Етикет: демокрация

Има един мит, който се повтаря все по-често – че Европейският съюз е недемократичен, а решенията се вземат от неизбрани от никого бюрократи. Само че… ЕС има няколко основни институции и всички те са доста демократични (както отбелязва и The Economist). Европейският парламент се състои от 750 депутати, директно избрани от народа с избори. Да, има идиоти, да, понякога гласуват глупости, и аз съм на първите линии да ги критикувам в тези случаи, но са си съвсем демократично избрани. За българските представители даже е по-демократично от националните избори, защото водачът на листа може да бъде изместен с преференции. Броят евродепутати е горе-долу пропорционален на населението на държавите-членки, но наклонен леко в полза на по-малките държави. За да нямат големите твърде много тежест. Малко известна на широката публика доскоро институция на ЕС е Съветът. Много от решенията се вземат на практика именно там (а не в парламента или Комисията), а той е съвсем демократичен – министрите от изпълнителната власт на всяка държава имат равен глас. Да, министрите на Борисов и Орбан имат равен глас с тези на Меркел и Макрон. И макар да не са избирани пряко, а чрез парламент, това са представители на демократично избраните правителства на съответните държави. Именно този съвет председателствахме през първата половина на тази година. Да, и те правят глупости, да, решенията там се вземат бавно и с трудни компромиси между интересите на всички държави-членки. Но именно това е демократичното. Европейската комисия и често критикувания Юнкер са изпълнителната власт на ЕС. Те се избират от парламента, който пък е демократично избран. Както всъщност почти всяка изпълнителна власт в Европа. Критиците обичат да казват „никой не е избирал еврокомисарите“. Но никой не е избирал и нашите министри, и все пак те са легитимното правителство (колкото и наедекватно да е то). Всъщност, „никой“ не е вярно – демократично

Пак сме на темата електронно гласуване – този път, защото Държавна агенция „Електронно управление“ пусна за обществено обсъждане техническата спецификация за бъдещата система. Няма за пореден път да влизам в детайли защо и как може да работи и да е сигурно. Да приемем, че може и да видим какви са стъпките (досега и оттук нататък): Референдум – гласувахме „за“ Решение на Народното събрание дали да признае референдума – призна го Законодателни промени – в работна група в НС работихме по измененията в Изборния кодекс, той беше приет и предвижда 2019-та да се гласува електронно на европейските избори Вкарване на проекта като приоритетен в стратегически документ (пътна карта) и осигуряване на финансиране – това го направихме 2016-та, няколко месеца след приемането на измененията в Изборния кодекс. Финансиранетоп е по оперативна програма „Добро управление“ Разписване на проекта, одобряването му управляващия орган на оперативната програма и пускане на първа обществена поръчка – случи се в първата половина на 2017-та Извършване на анализ на добрите практики по света – стана във втората половина на 2017-та и завърши с представяне на резултатите в началото на декември Пускане на поръчка и избор на изпълнител за написване на техническото задание на база на анализа – беше завършено в края на 2017-та или началото на 2018-та Изготвяне на техническо задание и приемането му от ЦИК и ДАЕУ – това отне 6-7 месеца, като доколкото ми е известно самото задание е било готово доста бързо Обществено обсъждане на заданието – юли-август 2018-та Обявяване на обществена поръчка и избор на изпълнител – надявам се до края на годината Разработка (или доработка на съществуващо решение) и внедряване – поне 6 месеца Експериментални гласувания – трябва да са поне 3 Действително гласуване Виждаме, че натрупаното изоставане е доста – то е най-вече в периода 2017-2018, в който липсва ясна политическа визия и

Има една стандартна логическа заблуда, наречена „фалшива дилема“. Това е, когато някой твърди, че има само две възможности за нещо, а реално те са много повече. Ако мога да цитирам (с приблизителен превод) авторитетния Оби-Уан Кеноби – само един сит вижда нещата в крайности. Та, когато говорим за политически спектър, все повече публичното говорене определя нещата в една или друга крайност. Не можело „нито ляво, нито дясно“. Трябвало партиите (в конкретния случай „Да, България“) да се определят! Би трябвало да е сравнително очевидно кое не е нито ляво, нито дясно, но за всеки случай – това е центърът. Политическият спектър е … спектър, не две изолирани точки. Наречете го центризъм, „трети път“, „нови демократи“, „нито ляво, нито дясно“, все тая. Това е подходът, който не абсолютизира една идеология, а е практичен. Умерена дерегулация, умерено съкращаване на администрация, умерено приватизиране на държавни дейности, умерено дотиране на определени социално-важни отрасли, умерено подпомагане на изоставащи региони, умерено подпомагане на рискови социални групи. Дори, ако щете, политики базирани на данни – гледаш данните, гледаш прогнозите, и решаваш – колко дясна да е тая мярка, колко човека какво ще загубят, в дългосрочен план какво трябва да направиш, за да се реши едикойси фундаментален проблем. Но според мен дори няма смисъл да навлизаме в тези особености на спектъра. Те не дават отговори. В други държави със сигурност има разграничение на леви и десни политически субекти, но В България няма ляво, няма и дясно. При нас лявото въвежда плосък данък, а дясното въвежда допълнителни регулации за бизнеса. Думите „ляво“ и „дясно“ са напълно изпразнени от съдържание и се използват само за позициониране в рамките на европейските политически семейства. Когато стане въпрос за политики обаче, нещата се смесват тотално. А понятието „център“ с свързва с ДПС и НДСВ, което му носи негативи и затова рядко се говори за

В държавата Цацарстан, бивша съветска република, но не от средна Азия, най-висшият орган на власт е главният прокурор. Най-цененият, най-защитаваният, най-обичаният. Прокурорът-слънце. Главният прокурор, разбира се, не се избира – би било твърде голям риск за стабилността на Цацарстан. Него „си го избират“. Главният прокурор се среща с който, когато и където си иска. Не е длъжен да дава обяснения за срещите. Главният прокурор може да мъмри издатели и бизнесмени защо подкрепят една или друга партия, и защо в изданията им се пише и говори срещу него. Също така получава информация директно от службите – често грешна или непълна, ама те горките служби толкова си могат – то и как иначе, като има основно библиотекари в тях. В Цацарстан има президент. Президентът не иска да разваля спокойствието на Главния прокурор. Въпреки желанието на някакви си издатели. Кои са те, кой е Той? Президентът пази гърба на Главния прокурор. Защото така е по конституция. В Цацарстан има и Народно събрание. То има право да притеснява Главния прокурор, но предпочита да не го прави – да си почива човекът, че има тежки държавни дела да решава. А и кой да ходи да се трепе да проявява инициативност, то Народното събрание е колективен орган. Напоследък повече колективен, отколкото орган. В Цацарстан има и Висш съдебен съвет, но Главният прокурор там е боготворен от мнозинство от етични и принципни магистрати (и как няма да са такива, като по закон се изисква те да са принципни – ако не бяха, нямаше да са магистрати, все пак). Висшият съдебен съвет се грижи за благоденствието на Прокурора-слънце. В Цацарстан скоро ще има и премиер. Той е много загрижен за Главния прокурор – притеснява se да не попадне в капан на зли сили. Така е – трябва да бъде подкрепян Главният прокурор. Иначе ще настане институционален хаос и

В последните години имаше няколко референдума. Със значително мнозинство и с висока активност бяха този за електронното гласуване и този за мажоритарната система. Активността не стигна, за да бъдат обвързващи за Народното събрание, но при първия то прие решение да го признае, а при втория такова беше подготвено в края на миналия парламент. Тук е важно да се уточни характера на българските референдуми – те са консултативни, т.е. винаги е необходим акт на Народното събрание, с който решението да бъде превърнато в законодателно изменение. За разлика, например, от референдумите в Швейцария, където се гласува за законов текст, който след това директно влиза в съответния закон. Народното събрание има право да не приеме точно това, което се е питало в референдума. Защото то може да не е достатъчно конкретно или дори да няма смисъл. Законът за прякото участие в чл. 9 определя какво се случва след като решението от референдума бъде обявено – народното събрание трябва да приеме акт, с който решението да бъде приведено в действие. Освен, че няма конкретика как точно решението се привежда в действие, няма срок за това. Какво стана с референдума за електронното гласуване? Ако съдим по коментари из новинарски сайтове и фейсбук – нищо. И наистина така изглежда – гласувахме за електронно гласуване, а такова няма. „Пак се подиграха с народа“, „правят си каквото си искат“, „никога няма да го допуснат“ и т.н. Не точно. Всъщност Народното събрание при изменения на Изборния кодекс, с които въведе електронното дистанционно гласуване: § 145. (1) При произвеждане на избори след 1 януари 2018 г. се създава възможност за експериментално дистанционно електронно гласуване. Експериментално дистанционно електронно гласуване се провежда на три последователно произведени избори, включително частични избори. Текстът е доста по-подробен (продължава до 33-та алинея), в която се казва, че експериментите са до 2019-та, когато на евроизборите трябва да

Утре е денят за размисъл. Предполагам вече сте изчели десетки публикации призоваващи към гласуване за Да, България. По всевъзможни причини, всяка от които, валидни – за съдебна реформа, за борба с корупцията, затова, че вътре сме нормални и читави хора, затова, че сме некорумпирани и сме експерти и т.н. и т.н. Няма нужда да повтарям всички тези неща. Няма нужда и да се повтарям в призива си да гласуваме по съвест, защото „няма да влезете“ е продукт на несъвършенствата на социологията при динамиката на новите проекти, а не на липсата на избиратели. Няма нужда и да продължавам да се опитвам да убедя тези, които са намерили причина да не гласуват за Да, България – човек ако си търси причина, ще си я намери. Дали ще са фалшиви цитати на един учител, дали ще са спекулации за коалиционни партньори, дали ще е по сюжетите от двата тома на Пеевски, дали ще е „защото не се обединихте“, на което никой от рационалните отговори, не е достатъчен. Няма нужда и да разбивам митовете за Сорос, Прокопиев, Америка за България – колкото и прозрачни да са даренията и разходите, пак ще има някой, който да каже „не гледай какво пише, няма как да не се финансират задкулисно“. Няма нужда да казвам и че и Да, България не е перфектна и че в нея няма перфектни хора – че организацията имаше слаби места, че бяха допускани грешки, че някои от кандидатите имаха лоши дни. Че в бързането не успяхме да използваме целия капацитет на членовете и симпатизантите и че съветите и препоръките на някои от тях останаха неизпълнени, макар да бяха много добри. Няма нужда, но не защото час преди деня за размисъл „вече е късно“, а защото лавината е тръгнала и няма спиране. Лавината на доверие и надежда. Но моето усещане е, че има

В неделя ще гласуваме на референдум. Не че президентските избори не са важни – важни са, но референдумът има потенциал за по-трайни негативни последици. Затова и му обръщам внимание (още веднъж). Накратко ще мина през двата по-малко рискови въпроса. Въпросът за партийната субсидия е горе-долу „все тая“. Да, ще остави партиите без легитимни средства за партийна дейност и ще трябва (пак) да ползват черни каси. Малки партии ще имат по-малък шанс да се развият, освен ако някой богат донор не ги подпомогне (но пък такива обикновено искат нещо в замяна). Ще гласувам с „не“, защото „един лев“ нищо не значи. И не отчита инфлация, стандарт на живот и др. Един лев днес не е един лев след 5 години. Ако въпросът обвързваше субсидията с минималната работна заплата (напр. на всеки 300 гласа се пада една минимална работна заплата), тогава би бил по-адекватен. Въпросът за задължителното гласуване – ами то и сега е задължително. Разликата е, че ще бъде задължително и за референдумите. Само че въпросът не съдържа важни детайли – „какво като не гласуваш?“. В момента в Изборния кодекс пише, че е задължително, ама ако не гласуваш на практика нищо не става (след второ „провинение“ на същия вид избор ще те отпишат от списъците, така че после пак да не можеш да гласуваш, ужас). Та този въпрос нищо не ни казва и нищо не променя, и макар да не съм противник на задължителното гласуване по принцип, заради липсата на конкретика във въпроса ще гласувам с „не“. И стигаме до най-важното и най-рискованото – мажоритарното гласуване. Бях направил анализ на минали резултати, който (с определени допускания) показва, че големите партии ще спечелят много от такава промяна. Ще се бетонират, вместо да бъдат разклатени, каквото може би е желанието на подкрепящите този въпрос. Мажоритарното гласуване ще осигури повече концентрация на властови и

Извинете твърде политическия коментар. Но политическата обстановка е трагична (не че това е нещо ново) – гледаме разни театрални постановки озаглавени „преговори“ в последните дни, които могат да се обяснят или със сценарий на ГЕРБ и РБ да се покарат, покарат, пък да направят коалиция с Патриотичния фронт (партия тип Атака, но с още повече агенти на ДС), или с едноличен такъв сценарий на ГЕРБ, или с подготовка за едно правителство на малцинството на ГЕРБ, с подкрепа на ДПС и ББЦ (и двете партии заявиха такава, а в замяна най-вероятно ГЕРБ ще обещае, задкулисно, да не пипа хората на ДПС, които в момента са назначени в администрацията). Колкото и да е добре РБ да е във властта, за да осъществи крайно-належащите реформи (ако наистина има такива намерения), колкото и да няма как това да стане без ГЕРБ, като най-голямата партия в момента, ми се струва, че конфигурацията на парламента (подреден така от скромните 46% от избирателите) е твърде неблагоприятна. И докато Патриотичният фронт изглежда като удобно допълнение за събиране на мнозинство, нито приоритетите ѝ, нито агентурният ѝ състав изглеждат съвместими с РБ (особено с НПСД) и дори с ГЕРБ. Не само това, ами стабилността в подкрепата на ПФ е доста несигурна. Да, обикновено ГЕРБ си купува допълнителните депутати, но не пречи да стане и обратното. И мисля, че е по-добре, в дългосрочен план, театърът да бъде прекъснат, и да се отиде на нови избори. Докато избирателите се разберат кой и как всъщност искат да управлява. И докато изпълнителната власт, съставена от смислена и прозрачна коалиция, започне да може да смята без калкулатор има ли достатъчно парламентарна подкрепата. А защо пак избирателите да носят отговорност? Защото това е една важна характеристика на демокрацията – управлението е точно толкова добро, колкото са избирателите. „Ама не искаме да плащаме за нови избори“, ни

Утре е референдумът за независимост на Шотландия. Изходът е неясен. Джон Оливър описва ситуацията по забавен начин, като иронизира поддръжниците на оставането в рамките на Обединеното Кралство. Но нас не ни засяга пряко решението на шотландците. Дори косвено едва ли ще ни засяга в близко бъдеще. Но според мен в дългосрочен план е важно Шотландия да стане независима. И не за самите шотландци, за които ситуацията в следващите години ще е особена (влизането им (обратно) в ЕС, избора на валута, отношенията им с Обединеното Кралство), а за цяла Европа. Отделянето на Шотландия ще е прецедент в Европейския Съюз (изпреварвайки дълго надвисналото, но възпирано от Брюксел, разцепление на Белгия). И ако ЕС приеме Шотландия обратно (а това би било най-логичното нещо), ще е отворена вратата към разбиването на големите държави на по-малки. Но това не е ли лошо? И не е ли била Европа в това „насипно“ състояние през цялото средновековие и ренесанс, с десетки княжества, херцогства, кралства? Била е, и на пръв поглед звучи лошо. Но ако приемем, че ЕС е достатъчно силно обединение, с достатъчно силни правила за търговия, пътуване, унифицирани стандарти за законодателство, документация и обща външна политика, то негативният компонент изчезва. Граници, военни конфликти, усложнена търговия и придвижване, разснопосочни позиции спрямо останалия свят – всичко това (трябва да) отсъства в ЕС. Без значение колко са участниците в него. Шотландците (надявам се) ще могат да работят без проблем в Англия, и англичаните – в Шотландия. Компаниите, работещи и на двата пазара, ще продължат да го правят. Т.е. отделянето не носи никакви негативи, а носи позитивите на по-лесното административно управление на по-малката територия и население. Носи позитивите на това действията и гласът на един шотландец да имат много по-голямо значение за страната и за начина му на живот. И е една стъпка към моята „безгранична утопия“. Ще бъдат ли