутат. Лотарията се тегли, докато се намерят 25 желаещи. Може да се сложи таван на тази бройка, за да няма хаос. И би трябвало партийни членове до месец преди изборите да не се допускат (те ще удостоверяват това с декларация). Така избирателите съзнателно ще слагат напълно случайни хора в парламента. Те не че сега не го правят така или иначе, де. Би ли работило това? Може би някои от тези „свободни“ депутати биха били „приобщени“ към някоя парламентарна група (с финансови или други стимули), но някои могат и да не бъдат.

Като говорим за парламентарни групи, друго предложение, което всъщност изобщо не е абсурдно, е отпадането на бариерата от 4%. По този начин партиите, получили достатъчно гласове, за да вкарат 1 депутат, ще вкарат такъв. Това вече е реализирано в Холандия, Финландия, Португалия, и не изглежда да е особен проблем. Да, има 6-партийни коалиции, но на кого му пука. А така непредставените в парламента граждани ще намалеят драстично. Пак аргументът за лесното купуване на самотни депутати стои, и на независими кандидати, които купуват гласове, за да влязат и после да се продадат. Но ако на всяка идея даваме контрааргумент „някой ще плати“, то направо да махаме парламента.

В щатите има така наречените „mid-term elections“. По средата на президентския мандат има избори за конгрес. И президентът може да се окаже от партията-малцинство в законодателния орган. Ние сме парламентарна република, но това не пречи да имаме междинни избори по средата на мандата на народното събрание. Тези избори няма да са пълни, а частични – т.е. не за 240, а например за 40 депутата. Така гражданите ще могат де пренаредят силите (но не драстично), и де-факто да отзоват депутати. Ще кажете „още едни избори, още пари“. Но това не е нужно – междинните избори могат да бъдат обединени с местни, президентски или евроизбори – все ще се намерят някакви по средата на парламентарния мандат.

Друго нещо, което може да се комбинира с горното, е малко по-радикална промяна (конституционна) – не народното събрание да избира изпълнителната власт, а народът. Т.е. да имаме преки избори за министерски съвет. Във Франция и САЩ така се избира президент, но защо не изборът да бъде министър по министър. Или листа от министри (т.е. премиерът да е обявил министрите предварително). Въпреки, че разбирам идеята на парламентарната република, винаги ми е било странно как изпълнителната власт не се избира пряко от народа, а само законодателната. В този ред на мисли – може и съдебната (ВСС+Главен прокурор) да се избира от народа. Избори да има.

Всичко горепредложено би било по-лесно за реализация ако имаше електронно гласуване. По-евтин и по-интерактивен вот.

Последната, съвсем радикална и абсурдна идея, е изборният кодекс да не е ясен преди партиите да се регистрират за избори. След като се регистрират (по някакви общи правила, описано в кодекса, все пак), да се тегли жребий в ЦИК какви да са правилата на съответните избори. Например за парламентарни избори може да имаме доста варианти – с преференция, със задължителна преференция, мажоритарни, с междинни избори, с различен праг за влизане в парламента, със служебни депутати (и „никой от изброените“), със или без задължително гласуване, с различно сегментиране на избирателните райони. Това прави изборният процес малко по-труден за манипулиране, защото по-трудно може да има „отработени схеми“.

Всъщност, последното предложение е прелюдия към заключението. Няма голямо значение какви точно ще са правилата, стига да ги има, всички да ги спазват и гражданите да бъдат активни. Да, различните правила имат някои плюсове и минуси, към които всеки трябва да се нагоди, но не изборните правила са в основата на демокрацията. В основата на демокрацията е фактът, че управляващите са отражение на обществото. Може би леко изкривено отражение, в зависимост от дребни особености на правилата, но като цяло валидно отражение. Все пак изборните правила могат да елиминират някои схеми, от които се възползват опитни играчи, затова е хубаво да се мисли в такава посока, но не можем да разчитаме, че еди-кое-си изборно правило ще ни оправи. Няма. Ще се оправим, когато обществото ни се оправи.

Share Button

Задължително гласуване?

23

Да обсъдим задължителното гласуване. И не защото някой си бивш червен лидер или някой президент го е предложил, а по принцип и по същество.

Можем да започнем с прочитането на аргументите „за“ и „против“ в английската уикипедия. Да ги обобщя: задължителното гласуване дава повече легитимност на избраните, намаляват външните фактори върху изборните резултати, избирателите имат пак свободата да не изберат никой от кандидатите, намалява силата на партиите с влияние върху определени групи хора, поставя пред избирателя въпроса „кой предпочитам да управлява страната?“ вместо „да гласувам ли?“, стимулира интереса към политическите събития. Съществува и корелация между задължителното гласуване и равното разпределение на богатството (според GINI коефициента). От друга страна задължителното гласуване превръща едно право в задължение, отнема от свободата на гражданите, нарушава се правото на свободна воля, освен това ниската избирателна активност не значи непременно апатия или неодобрения – тя може да значи и мълчаливо одобрение на системата.

С известно приближение можем да кажем, че аргументите „за“ са практически, а тези „против“ – философски. Но когато ни кажат „не трябва едно право да се превръща в задължение“ не бива да клатим глава, убедени, че това звучи много интелигентно и сигурно е вярно. А когато си позволим да говорим за свободата и нейното отнемане, е хубаво да сме подготвени по темата.

Без да го привеждам като стойностен аргумент, все пак не мога да не спомена, че има и други права, които са превърнати в задължения – здравното и пенсионното осигуряване, например. Като граждани имаме и доста задължения, от които нямаме право да избягаме – плащането на данъци, притежанието на личен документ, призовките от прокуратурата. С какво гласуването се различава съществено от тях? Неспазването на това задължение би било административно нарушение, за разлика от укриването на осигуровки, което е криминализирано. Но няма значение – както казах, това не е аргумент, а просто изреждане на прецеденти, с които вече сме се съгласили, заради тяхната практичност.

Но да се върнем на правата и на свободата. (Ако смятате, че „от какъв зор ще ме карат насила да им гласувам“ е достатъчно дълбоко твърдение, може да пропуснете следващите редове). Дори либертарианците са съгласни, че когато си част от някаква общност, по подразбиране губиш част от свободата си, в замяна на ползите от принадлежността към общността. Имаш избора да не принадлежиш към тази общност – да станеш отшелник, например. Тогава би имал цялата свобода, но не би имал многото удобства и възможности, които ти дава принадлежността към общността. Та, когато е гражданин на една държава, човек автоматично губи част от своята свобода. Тук ще използвам дихотомията на Хегел, Берлин и Фром – има два вида свобода – негативна (свободата от) и позитивна (свободата да). При участието ни в общност (общество), губим основно от негативната свобода – свободата от външни ограничения. Когато сме задължени да плащаме данъци; когато нямаме право да вдигаме шум след 22ч; когато трябва да гласуваме; когато сме длъжни да се явим в полицията, когато бъдем повикани, е накърнена, макар и малко, нашата свобода от външни влияния – някой отвън ни диктува какво да правим, и ние не можем (или не трябва) да не се „подчиняваме“. Но отнемането на негативната свобода не непременно пречи на позитивната свобода – т.е. свободата да развием потенциала си. Нито осигуровките, нито задължителното гласуване ограничават нашата възможност да се развиваме като музиканти, хореографи, адвокати или програмисти; нито шанса да бъдем будисти, кришнисти или джайнисти и да развием духа или тялото си.

Така че нека не вдигаме шум до небето, че отнемат свободата ни и никой не може да ни задължи да гласуваме. Тази част от свободата си вече сме я дали, срещу включването ни в обществото, а и тя не ни пречи по никакъв начин да се развиваме и да правим каквото смятаме за добро за нас.

Освен това никой не ни кара да избираме партия – дори да не съществува отделна опция „никой от изброените“, такава може да се избере чрез пускане на невалидна бюлетина. Това не изисква нито да избираме между хора или партии, от които не харесваме никого, нито да се интересуваме кое е по-малкото зло – имаме пълната свобода да дадем негативен глас или да не дадем глас. Просто трябва да се разходим до урната.

Дотук с философията. Може би ще кажете, че задължителното гласуване няма да реши проблемите – нито ще промени партиите, така че да привличат повече избиратели с идеите си, нито ще поправи причините за купуването на гласове и контролирания вот. И ще сте прави. Както и ще сте прави, че вдигането на акциза на цигарите няма да намали катастрофите по пътищата. Именно защото нито има такава цел, нито се очаква да го направи. Целта е да повиши участието, за да елиминира несъразмерния превес на тези, които по-лесно биват мотивирани или манипулирани да гласуват за една или друга партия. Дали това ще доведе до промени в партиите е тяхна работа. Дали ще доведе до промени у лесно манипулираните избиратели, също е тяхна работа. Със сигурност имат свободата да изберат, и ние не е редно да им се месим.

Всички практически проблеми пък имат решение. Ако не сте в града си в деня на изборите (и ако няма електронно гласуване), то или с предварителна заявка, или с бележка от РПУ-то, където сте, проблемът е решен. Как ще се глобяват хората? Съставя им се АУАН (акт), на глобата на който се трупат лихви. Все едно имате акт за пътно нарушение. След това държавата все някога ще си поиска парите, с лихвите.

Задължителното гласуване, както и всяка друга мярка, не е панацея. Но за обществото ни има две опции – или го оставяме плавно да се подобри (или разгради?), или опитваме да катализираме подобренията чрез комбинации от мерки. Задължителното гласуване е една такава опция, която може и да бъде катализатор в решаването на някои проблеми.

Share Button

Чернобялата демокрация

3

Свикнали сме да гледаме на света, на живота и особено на политиката като на дихотомия; на разделение на наши и ваши, на добри и лоши, на приятели и врагове, на политици и народ. Това опростяване може би е ефективно в някои случаи, но носи сериозни минуси в дългосрочен план. Особено що се отнася до развитието ни като общество.

Българските избиратели често правят избора си като се доверят на една партия и мразят всички други. Бойко ще ни оправи, комунистите ще разсипят държавата. Реформаторите са спасението, ГЕРБ са мошеници. БСП ще мисли за хората, другите ще си гледат келепира. И след като се окаже, че избраните всъщност не са ангели-хранители, слезли на земята, за да въздигнат България, хората или спират да гласуват, или си търсят някой друг, в когото да се влюбят.

Демокрацията не работи така. Тя не е черно-бяла. Няма протагонисти и антагонисти. Няма месии и архизлодеи. Има институционализиран конфликт на интереси и идеи. И от избирателите се очаква да заемат страната, която им е най-близка. Без да очакват абсолютни решения на всички проблеми. Демокрацията е процес, в който всеки защитава интереса си по предварително определени правила. Дали като основе партия, влезе в такава, гласува на избори, оказва обществен натиск върху политици и институции или пише безсмислени статии за демократични процеси в никому неизвестни блогове. И никой не е лошият, никой не е и добрият. На никого не може да се има пълно доверие, но все на някого трябва да се даде малко доверие.

Та нека не разглеждаме избора си нито като „кой ще ни оправи“, нито като „най-малкото зло“, а като заемане на страна в една игра, в която всеки тегли нанякъде. Ние включително. И когато вече сме заели такава позиция, нагласата ни е да изискваме нещо от другите от същата страна, а не да гледаме холивудски филм и да очакваме хепиенда на 3-тия час.

А ако продължаваме да гледаме на демокрацията като на чернобяла, да псуваме лошите и да се предоверяваме на псевдо-месии, да не бъдем участници, а само свидетели, то има риск от чернобялото да остане само черното.

Share Button

Хронология на протеста

2

Хронология на протеста с някои от по-важните събития през последната година. Използвал съм лични спомени и медийни публикации.

14 юни, 2013 – на практика без обсъждане в парламента Делян Пеевски (или „Дилян Славчев Пеевски“ според премиера) е предложен и избран за шеф на ДАНС. В 18:30ч същата вечер на площад „Независимост“ (пред Министерски Съвет) се събират хиляди хора, за да протестират срещу назначението. Организацията е през facebook и twitter, като всеки възмутен от назначението кани своите приятели, постигайки viral ефект. Протестът получава името #ДАНСwithMe.

15 юни, 2013 – Пеевски се отказва да е шеф на ДАНС, макар че се появява информация, че все пак е влизал в директорския кабинет и е разполагал с класифицирана информация.

16 юни, 2013 – протестът продължава въпреки оттеглянето на Пеевски. Задкулисието, на което е еманация назначението, е преминало прага и гражданите продължават протеста с искане за оставка на цялото правителство. Властта от друга страна започва медийна кампания по дискредитиране на протестиращите, която продължава и до днес – първо са определени като „няколкостотин“, след това като пияни и дрогирани, като лумпени, като хора без конструктивна позиция, като платени от ГЕРБ и какви ли още не „опорни точки“. Протестиращите продължават да са десетки хиляди (макар според МВР да са по-малко).

17 юни, 2013 – Протестът продължава и обикаля партийните централи. Пред централата на Атака са се събрали привърженици на партията, които хвърлят предмети по протестиращите. Двете групи са разделени от полицейски кордон. Волен Сидеров се скрива под пластмасова маса и се моли за душите на протестиращите.

26 юни, 2013 – Освен вечерният протест, гражданите се организират в социалните мрежи и за ежедневен сутрешен протест („На кафе пред парламента“). Протестът е по-малоброен, поради факта, че протестиращите граждани са на работа през деня, а целта е да се потърси отговорност от народните представители. Няколко месеца по-късно този протест преминава във „граждански парламентарен контрол“ и е само в петък.

27 юни, 2013 – след продължаващите вече 2 седмици многохилядни протести, е организиран т.нар. „контрапротест“ в подкрепа на правителството. Той продължава с променлива посещаемост няколко месеца. На него присъстват по стотина човека дневно. Освен възрастни хора, представители на твърдия електорат на БСП, там понякога биват докарани хора с автобуси, а от трибуната с микрофон защитници на кабинета леят „опорни точки“ срещу протестиращите. Счита се, че контрапротестът е организиран от властта, за да се създаде противопоставяне в медиите, въпреки огромната разлика в мащаба. „Придворните“ медии като Монитор дори използват снимка от протеста срещу правителството в статия за „контрапротеста“, създавайки нова реалност за хората, които не са видели с очите си случващото се.

7 юли, 2013 – протестът променя маршрута си, и вместо по бул.Евлоги Георгиев тръгва по бул.Цариградско шосе, като го изпълва цялото от Орлов мост до моста на бул. Пейо Яворов. На база на това някои изчисляват, че броят протестиращи е 40-50 хиляди.

23 юли, 2013 – „нощта на белия автобус“. След ежедневния протест, хората се събират около парламента, откъдето депутатите все още не са си тръгнали, поради продължилите до късно дебати. Протестиращите са много и ограждат целия периметър на народното събрание. От другата страна на загражденията има голямо количество полиция. Напрежението расте, макар и нищо да не се случва. Тогава, в 22ч, депутати и министри биват качени в бял автобус и е направен опит автобусът да премине през тълпата протестиращи. Полицията, без предупреждение, отваря загражденията и изблъсква протестиращите. Автобусът прави обиколка на катедралата, движейки се „на полусъединител“ и се прибира обратно зад загражденията. През цялото това време полицията „хвърля“ протестиращите, заставащи пред автобуса. Но хората са твърде много и маневрата е неуспешна. Твърди се, че м мелето има и хора, които намират павета и ги хвърлят по автобуса, като чупят едното му странично стъкло. Няколко полицаи превишават правата си и бият протестиращи без причина. Не е поета отговорност за безумната акция от страна на МВР.

3 август, 2013 – парламентът излиза в едномесечна ваканция. Протестите, на които до този момент идват, в продължение на 2 месеца, десетки хиляди граждани, и изпълват бул.Евлоги Георгиев и бул. Цариградско шосе, стават по-малобройни, заради отпуските и жегите.

3 август – 4 септември, 2013 – започва т.нар. „Орешарски марш“ – граждани тръгват пеш от София към резиденция Евксиноград.

7 август, 2013 – създава се „Протестна мрежа“ – организация от активни протестиращи, която има за цел да координира протестните действия. „Протестна мрежа“ не ръководи протеста, не е и негов говорител, а „среда за взаимодействие и контакт“.

30 август, 2013 – извънредно заседание на парламента, на което депутатите отхвърлят ветото на президента върху корекциите в бюджета. Гражданите се събират на многоброен протест около парламента.

4 септември, 2013 – „голямото посрещане“. Парламентът отново започва работа, а гражданите се събират на протест. Управляващите си правят „жив щит“ от контрапротестиращи, които пускат между себе си и протестиращите.

8 октомври, 2013 – Конституционният съд решава, че Пеевски може да остане депутат. По-късно през деня, преди вечерният протест, около 18ч., Пламен Орешарски е в софийската художествена галерия, където се среща с новия френски посланик. Стотици протестиращи ограждат галерията, а НСО се опитва да изведе премиера по ул.Гурко. Това става бавно и мъчително, като с помощта на полицията гражданите биват избутвани от пътя на колите на НСО. „Преследването“ продължава над 10 минути, докато накрая кортежът достига кръстовището с Раковски, където подкрепен от моторна полиция и жандармерия, успява да избяга. Недалновидно обаче е решението на НСО да „скрие“ премиера в министерски съвет, където след това хората се събират за ежедневния протест. Следва второ „дебнене“ и поредно излизане на премиера през задния вход. Това е и най-драматичното от дълга серия от излизания на Орешарски през задни входове на телевизии и обществени сгради, поради събрало се множество, искащо оставката му.

25 октомври, 2013 – обявена е пълна окупация на Софийския Университет от страна на протестиращите студенти, които няколко дни по-рано са обявили частична окупация в една от залите. Исканията на окупацията са оставка, разпускане на парламента и избори. Активна е групата на „Ранобудните студенти“.

10 ноември, 2013 – протестиращите се събират пред ректората на Софийския Университет, за да отбележат годишнината от падането на комунистическия режим. Вечерта протестиращи се събират около х-л Москва, където Сергей Станишев е на гости в студиото на „Всяка Неделя“. Станишев е вкаран в хотела през заден вход, с много полиция и използвайки сила срещу протестиращите. Излизането се случва по същия начин, но от преден вход. Твърди се, че всъщност Станишев е излязъл по-късно в цивилна кола, свит на задната седалка.

12 ноември, 2013 – студентска окупация на парламента, подкрепена от протестиращи граждани през целия ден. Сблъсъци с полицията и леко ранени. Следобед депутатите биват изведени през еднокилометров коридор, осигурен от верига от полицаи. Вечерта – извънредно много полиция пред парламента, тежко екипирани. След 22ч полицията излиза пред загражденията и избутва протестиращите от площада без видима причина. След това твърденията са, че имало сигнал за бомба. Същото оправдание е използвано и през 2009-та година от тогавашния вътрешен министър и настоящ председател на парламента Михаил Миков. Министърът на вътрешните работи Цв.Йовчев отсъства и има неясноти кой е издал заповедта за „разчистването“.

20 ноември, 2013 – КНСБ организира протест пред парламента от 11ч сутринта. Паралелно с това се провежда и #ДАНСwithMe. Вечерта в президентството до късно продължава консултативния съвет за национална сигурност. Периметърът, ограден от полиция, е километри.

26 декември, 2013 – български емигранти и студенти, които се прибират в България за празниците се събират на протест.

10 януари, 2014 – Яшо (активен протестиращ) е обявил по медиите няколко дни по-рано, че ще има протест с ескалация на напрежението и насилие, че протестиращите ще опитат да влязат в парламента. Всъщност, на протеста не се появява почти никой, а това е номер, който бива скроен на МВР. На площада има стотици полицаи и няколко десетки граждани, които само минават да се посмеят на мерките за пазене на празна сграда от празен площад.

15 януари, 2014 – Посрещане на депутатите след зимната им ваканция.

25 януари, 2014 – начало на втората окупация на университета, която приключва няколко дни по-късно.

3 март, 2014 – голям протест по случай националния празник.

14 юни, 2014 – хиляди граждани отново се събират, една година след първия протест. Правителството вече е с единия крак в оставка, управляващите партии са привидно скарани, а управляващите олигарси са скъсали и се съдят и „поръчват“ (поне привидно).



(Снимка от протеста на 10-ти ноември)

Share Button

Една година по-късно

2

Преди шест месеца написах кратка протестна ретроспекция. Още шест месеца по-късно, бих написал същото, но и още.

Очаква се правителството да падне всеки момент. БСП и ДПС привидно скъсаха, Цветан Василев и Пеевски скъсаха с грубости и проблеми за Василев. Какво доведе до това? Много фактори. Един от които е протестът и произлезлите от него позиции, тези и организации. Месеци наред властта не смееше да се появява по медии, месеци наред беше в де-факто международна изолация. Срещу заредените с опорни точки политици и „контра-граждани“ по телевизиите и радиата често бяха канени и „представители на протеста“. Това е доста некомфортно дори за партии с твърди избирателни ядра, както разбраха в БСП на евроизборите.

Но предсрочните избори идват заради политическата игра между партиите. Заради сметките на Доган, ако щете. И това е нормално. Но политическата игра има правила и поне половината от тези правила ги определят гражданите. Целите остават същите, методите обаче зависят от прага на допустимост, който гражданското общество постави. И това, че няколко десетки хиляди хора на улицата, и сигурно още в пъти по толкова зад телевизорите и пред избирателната урна, искаха променени правила и поставиха ограничения, е важно.

Много хора ще опитат да ви обяснят, че със или без протестите, все тая. Това или ще има за цел да приспи отново гражданското общество, или ще е просто обичайното българско неинформирано черногледство. И в двата случая нека гледаме трезво на нещата. Протестът сам по себе си не свали правителството, но беше един от факторите, довели пряко и непряко до заявките за неговото падане и до политическите и икономически разводи от последния месец.

Нека не си приписваме цялата заслуга, защото би било наивно, но нека и не омаловажаваме ефекта, който гражданското общество имаше върху политическите правила. Демокрацията не е чернобяла и няма една единствена причина за никое събитие, колкото и да ни се иска да има прости обяснения. Затова ние ще продължаваме да правим това, което трябва, а пък да става каквото ще. И изглежда това, което става е в правилната посока, макар и по-бавно, отколкото ни се иска.


(Снимка: Георги Кожухаров, Дневник)

Share Button

Няма да гласуваш?

24

Избирателната активност е ниска и намалява. И много хора се самоубеждават с привидно разумни аргументи, че няма смисъл да гласуват. Чувал съм всички тези аргументи, и ще си позволя да им отговоря. Нямам намерение да заклеймявам негласуващите, да им чета конско или да ги обвинявам за положението – нито имам право, нито е конструктивно. Просто ще им отговоря разумно:

  • „Така легитимирам престъпната власт“ – властта се счита за легитимна дори 5% да гласуват. Така че гласуваш или не, това няма значение за формалната легитимност на властта. Може би си мислиш, че една власт, избрана с 5%, не трябва да може да управлява? Законът подлежи на промени, но е нужно някой да ги прокара, а ти да гласуваш за него.
  • „Загуба на време е“ – разходката до секцията, заедно с гласуването, е 20-тина минути. Ако наистина в неделя имаш толкова много важни неща за правене, спести си тези 20 минути. Но не вярвам случаят да е такъв. Така че направи си една приятна неделна разходка до урната, отнема пренебрежимо малко време.
  • „Не знам за кого да гласувам“ – гласуването не отнема време, но следенето на политическите личности и събития отнема, и е напълно разбираемо да не ти се заминава с това. Но може би имаш един приятел, на когото имаш доверие, и който се интересува повече от политическите процеси – питай него за мнение. Ако пък нямаш, или не искаш друг да ти влияе, може просто да погледнеш лицата на кандидатите. Ще се изненадаш колко са различни – едните изглеждат интелигентно и спокойно, другите изглеждат като дребни мошеници или мутри. Няма нужда да вадиш френологичните карти, но визията на кандидатите ще ти създаде достатъчно усещане за това кого може да подкрепиш. Един поглед по сайтовете им пък, за половин час, ще ти каже кой на какви позиции е (или твърди, че е), и доколкото те са по-близки до твоите. Това достатъчно ли е? С известно приближение – да.
  • „Всички са маскари“ – може би изглежда, че всеки кандидат или партия търси изгода, и че всички ни обещават неща, които няма да изпълнят. И това най-вероятно наистина е така. И срещу всеки кандидат може да се извади поне един аргумент. Само че имай предвид, че не избираме изпълнителната власт в рая, и няма как кандидатите да са чисти като сълза. Замисли се, ако ти беше кандидат, как би изглеждал в очите на избирателя – щеше ли да може да се скалъпи някой компромат, щеше ли някой да ти повярва, че го правиш с цел различна от финансовата изгода? Не се доверявай на никой политик, но не търси ангели в листите, за да гласуваш за тях.
  • „Изборите не променят нищо“ или „Всички са еднакви“ – това, за щастие, няма как да е вярно. Има разлика между кандидатите и партиите им. Разликата не е между „доброто“ и „злото“, не е „от небето до земята“ и може би не е прекалено голяма. Но я има. И ако едните са само с 5% по-кадърни и с 6% по-некорумпирани, пак има смисъл да бъдат предпочетени. Защото изборите променят нещо – ако след „виденовата зима“ всички бяха сметнали, че изборите не променят нищо, и на власт отново беше дошла БСП, дали щеше да се справи с държавата, която преди 2 месеца беше довела до фалит? Ако изборите нямаха значение, и през 2005-та година Атака имаше мнозинство в парламента, сега щяхме ли да сме в ЕС, щяха ли фирмите да имат огромен пазар за стоките си, а гражданите – за труда си? Гласувайки за нещо дори с 5% по-добро от другото, може да допринесеш за 5% по-добра държава. От друга страна, Хитлер е избран с избори. Това е една промяна към по-лошо, но все пак промяна, която идва да покаже, че изборите имат значение.
  • „Тези избори нямат значение“ – дали ще са европейски, президентски или кметски, все някой се намира да каже, че те не са важни. „Евродепутатите какво ще направят за България“; „президентът какви правомощия има“; „кметът най-много да сложи нови плочки“. Евродепутатите са важни, и то не само защото показват вътрешното политическо съотношение, а и защото определят дали Европа ще има лява или дясна политика – дали ЕНП или ПЕС ще имат повече места в ЕП ще рефлектира обратно върху нас в следващите години. Президентът може и да няма правомощия, но дали ако бяхме избрали кандидат на БСП, през лятото щеше да има подкрепа за гражданското общество от страна на президентската институция? Ако на предишните избори беше избран Сидеров, нямаше ли да се изложим пред всеки международен партньор? А кметът – всичко от плочки, през улици и паркове, до култура в общината, зависи от този избор.
  • „Един глас, с него и без него, все тая“ – процесите в обществото стават в мащаб. Винаги опитвай да обмисляш реалността при условие, че всички мислеха като теб. И не, това не е клише от естрадна песен – общественото съзнание зависи от съзнанието на всеки негов член. Така че твоят глас има значение, макар и в по-абстрактен смисъл.
  • „Не искам да нося отговорност за това кой управлява“ – ти носиш така или иначе. Ако гласуваш, заради гласа си, ако не гласуваш, заради недаването му. Така че от това измъкване няма, а и е хубаво да не бягаме от отговорност, колкото и споделена да е тя.
  • „Няма смисъл, след като моят глас ще се неутрализира от един цигански глас, купен с 10 лева“ – циганският глас ще бъде купен така или иначе. Ако не го неутрализираш с твоя, инвестицията в него ще се оправдае, правейки инвеститора доволен. Гласувай, за да им прецакаш инвестицията.

Така че – да гласуваме. И да осмислим нещата така: не гласуваме за „по-малкото зло“, а за едно бъдеще, което ще е дори малко по-добро от това, което би било, ако не гласуваме.

Но…това е само началото, основата. Гласуването е само едно от нещата, които като граждани можем да направим, за да живеем малко по-добре. Твърде нужно е да сме активни граждани не само на избори. Но да започнем от изборите.

Share Button

За лошия материал, чипа и личния пример

9

Бойко беше казал, че в България човешкият материал е лош. Друг „месия“ (царят) беше казал, че българинът трябва да си смени чипа. Ще се опитам да дам на тези две реплики контекст, в който да не бъдат обидни и скандални. И предварително пояснявам, че ще използвам обобщения, така че може да се успокоявате с „това не важи за мен“.

Българинът е лош член на собственото си общество. И не разбира това. От тази гледна точка той е „лош материал“ за обществото, и е нужно да проумее това, за да го промени.

Българинът пречи на останалите и това не го смущава. Паркира на тротоара, засича другите шофьори от грешна лента, пресича неправилно, създавайки опасност за цялото движение, прережда се на опашки, пуши, докато другите се хранят, прави ремонт в събота сутрин, вдига шум през нощта, хвърля си боклука безогледно, иска подкуп, за да си свърши работата, дава подкуп, за да получи предимство пред останалите, усложнява процедурите, за да може да прибира за себе си, прави партийни назначения, пречейки на способните хора, налага партиен рекет, пречейки на добрите предприятия.

Дали човек е лош, защото е спрял на тротоара или е пуснал бормашината в 7 в събота? Не. Но е лош член на обществото. И когато мнозинството членове на обществото са „лоши“, то и обществото е лошо. Не само защото обществото прави всичко от горния абзац, а и защото го счита за нормално. Винаги ще има един идиот, който ще паркира на тротоара, и винаги ще има един жалък бюрократ, който ще иска подкуп, за да си свърши работата. Но той не би могъл да вирее в среда, в която това не се счита за „нормално“.

Редовно има някой, който казва „ще оправим едкоеси, като създадем правила“. Но правилата не се спазват, просто защото ги има, а когато обществото иска те да се спазват. Механичното добавяне на правила е малко вероятно да има успех. Особено предвид умението на българина да заобикаля тези правила.

И какво от това? Ами всичко. Не живеем добре, защото сме лошо общество. Политиците ни крадат, защото сме лошо общество. Нещата не работят, защото сме лошо общество. Няма как да живеем добре, когато си пречим взаимно; няма как политиците да не крадат, когато всеки би присвоил нещо общо, стига да имаше възможност; няма как нещата да работят, когато се счита за нормално те да не работят.

Затова е глупаво да се оправдаваме с конспирации, с лоши политици, или да търсим месии и лесни решения, които „да ни оправят“. Оправянето минава задължително през подобряване на обществения материал. А за да се оправи той, първо трябва да осъзнае, че е лош; да си смени чипа, с който обработва реалността около себе си.

Как? Нямам готова рецепта, колкото и да ми се иска. Единственото, което мога да предложа, е личен пример и лична гражданска активност. С цялата наивност и с всички рискове на това. Но пък съм убеден, че друг начин няма. И че не сме лош материал по принцип, и главната ни платка е достатъчно добра. Но трябва да се занесем на поправка. При себе си.


(снимка: one publication)

Share Button
Go to Top