Законодателна инициатива

Законодателна инициатива според конституцията имат изпълнителната власт (правителството) и законодателната власт (народното събрание, в лицето на всеки депутат). В Европейският съюз е малко по-различно – там само Комисията (изпълнителната власт) има законодателна инициатива, а Европейският парламент само гласува и променя (понякога коренно) предложените текстове. Но да оставим ЕС настрана засега. Двете власти са доста различни в процеса на предлагане на закони – правителството има процедури, които изискват всеки законопроект да се съгласува с всички министерства (които изпращат коментари и предложения) и да мине през обществено обсъждане (т.е. законопроектът да бъде публикуван на strategy.bg и/или на сайта на министерството). А всеки народен представител може да предложи законопроект, както той намери за добре – без да го консултира с никого, например. С измененията в Закона за нормативните актове се въвежда и етап на оценка на въздействието, т.е. грубо казано – как предложените законови изменения биха работили на практика и биха ли довели до очакваните резултати. Оценката на въздействието, заедно с вкарването на законовите текстове в машинно-четим формат (напр. както legislation.gov.uk) и със създаването на централизирана система за „актове“, би позволило автоматизиран анализ на правната рамка – кои закони са остарели и неприложими, кои не се прилагат, кои членове се нарушават най-много, кои носят най-много приходи в бюджета, кои разпоредби нарушават гражданите, кои бизнеса, кои администрацията, дали администрацията си налага сама актове, или си ги спестява (познайте), кои текстове са постигнали някакви резултати и кои – не. Идеята е законодателната инициатива да не е просто „дайте да променим този закон“, а да е процес, в който на база на данни и факти, някаква регулация, норма, правило, се създават или променят. Защото обратното води до промени като намаляването на възможностите за гласуване в чужбина, базирана на грешни допускания за гласовете от Турция и цената за откриване на секции. Към момента обаче все още нямаме

Робството на аналитичния дефицит

Робството. Пак искаха да ни го отнемат! Да подменят историята! Но ние помним и сме горда нация! Помним, ама друг път. Нямаме си и идея какво е било по време на османското владичество. Но това няма значение. Защото „подменянето на историята“ уж се случва много отдавна, а така и не се е случило. Но не това ми е идеята. Няма да навлизам в спора какво е робство, какво е владичество, или иго. Не защото не е интересен, а защото не е по темата. А темата е за аналитичния дефицит. Невъзможността на мнозинството в обществото да анализира информация. От курса по педагогическа психология в университета съм запомнил малко неща, но в главата ми е останало, че една от основните функции на образователния процес е да тренира способността за индукция, дедукция, сравнение, аналогия, абстракция, обобщение, анализ и синтез (повече по темата). Само че никой не пише гневни статуси с удивителни как това не се случва. Как резултатът от образователната система няма базови аналитични умения, аналогично за другите процеси. И когато някоя медия каже „махат Паисий“, или „заменят робството със съжителство“, някой сети ли се да вникне в нещата? Да отвори програмите и да провери; да пита МОН (и да види, че няма нищо общо)? Когато президентът каза, че всеки десети в администрацията е агент на ДС, някой сети ли се да отвори данните и да види какво казват те? Или когато някоя медия каза, че замърсяването е „20 пъти над нормата“, някой сети ли се, че нормата е 24-часова, а те ни говорят за еднократно измерване? Или когато уж професор каже че 50% от първокласниците нямат майчин език – български, някой (освен Боян) отвори ли данните на НСИ? Сигурно мога да продължа с примерите още час. Ама това са подробности, ще кажете. Не. Дяволът е в детайлите. В пълния анализ на ситуацията,

Данни

Как се вземат решения? В държавата? А в големите компании? Самопровъзгласените мениджъри и много от поне българските държавници смятат, че решения се вземат или ако някой така усеща, че е правилно, или ако мнозинството мисли по определен начин. Шефът имал предчувствие, че трябва продуктът да се промени по едикакъв си начин. Министърът смятал да прокара решение, защото мнозинството хора около него смятали, че е правилно. Това е много рискован подход. Понякога работи, понякога не. Как трябва да се вземат решения? С помощта на данни. Много данни. Големите компании събират всякакви т.нар. метрики за продуктите си, за потребителите си, за пазара, и според изследване на IBM мнозинството от менижърите (CIO) планират и вземат решения на база на анализ на големи масиви от данни. Данните са и основен начин на работа в науката – за да докажеш нещо, трябва да имаш данни за него. В държавата нещата трябва да се случват по аналогичен начин. Но в България данните не са на почит. Много малко политици цитират данни, а когато го правят, то е тенденциозно и преувеличено. Когато се обсъждаше Белене не видях никой да извади данни за потребление, цени у нас и в съседните държави. Нито политиците, нито пресата. Изданията на Икономедия правят приятно изключение тук, защото включват доста графики и таблици, но като изключим тях и някои „апокрифни“ блогове и онлайн издания, данните се игнорират. Но не само от медиите и политиците, а и от хората. Хората не признават данните, когато те показват теза, различна от тяхната. И обичат да се основават на анекдотични наблюдения. Неведнъж съм спорил с хора за достоверността на данните. „Това не може да е вярно, аз съм говорил с хора, те казват друго“ … „Виж по улиците какво става, не гледай данните“ … „Те си ги пишат както им е удобно“. Дори един приятел беше чул