Фалшивата дилема „ляво“ срещу „дясно“

Има една стандартна логическа заблуда, наречена „фалшива дилема“. Това е, когато някой твърди, че има само две възможности за нещо, а реално те са много повече. Ако мога да цитирам (с приблизителен превод) авторитетния Оби-Уан Кеноби – само един сит вижда нещата в крайности. Та, когато говорим за политически спектър, все повече публичното говорене определя нещата в една или друга крайност. Не можело „нито ляво, нито дясно“. Трябвало партиите (в конкретния случай „Да, България“) да се определят! Би трябвало да е сравнително очевидно кое не е нито ляво, нито дясно, но за всеки случай – това е центърът. Политическият спектър е … спектър, не две изолирани точки. Наречете го центризъм, „трети път“, „нови демократи“, „нито ляво, нито дясно“, все тая. Това е подходът, който не абсолютизира една идеология, а е практичен. Умерена дерегулация, умерено съкращаване на администрация, умерено приватизиране на държавни дейности, умерено дотиране на определени социално-важни отрасли, умерено подпомагане на изоставащи региони, умерено подпомагане на рискови социални групи. Дори, ако щете, политики базирани на данни – гледаш данните, гледаш прогнозите, и решаваш – колко дясна да е тая мярка, колко човека какво ще загубят, в дългосрочен план какво трябва да направиш, за да се реши едикойси фундаментален проблем. Но според мен дори няма смисъл да навлизаме в тези особености на спектъра. Те не дават отговори. В други държави със сигурност има разграничение на леви и десни политически субекти, но В България няма ляво, няма и дясно. При нас лявото въвежда плосък данък, а дясното въвежда допълнителни регулации за бизнеса. Думите „ляво“ и „дясно“ са напълно изпразнени от съдържание и се използват само за позициониране в рамките на европейските политически семейства. Когато стане въпрос за политики обаче, нещата се смесват тотално. А понятието „център“ с свързва с ДПС и НДСВ, което му носи негативи и затова рядко се говори за

Share Button

Цацарстан

В държавата Цацарстан, бивша съветска република, но не от средна Азия, най-висшият орган на власт е главният прокурор. Най-цененият, най-защитаваният, най-обичаният. Прокурорът-слънце. Главният прокурор, разбира се, не се избира – би било твърде голям риск за стабилността на Цацарстан. Него „си го избират“. Главният прокурор се среща с който, когато и където си иска. Не е длъжен да дава обяснения за срещите. Главният прокурор може да мъмри издатели и бизнесмени защо подкрепят една или друга партия, и защо в изданията им се пише и говори срещу него. Също така получава информация директно от службите – често грешна или непълна, ама те горките служби толкова си могат – то и как иначе, като има основно библиотекари в тях. В Цацарстан има президент. Президентът не иска да разваля спокойствието на Главния прокурор. Въпреки желанието на някакви си издатели. Кои са те, кой е Той? Президентът пази гърба на Главния прокурор. Защото така е по конституция. В Цацарстан има и Народно събрание. То има право да притеснява Главния прокурор, но предпочита да не го прави – да си почива човекът, че има тежки държавни дела да решава. А и кой да ходи да се трепе да проявява инициативност, то Народното събрание е колективен орган. Напоследък повече колективен, отколкото орган. В Цацарстан има и Висш съдебен съвет, но Главният прокурор там е боготворен от мнозинство от етични и принципни магистрати (и как няма да са такива, като по закон се изисква те да са принципни – ако не бяха, нямаше да са магистрати, все пак). Висшият съдебен съвет се грижи за благоденствието на Прокурора-слънце. В Цацарстан скоро ще има и премиер. Той е много загрижен за Главния прокурор – притеснява se да не попадне в капан на зли сили. Така е – трябва да бъде подкрепян Главният прокурор. Иначе ще настане институционален хаос и

Share Button

Ама ние нали казахме?

В последните години имаше няколко референдума. Със значително мнозинство и с висока активност бяха този за електронното гласуване и този за мажоритарната система. Активността не стигна, за да бъдат обвързващи за Народното събрание, но при първия то прие решение да го признае, а при втория такова беше подготвено в края на миналия парламент. Тук е важно да се уточни характера на българските референдуми – те са консултативни, т.е. винаги е необходим акт на Народното събрание, с който решението да бъде превърнато в законодателно изменение. За разлика, например, от референдумите в Швейцария, където се гласува за законов текст, който след това директно влиза в съответния закон. Народното събрание има право да не приеме точно това, което се е питало в референдума. Защото то може да не е достатъчно конкретно или дори да няма смисъл. Законът за прякото участие в чл. 9 определя какво се случва след като решението от референдума бъде обявено – народното събрание трябва да приеме акт, с който решението да бъде приведено в действие. Освен, че няма конкретика как точно решението се привежда в действие, няма срок за това. Какво стана с референдума за електронното гласуване? Ако съдим по коментари из новинарски сайтове и фейсбук – нищо. И наистина така изглежда – гласувахме за електронно гласуване, а такова няма. „Пак се подиграха с народа“, „правят си каквото си искат“, „никога няма да го допуснат“ и т.н. Не точно. Всъщност Народното събрание при изменения на Изборния кодекс, с които въведе електронното дистанционно гласуване: § 145. (1) При произвеждане на избори след 1 януари 2018 г. се създава възможност за експериментално дистанционно електронно гласуване. Експериментално дистанционно електронно гласуване се провежда на три последователно произведени избори, включително частични избори. Текстът е доста по-подробен (продължава до 33-та алинея), в която се казва, че експериментите са до 2019-та, когато на евроизборите трябва да

Share Button

Предизборно благодаря

Утре е денят за размисъл. Предполагам вече сте изчели десетки публикации призоваващи към гласуване за Да, България. По всевъзможни причини, всяка от които, валидни – за съдебна реформа, за борба с корупцията, затова, че вътре сме нормални и читави хора, затова, че сме некорумпирани и сме експерти и т.н. и т.н. Няма нужда да повтарям всички тези неща. Няма нужда и да се повтарям в призива си да гласуваме по съвест, защото „няма да влезете“ е продукт на несъвършенствата на социологията при динамиката на новите проекти, а не на липсата на избиратели. Няма нужда и да продължавам да се опитвам да убедя тези, които са намерили причина да не гласуват за Да, България – човек ако си търси причина, ще си я намери. Дали ще са фалшиви цитати на един учител, дали ще са спекулации за коалиционни партньори, дали ще е по сюжетите от двата тома на Пеевски, дали ще е „защото не се обединихте“, на което никой от рационалните отговори, не е достатъчен. Няма нужда и да разбивам митовете за Сорос, Прокопиев, Америка за България – колкото и прозрачни да са даренията и разходите, пак ще има някой, който да каже „не гледай какво пише, няма как да не се финансират задкулисно“. Няма нужда да казвам и че и Да, България не е перфектна и че в нея няма перфектни хора – че организацията имаше слаби места, че бяха допускани грешки, че някои от кандидатите имаха лоши дни. Че в бързането не успяхме да използваме целия капацитет на членовете и симпатизантите и че съветите и препоръките на някои от тях останаха неизпълнени, макар да бяха много добри. Няма нужда, но не защото час преди деня за размисъл „вече е късно“, а защото лавината е тръгнала и няма спиране. Лавината на доверие и надежда. Но моето усещане е, че има

Share Button

Едно голямо „НЕ“

В неделя ще гласуваме на референдум. Не че президентските избори не са важни – важни са, но референдумът има потенциал за по-трайни негативни последици. Затова и му обръщам внимание (още веднъж). Накратко ще мина през двата по-малко рискови въпроса. Въпросът за партийната субсидия е горе-долу „все тая“. Да, ще остави партиите без легитимни средства за партийна дейност и ще трябва (пак) да ползват черни каси. Малки партии ще имат по-малък шанс да се развият, освен ако някой богат донор не ги подпомогне (но пък такива обикновено искат нещо в замяна). Ще гласувам с „не“, защото „един лев“ нищо не значи. И не отчита инфлация, стандарт на живот и др. Един лев днес не е един лев след 5 години. Ако въпросът обвързваше субсидията с минималната работна заплата (напр. на всеки 300 гласа се пада една минимална работна заплата), тогава би бил по-адекватен. Въпросът за задължителното гласуване – ами то и сега е задължително. Разликата е, че ще бъде задължително и за референдумите. Само че въпросът не съдържа важни детайли – „какво като не гласуваш?“. В момента в Изборния кодекс пише, че е задължително, ама ако не гласуваш на практика нищо не става (след второ „провинение“ на същия вид избор ще те отпишат от списъците, така че после пак да не можеш да гласуваш, ужас). Та този въпрос нищо не ни казва и нищо не променя, и макар да не съм противник на задължителното гласуване по принцип, заради липсата на конкретика във въпроса ще гласувам с „не“. И стигаме до най-важното и най-рискованото – мажоритарното гласуване. Бях направил анализ на минали резултати, който (с определени допускания) показва, че големите партии ще спечелят много от такава промяна. Ще се бетонират, вместо да бъдат разклатени, каквото може би е желанието на подкрепящите този въпрос. Мажоритарното гласуване ще осигури повече концентрация на властови и

Share Button

По-добре нови избори?

Извинете твърде политическия коментар. Но политическата обстановка е трагична (не че това е нещо ново) – гледаме разни театрални постановки озаглавени „преговори“ в последните дни, които могат да се обяснят или със сценарий на ГЕРБ и РБ да се покарат, покарат, пък да направят коалиция с Патриотичния фронт (партия тип Атака, но с още повече агенти на ДС), или с едноличен такъв сценарий на ГЕРБ, или с подготовка за едно правителство на малцинството на ГЕРБ, с подкрепа на ДПС и ББЦ (и двете партии заявиха такава, а в замяна най-вероятно ГЕРБ ще обещае, задкулисно, да не пипа хората на ДПС, които в момента са назначени в администрацията). Колкото и да е добре РБ да е във властта, за да осъществи крайно-належащите реформи (ако наистина има такива намерения), колкото и да няма как това да стане без ГЕРБ, като най-голямата партия в момента, ми се струва, че конфигурацията на парламента (подреден така от скромните 46% от избирателите) е твърде неблагоприятна. И докато Патриотичният фронт изглежда като удобно допълнение за събиране на мнозинство, нито приоритетите ѝ, нито агентурният ѝ състав изглеждат съвместими с РБ (особено с НПСД) и дори с ГЕРБ. Не само това, ами стабилността в подкрепата на ПФ е доста несигурна. Да, обикновено ГЕРБ си купува допълнителните депутати, но не пречи да стане и обратното. И мисля, че е по-добре, в дългосрочен план, театърът да бъде прекъснат, и да се отиде на нови избори. Докато избирателите се разберат кой и как всъщност искат да управлява. И докато изпълнителната власт, съставена от смислена и прозрачна коалиция, започне да може да смята без калкулатор има ли достатъчно парламентарна подкрепата. А защо пак избирателите да носят отговорност? Защото това е една важна характеристика на демокрацията – управлението е точно толкова добро, колкото са избирателите. „Ама не искаме да плащаме за нови избори“, ни

Share Button

Yes Scotland

Утре е референдумът за независимост на Шотландия. Изходът е неясен. Джон Оливър описва ситуацията по забавен начин, като иронизира поддръжниците на оставането в рамките на Обединеното Кралство. Но нас не ни засяга пряко решението на шотландците. Дори косвено едва ли ще ни засяга в близко бъдеще. Но според мен в дългосрочен план е важно Шотландия да стане независима. И не за самите шотландци, за които ситуацията в следващите години ще е особена (влизането им (обратно) в ЕС, избора на валута, отношенията им с Обединеното Кралство), а за цяла Европа. Отделянето на Шотландия ще е прецедент в Европейския Съюз (изпреварвайки дълго надвисналото, но възпирано от Брюксел, разцепление на Белгия). И ако ЕС приеме Шотландия обратно (а това би било най-логичното нещо), ще е отворена вратата към разбиването на големите държави на по-малки. Но това не е ли лошо? И не е ли била Европа в това „насипно“ състояние през цялото средновековие и ренесанс, с десетки княжества, херцогства, кралства? Била е, и на пръв поглед звучи лошо. Но ако приемем, че ЕС е достатъчно силно обединение, с достатъчно силни правила за търговия, пътуване, унифицирани стандарти за законодателство, документация и обща външна политика, то негативният компонент изчезва. Граници, военни конфликти, усложнена търговия и придвижване, разснопосочни позиции спрямо останалия свят – всичко това (трябва да) отсъства в ЕС. Без значение колко са участниците в него. Шотландците (надявам се) ще могат да работят без проблем в Англия, и англичаните – в Шотландия. Компаниите, работещи и на двата пазара, ще продължат да го правят. Т.е. отделянето не носи никакви негативи, а носи позитивите на по-лесното административно управление на по-малката територия и население. Носи позитивите на това действията и гласът на един шотландец да имат много по-голямо значение за страната и за начина му на живот. И е една стъпка към моята „безгранична утопия“. Ще бъдат ли

Share Button

Радикални изборни предложения

Задължителното гласуване, което обсъдих наскоро, е една евентуална промяна на изборното законодателство, за която има дебат и дори желание от страна на обществото. Но нека разгледаме малко по-радикални, дори може би абсурдни предложения. Ако в бюлетината има нулева опция „Никой от изброените“ (особено в комбинация със задължително гласуване), можем да получим точния процент на гражданите, които не харесват никое от предложенията. При избори за парламент, това би значело, че, например 20% от гражданите са убедени, че не припознават никоя партия. Тези 20% могат просто да бъдат разпределени между партиите, влезли в парламента. Но вместо това може да се изберат служебни депутати – с лотария на ГРАО и ЦИК. Ако например процентите за „Никой от изброените“ съответстват на 25 депутатски места, то ЦИК и ГРАО теглят с лотария 25 пълнолетни граждани. Всъщност, повече, защото дори изтеглен, гражданинът не би трябвало да е длъжен да стане депутат. Лотарията се тегли, докато се намерят 25 желаещи. Може да се сложи таван на тази бройка, за да няма хаос. И би трябвало партийни членове до месец преди изборите да не се допускат (те ще удостоверяват това с декларация). Така избирателите съзнателно ще слагат напълно случайни хора в парламента. Те не че сега не го правят така или иначе, де. Би ли работило това? Може би някои от тези „свободни“ депутати биха били „приобщени“ към някоя парламентарна група (с финансови или други стимули), но някои могат и да не бъдат. Като говорим за парламентарни групи, друго предложение, което всъщност изобщо не е абсурдно, е отпадането на бариерата от 4%. По този начин партиите, получили достатъчно гласове, за да вкарат 1 депутат, ще вкарат такъв. Това вече е реализирано в Холандия, Финландия, Португалия, и не изглежда да е особен проблем. Да, има 6-партийни коалиции, но на кого му пука. А така непредставените в парламента граждани ще

Share Button

Задължително гласуване?

Да обсъдим задължителното гласуване. И не защото някой си бивш червен лидер или някой президент го е предложил, а по принцип и по същество. Можем да започнем с прочитането на аргументите „за“ и „против“ в английската уикипедия. Да ги обобщя: задължителното гласуване дава повече легитимност на избраните, намаляват външните фактори върху изборните резултати, избирателите имат пак свободата да не изберат никой от кандидатите, намалява силата на партиите с влияние върху определени групи хора, поставя пред избирателя въпроса „кой предпочитам да управлява страната?“ вместо „да гласувам ли?“, стимулира интереса към политическите събития. Съществува и корелация между задължителното гласуване и равното разпределение на богатството (според GINI коефициента). От друга страна задължителното гласуване превръща едно право в задължение, отнема от свободата на гражданите, нарушава се правото на свободна воля, освен това ниската избирателна активност не значи непременно апатия или неодобрения – тя може да значи и мълчаливо одобрение на системата. С известно приближение можем да кажем, че аргументите „за“ са практически, а тези „против“ – философски. Но когато ни кажат „не трябва едно право да се превръща в задължение“ не бива да клатим глава, убедени, че това звучи много интелигентно и сигурно е вярно. А когато си позволим да говорим за свободата и нейното отнемане, е хубаво да сме подготвени по темата. Без да го привеждам като стойностен аргумент, все пак не мога да не спомена, че има и други права, които са превърнати в задължения – здравното и пенсионното осигуряване, например. Като граждани имаме и доста задължения, от които нямаме право да избягаме – плащането на данъци, притежанието на личен документ, призовките от прокуратурата. С какво гласуването се различава съществено от тях? Неспазването на това задължение би било административно нарушение, за разлика от укриването на осигуровки, което е криминализирано. Но няма значение – както казах, това не е аргумент, а просто изреждане

Share Button

Чернобялата демокрация

Свикнали сме да гледаме на света, на живота и особено на политиката като на дихотомия; на разделение на наши и ваши, на добри и лоши, на приятели и врагове, на политици и народ. Това опростяване може би е ефективно в някои случаи, но носи сериозни минуси в дългосрочен план. Особено що се отнася до развитието ни като общество. Българските избиратели често правят избора си като се доверят на една партия и мразят всички други. Бойко ще ни оправи, комунистите ще разсипят държавата. Реформаторите са спасението, ГЕРБ са мошеници. БСП ще мисли за хората, другите ще си гледат келепира. И след като се окаже, че избраните всъщност не са ангели-хранители, слезли на земята, за да въздигнат България, хората или спират да гласуват, или си търсят някой друг, в когото да се влюбят. Демокрацията не работи така. Тя не е черно-бяла. Няма протагонисти и антагонисти. Няма месии и архизлодеи. Има институционализиран конфликт на интереси и идеи. И от избирателите се очаква да заемат страната, която им е най-близка. Без да очакват абсолютни решения на всички проблеми. Демокрацията е процес, в който всеки защитава интереса си по предварително определени правила. Дали като основе партия, влезе в такава, гласува на избори, оказва обществен натиск върху политици и институции или пише безсмислени статии за демократични процеси в никому неизвестни блогове. И никой не е лошият, никой не е и добрият. На никого не може да се има пълно доверие, но все на някого трябва да се даде малко доверие. Та нека не разглеждаме избора си нито като „кой ще ни оправи“, нито като „най-малкото зло“, а като заемане на страна в една игра, в която всеки тегли нанякъде. Ние включително. И когато вече сме заели такава позиция, нагласата ни е да изискваме нещо от другите от същата страна, а не да гледаме холивудски филм и

Share Button