Месец: ноември 2021

Миналата година на мой близък човек му изтече шофьорската книжка. И решихме да пробваме да бъде заявена новата онлайн. Тогава още я нямаше обновената система на МВР за е-услуги, така че свалихме бланката, попълнихме я и я изпратихме през системата за сигурно електронно връчване, подписана с КЕП, вкл. с прикачено необходимото медицинско. Влизането с КЕП също не беше тривиално, защото инсталирането на софтуера за подписване имаше някои неочевидни настройки. Последва дежурното обаждане (от пътна полиция към СДВР) „то не може“, предадено към мен – настоях за правно основание за отказа, тъй като Законът за електронно управление ги задължава да приемат заявлението и да изпълнят услугата. Казаха, че пак ще звъннат. Не звъннаха. Потърсихме ги отново, като в отговор потвърдиха, че не – няма да издадат така книжката. Подадохме сигнал до Държавна агенция „Електронно управление“, аргументирайки се, че мълчаливият (към онзи момент) отказ противоречи на Закона за електронното управление. Отговорът на ДАЕУ беше да се съгласят мотивите от изричния отказ на МВР, получен няколко дни след това. А той е абсурден. Според Закона за българските лични документи, МВР предоставя електронни услуги за лични документи през централизирана система за услуги. В правилния за прилагане на закона се изреждат услугите, включени в портала. Но издаване на шофьорска книжка липсва (тъй като към онзи момент не се поддържа). Да, Законът за електронното управление казва следното: (2) Административните органи, лицата, осъществяващи публични функции, и организациите, предоставящи обществени услуги, са длъжни да предоставят всички услуги в рамките на своята компетентност и по електронен път, освен ако закон предвижда особена форма за извършване на отделни действия или издаване на съответни актове. Обаче МВР казва „нашият подзаконов акт дерогира (отменя) закона, защото нашият специален закон делегира детайлите на нашия подзаконов акт, а той не казва нищо за тая конкретна услуга“. Абсурдна теза, граничеща с тази на РИК Стара

Благодаря на всички, гласували за Демократична България и за мен лично. Да, Демократична България реализира значителен спад в получените гласове. И със сигурност е имало какво да направим по-добре и по-правилно. Но нека обясня причините за това, както ги виждам през многото данни, които минаха през ръцете ми. ГЕРБ, БСП и ДПС са „изпилени“ до ядрата си – с малки изключения никой не може да вземе глас от тях и те не могат да вземат глас от никого. Остават другите, които искат промяна. Техните гласове два пъти отидоха за ДБ, ИТН и ИБНИ, но поради хаотичните и неадекватни действия на ИТН, това не доведе до резултат. Негативът от това се понесе и от трите партии. В началото на кампанията ДБ загуби част от избирателите си в посока Продължаваме промяната, най-вече по линията „Радев“. След това започна бавно да си ги „връща“, докато не дойде необяснимата атака на подкрепения от ДБ кандидат за президент. Това, според мен, счупи най-важното – усещането за стабилност и предвидимост в ДБ. Не че самата стабилност и предвидимост ги няма, но тези необясними действия в този електорален терен казаха на част от избирателите „тука има нещо особено, можете да ходите другаде“. Според екзит половете в крайна сметка над 1/3 от гласовете на ДБ през юли са отишли към ПП. Това далеч не е единственият фактор, разбира се. И тези избиратели не принадлежат на никого. Факторът „новост“ комбиниран с умората от 3-ти поредни избори на останалите партии, комбиниран с неуспеха в предния парламент, комбиниран с одобрението на Радев, комбиниран с добрата им кампания донесе този успех на Продължаваме промяната, които „изсмукаха“ трудно спечелените избиратели от ДБ през тази година. Можеше ли нещо друго да се направи? Нито можехме да бъдем нов субект след 2 кампании, нито след 2 кампании можехме да сменим рязко посланията, нито имаше откъде

В последната година и половина в България се промениха много неща. Те не са очевидни в ежедневнието, но са значителни и са важно начало. Ще опитам да дам моя „вътрешен“ поглед на ситуацията и по-важното – какво предстои. Смятам, че има четири етапа не тези промени. До средата на 2020 г. всичко изглеждаше монотонно и предрешено – ГЕРБ щеше да спечели още един мандат, социологията от май месец даваше сравнително високо доверие за Борисов и кабинета, а на хоризонта нямаше алтернатива. Тогава се случи събитие, което „разбърка“ нещата. Росенец. На Росенец Христо Иванов и съмишленици осветиха преплитането на власт, икономически и лични интереси; осветиха влиянието и безнаказаността на ДПС и демаскираха зависимостите на ГЕРБ. Тогава написах, че Росенец е начало. И макар в момента много хората да опитват да омаловажат това събитие, мисля, че историците след много години ще го анализират и ще му отдадат необходимата важност. След Росенец последва неизбежния отговор на президента заради подопечната му НСО, в който той атакува ДПС, Доган и Борисов. Последва и контраатака на зависимата от ДПС прокуратура, която влезе в президентството. Двете събития доведоха до протести, които промениха коренно картината и макар да не свалиха Борисов, предвещаха края на управлението му. Росенец даде началото на първия етап. Вторият етап започна с парламентарните избори през април. До тях много хора все още не вярваха, че ГЕРБ няма да управлява и че няма да бъде отпусната тяхната хватка над властови и икономически влияния. Но изборният резултат и последващата твърдост на „партиите на протеста“ размагьоса избирателите – вече беше ясно, че ерата „Борисов“ свършва. ГЕРБ се сви до едно ядро избиратели, което е много различно от това, което ги държа на власт толкова време. Изборите дадоха начало на отпускането на властовите инструменти от ГЕРБ и ДПС, доведоха до служебно правителство, което разрови доста схеми, за които

Демократична България обжалва решението на ЦИК за 100% преброяване на контролите разписки (по партии/коалиции) и вписването на този резултат в отделни протоколи. Аргументите са изложени в детайли в жалбата, ето „накратко“: ЦИК няма право да дописва така Изборния кодекс. В Изборния кодекс не се казва нищо такова, ЦИК си измисля правила. И то същия ЦИК, който преди 2 седмици каза „щом не пише изрично, че може с електронен подпис, значи не може“. Само че разликата в случая с разписките е, че няма общ ред, който да важи. Разписките не са бюлетини – те се броят по-трудно (с по-дребен шрифт са, не се сгъват еднакво, а това допринася за повече грешки. Изначално, идеята за машините е да спестят многото човешки грешки; сега ЦИК иска да ги върне „на стероиди“. Тук има и един друг аспект – бюлетините имат поредни номера и защитни механизми; разписките нямат. Всеки може да фалшифицира разписка и да я пусне заедно със своята. Или вместо своята, ако реши да саботира изборите. Единственият начин да се провери, че една разписка е истинска е чрез QR кода, само че в методическите указания такава проверка липсва, а секционните комисии не са длъжни да имат смартфон с приложение за четене и интерпретиране на тези QR кодове. протоколите от ръчното преброяване не подлежат на проверка с автоматизирани контроли при приемането им в РИК, на каквато подлежат протоколите при броене на хартиени бюлетини. Т.е. нито РИК, нито Информационно обслужване ще проверяват дали не пише пълни глупости в този протокол – просто ще го сканират и ще го качат с грешките. световната практика никога не е да се броят 100% от разписките. Винаги се брои извадка – колко да е тя е отделен въпрос, но е абсолютно безсмислено да се хвърля усилие за 100% с всички рискове, изброени по-горе. Досега винаги (и в България,