Арестуваха Джулиан Асандж. За едни той е боклук, който е изложил на опасност не само животите на американски войници и агенти, но самата американска демокрация. За други е герой на свободното слово, който е разобличил американските власти нееднократно. За първите той е прислужник на Кремъл, който използва свободата на словото като претекст да атакува Америка. За вторите той е самоотвержен инструмент за на т.нар. whistleblowers (хора, които издават тайни, защото смятат, че е важно, обществото да ги знае), с които западните държави да поддържат нивото си на демократичност и прозрачност. Реално… е по-сложно. Да, изтичането на класифицирана информация винаги крие рискове, ако не се прави внимателно, да, особено в последните години WikiLeaks и Кремъл работеха ръка за ръка, да, whistleblowers трябва да имат инструмент, с който да правят публично достояние силно спорни практики, като напр. Prism, и да, WikiLeaks имаше дисциплиниращ ефект. Трябва ли обществото да знае всичко? По-скоро не. Концепцията за „класифицирана информация“ същество по обективни причини. Но определено има случаи, в които обществото трябва да знае за дадена класифицирана информация. Трябваше ли да знаем за това как американски войници застрелват цивилни и репортери на Ройтерс в Ирак, знаейки много добре, че не представляват опасност? Трябваше ли да знаем, че американското правителство е изградило сложна система за следене на всичко, което правим онлайн? Трябваше ли да знаем за писмата на Сурков (висшестоящ сътрудник в Кремъл), според които Русия има стратегическа цел да дестабилизира Украйна? Според мен и в трите случая, а и в много други – да. Неслучайно тези разкрития излязоха и през реномирани издания като The New York Times и The Guardian. Асандж не е нито герой, нито боклук. Той може би е човек, преследващ даден идеал, но обстоятелствата превръщат това в гротескна война срещу САЩ (вероятно не без тяхна помощ, а и не без помощта на Русия).
Continue reading